Забравената стая

44.

Половин час по-късно Лоугън зави по дългата криволичеща автомобилна алея, която водеше към паркинга на „Лукс“. Обикновено старателно поддържаната поляна пред него сега беше осеяна с клони, листа и най-странното - водорасли и пръски бяла морска пяна, издухани от бреговата линия, която беше на половин километър от тук. Трябваше да заобикаля тежки клони, паднали напряко на пътя. Виждаха се пет-шест дървета, изкоренени от оранжерията, която се издигаше пред окръжаващата парцела тухлена стена. Главните постройки на „Лукс“ се очертаваха на фона на черното яростно небе, а назъбените парапети намигаха заплашително в проблясъците на сивосинкавите светкавици.

Той успя да се добере до относителната безопасност на сега пустия паркинг, заслонен от сградата на Източното крило. Загаси двигателя и остана за миг на място, за да си поеме дъх. Цялото пътешествие обратно от Фол Ривър беше напрегнато заради движението, воя на вятъра и плющящия дъжд. Последните десет минути обаче бяха най-ужасните. Когато зави в „Оушън Авеню“ за последната част от пътуването, върху града се стовари пълната, необуздана сила на урагана: безмилостни стени от дъжд и зъл вятър право насреща му, който заплашваше да повдигне колата и да я запрати в прибоя. Неведнъж благодари на автомобилните богове, че бе избрал лотоса с твърд покрив. Сгъваемият вече отдавна щеше да е изтръгнат. Беше се прибрал точно навреме. Пазачът на пропуска го бе информирал, че губернаторът току-що е обявил извънредно положение и наложил полицейски час, влизащ веднага в сила. Бил мобилизирал и националната гвардия.

Лоугън почака още малко и едва тогава започна да отлепва пръстите си от волана. А след като си пое дълбоко дъх, хвана дръжката и отвори вратата. Един пристъп на вятъра с вой я блъсна обратно срещу него и той трябваше да я избута с ръце, прилагайки цялата си сила. Събра всички сили и почти се изтърколи от колата, а вятърът отново блъсна вратата и я затвори. Лоугън се приведе почти до земята и се отправи към страничния вход на замъка през въздух, толкова натежал от морска вода, че едва не се удави.

Точно когато стигна до вратата, чу бръмченето на двигател да пробива шума на вятъра. Зад него се показа светлина и той се обърна, за да види Иън Олбрайт, началника на поддръжката, да спира голяма количка за голф, в която седяха още двама мъже. Количката спря до Лоугън и тримата мъже с мушамени шапки на главите слязоха.

Олбрайт се вторачи в Лоугън, сякаш беше от друга планета.

- Доктор Лоугън? - възкликна той. - Сега ли пристигнахте? Нима сте шофирали в това скапано време?

- Имах работа, която не можеше да чака. - След това посочи количката. - А какво е вашето извинение?

- Вятърът вдигна дузина от шистовите плочи от покрива на кухнята и започна да нахлува вода. Трябва да сложим брезент на място, преди да... - Останалата част от изречението беше погълната от оглушителния трясък на гръмотевица, последван от пукота на падащо дърво.

- Щом вече сте тук, по-добре влизайте вътре - довърши Олбрайт. - Доктор Олафсон и доктор Мейнард заминаха много отдавна заедно с почти всички останали. В момента разполагаме само с непълен екип - шест-седем души охрана и поддръжка. Останали са само най-инатливите дървени философи сред учените. Бурята току-що беше обявена за трета категория и най-лошото е...

Внезапен порив на вятъра накара четиримата мъже да залитнат, а количката за голф направо падна настрани.

- Майко мила! - възкликна с удивление Олбрайт и се насочи към нея, като едновременно махна на Лоугън да влиза в убежището.

Щом се озова вътре, дебелите стени на замъка притъпиха рева на урагана до постоянно тихо стенание. Лоугън закрачи по странно опустелите коридори към апартамента си. Като се изключи несекващото бумтене на бурята, цялото място беше забулено в бдително мълчание. Той остави мешката на бюрото, седна и прехвърли бележките, които си беше водил по време на разговора със Сорел в лаптопа. Към тях добави и някои въпроси и наблюдения, които му бяха хрумнали по време на изтощителния обратен път. След това погледна часовника си. Почти девет и половина. Той затвори лаптопа и стана от стола. Беше крайно време да види какво прави Ким.

Когато тръгна да излиза от стаята, започна да звъни вътрешният телефон. Погледна през рамо и видя четирицифрения номер на обаждащия се. Беше непознат.

- Ало?

Гласът от другата страна на линията звучеше задъхано.

- Доктор Лоугън? Доктор Лоугън, вие ли сте?

- Да. Кой се обажда?

- Слава богу, че не сте заминали. Обажда се Лора Бенедикт. Може би не ме помните. Преди няколко дни се видяхме в моя кабинет.

Младата, твърде плаха експертка по квантови компютри.

- Разбира се, че ви помня. Изненадан съм, че не сте се евакуирали.

- Повярвайте ми, щях да съм щастлива, ако бях. Хотелските стаи, които „Лукс“ нае в Поутокет, бяха заети още преди часове. Няма къде да отида. - Жената направи пауза. - Обаче, докато съм тук, има нещо, за което трябва да поговорим.

Лоугън отново седна на бюрото си.

- Слушам ви.

- Става дума за Роджър. - Задъханият глас на Бенедикт стана по-тих, почти като шепот. - Роджър Карбън.

- Какво за него?

- Зная защо сте тук. Вие разследвате смъртта на Уилърд Стречи. Това стана очевидно, когато разговаряхме. И че смятате... смятате, че е било нещо различно от самоубийство.

Лоугън застина.

- Какво ви кара да мислите така?

- На място като „Лукс“ не може да се опази тайна. Никой не знае какво точно става, но имаше предположения... - Бенедикт отново замълча. - Проблемът е, че през последните няколко дни Карбън... се държи малко плашещо.

- Плашещо?

- Може би по-точната дума е подозрително. През стената мога да чувам някои от телефонните му разговори. Това, за което говори... за което намеква... е много тревожно.

- Защо не се обърнахте по-рано към мен?

- Исках, но фактически аз... ами просто се страхувам от него. Единственото, което можех да направя, е да събера смелост и да ви се обадя. Но днес не го видях наоколо. Мисля, че може да е напуснал острова... а ако онова, което си мисля, е истина, не бива да го крия. Трябва да ви го кажа, защото смятам, че може да сте в опасност.

- Аз може да съм в опасност? - повтори гой.

- Така мисля.

- Искате ли да дойдете в кабинета ми, за да поговорим?

- Не! - изстреля уплашено тя. - Не в тази буря... Моля, нека се видим в мазето. Там е лабораторията ми. В нея ще бъдем в безопасност.

Лоугън се почеса по брадичката. Наистина трябваше да види какво става с Ким.

Мисля, че може да сте в опасност...

- Хайде, моля ви! - настоя Бенедикт. - Преди да изгубя смелост.

- Добре. Как мога да ви намеря?

- Познавате ли разположението на мазето?

- Не, ходил съм само до архива.

- Това е достатъчно. Вземете асансьора или се спуснете по главното стълбище, след това тръгнете в противоположната на архива посока. Аз ще ви чакам при бариерата.

- Идвам веднага.

- Благодаря ви, доктор Лоугън. - И жената затвори.