Забравената стая

46.

Двамата дълго се гледаха в мълчание. Светлината от луминесцентните тръби над главите им затрептя, намаля, след миг отново стана ярка.

- Ясно - кимна Лоугън. - Сорел ми каза, че доктор Рамзи е откривателят на голяма част от технологиите, които са направили възможен Проекта „Грях“.

Лора Бенедикт нищо не каза. Тревогата не я беше напуснала, но сега беше вирнала брадичка отбранително.

- Защо ме подмамихте тук долу с тези черни слухове за Карбън и настоявате да напусна „Лукс“ за моята собствена безопасност?

- Защото е вярно... трябва незабавно да напуснете „Лукс“. Ако не го направите, ще ви убият, а аз не искам това.

- Точно както не сте искали доктор Стречи да умре.

Очите на Бенедикт се напълниха със сълзи, докато се извръщаше.

- Значи наистина сте го обичали. Съжалявам. Когато ми казахте, че не сте на себе си от скръб, не се преструвахте.

Тя поклати глава, без да го поглежда.

- Кой точно ще ме убие?

Трябваше й известно време, преди да успее да отговори.

- Мисля, че знаете.

- „Айрънхенд“ - отговори Лоугън. Това беше по-скоро заключение, отколкото въпрос.

Бенедикт запази мълчание.

- Как научихте за Проекта „Грях“? - попита внимателно Лоугън.

Тя отново не отговори. Но след малко въздъхна и се обърна към него.

- От моя дядо.

- От доктор Рамзи? - изненада се той.

- Месец преди да умре. Преди почти четири години. Родителите ми вече бяха починали. Беше пазил тайната през целия си живот. Тя обаче го беше разяждала така, както ракът, който го уби. - Гласът на Бенедикт стана по-висок и уверен. - Това беше неговото изследване. Затова бе решил, че единствената му наследница трябва да знае истината. Откритието на доктор Мартин е било случайност. Моят дядо е бил основната движеща сила зад проекта. Той не е казал на никого. Обаче остави след себе си определени... лични документи.

Лоугън ѝ кимна да продължи.

- Документите не бяха подробни, но описваха проекта, разкриваха неговия потенциал и отказа на дядо ми да повярва, че „Лукс“ го прекратява толкова рязко. Също така научих къде се намира лабораторията, където са работили. Беше невероятна и влудяваща история. Но всичко това беше минало. Нямаше нищо общо с мен, аз си имах собствен живот. Тогава умря съпругът ми.

Тя въздъхна отново - дълбока въздишка, от която цялата се разтърси. Лоугън небрежно бръкна в мешката, защото ръката му не можеше да бъде видяна, и тихо включи цифровия диктофон.

- Аз самата съм учен, така че не беше грудно да си осигуря място в „Лукс“. Никой не направи връзката между мен и моя дядо, но дори и да я бяха направили, това нямаше да означава нищо. Потопих се в новото ми изследване на квантовата обработка на данни. И чаках удобен момент. Доста време не можех да реша дали въобще да проучвам Проекта „Грях“. В края на краищата, моята работа беше твърде завладяваща сама по себе си. Колкото по-дълго работех в „Лукс“ обаче, толкова по-често чувах дядо си да ме вика от гроба. Да ме моли да възстановя справедливостта. Вече нямаше хора в Западното крило. То беше затворено. Тогава аз... намерих лабораторията.

- И открихте цялата документация, дневниците на експериментите, проучванията, лабораторните бележки.

- Да. Всичко беше твърде подробно.

- Предполагам, че това ви е улеснило да започнете отново работата, която е била замразена?

Бенедикт го гледа известно време, преди да отговори.

- Уравненията бяха сложни. Определени части oт машината бяха твърде остарели, за да бъдат използвани, и трябваше да бъдат заменени с модерно оборудване. Не може да се каже, че беше евтино.

- С други думи, имахте нужда от поддръжник. И тук се появява „Айрънхенд“.

- Откъде изобщо знаете за тях?

- Свързали са се с покойната Памела Флуд, наследничка на първия архитект на „Лукс“. Тя помнеше името като „Айрънфист“. Познавам доста добре района на Провидънс, откъдето сте. Затова не беше особено трудно да събера две и две. - Той направи пауза. - За какво им бяха чертежите?

- Искаха да разберат дали няма друг вход за тайната стая. Не искаха работата ми да бъде прекъсната от неочаквано проникване. - Тя направи кратка пауза. - В началото тяхната роля беше незначителна. Те финансират много проекти, надявайки се да уцелят десетката веднъж от всеки двайсет опита. Моите отношения е тях не бяха по-различни. Много добре разбираха нуждата да се пази тайна.

- Но с времето ролята им нарасна.

- Да - потвърди Бенедикт отново. - Когато започнаха да осъзнават истинските възможности на моята работа.

Моята работа. Тя започна да диша по-учестено, езикът на тялото ѝ стана по-тревожен. Лоугън не беше сигурен още колко дълго ще сътрудничи.

- Но вие сте имали други проблеми - вметна той.

- Имам предвид да възобновите тези проучвания.

- Това не е толкова необичайно. Всъщност е напълно нормално.

- Позволете да направя предположение. Някои от учените, живеещи или работещи близо до Западно- то крило, са започнали да съобщават странни неща. Други са видени да се държат необичайно.

Бенедикт вдигна рамене.

- Беше въпрос просто на настройка на разсейките на лъча.

- Да. Разбрах, че устройството има два режима на работа, генератор на електромагнитно поле и излъчван сигнал в тясно ограничени рамки. Тези хора трябва да са били засегнати от първоначалните ви експерименти в режим ПОЛЕ.

Бенедикт, която беше извърнала глава, го погледна остро.

- Както казах, беше въпрос на проста настройка.

- Но сте се изправили пред по-сериозен проблем. В „Лукс“ са решили да преустроят Западното крило.

Тя го погледна и смръщи лице.

Изведнъж Лоугън проумя нещо.

- Казахте ми, че Карбън настоявал да се възложи на Стречи отговорността за преустройството. Това е истина, нали? Онова, което пропуснахте, е, че вие сте го убедили да предложи Стречи. Как го казахте? Роджър бил като „котенце“ в ръцете ви? Не се връзва с това, че сте се страхували от него. Иначе щях да го забележа. Вие сте предполагали, че Стречи няма да се разбърза, че преустройството ще отнеме много повече време, отколкото е отнело в действителност. Че забравената лаборатория - сега вече вашата лаборатория, ще си остане скрита. Той обаче е работел по-бързо, отколкото сте се надявали.

- Бях в последния етап да направя технологията преносима - каза Бенедикт и отново се извърна. - Да направя централния усилвател ненужен, да пренеса уредите от „Лукс“ в обезопасените лаборатории на „Айрънхенд“.

- Значи сте имали нужда от още няколко дни... време, което смъртта на Стречи трябваше да ви осигури.

- Не беше предвидено да умре! - завъртя се рязко тя. От очите ѝ бликнаха сълзи.

- Двойна ирония, защото аз бях повикан от „Лукс“ да разследвам смъртта му и през това време намерих стаята, като по този начин ви попречих да завършите работата.

Бенедикт нищо не каза.

- Тогава се опитахте да ме спрете по същия начин, както го направихте с него. С тази разлика, че не подейства. Или най-малкото не така, както искахте. Предполагам, че се чудите защо.

Бенедикт го погледна, но запази мълчание.

- А Памела Флуд? Беше ли предвидено тя да умре? Така работят приятелите ви от „Айрънхенд“. Това не ви ли говори нещо? И въобще как научиха за Пам? Телефона ми ли подслушваха?

Единственият отговор на Бенедикт беше само поклащане на глава и той сложи ръка на масата и другата върху нея.

- Тогава ми разкажете за изследванията - подкани я. - Успяхте ли там, където вашите предшественици се провалиха? Създадохте ли безопасно лечение за шизофрения без заплахата от злоупотреба?

Сега Бенедикт отговори:

- Опитах се. В началото. Но скоро разбрах, че онова, което е било вярно през 30-те години, днес е още по-вярно. Можете сам да отгатнете продължението.

- Не разбирам.

- О, доктор Лоугън, не се правете на девица. В края на краищата, сте се срещали със Сорел.

Лоугън кимна. Значи знаеше за посещението му във Фол Ривър - пътуване, предприето днес.

- С други думи, проблемът е станал по-нерешим с напредването на технологията. Предполагам, че тогава сте зарязали благотворното въздействие и сте насочили вниманието си към усилване на вредното. С други думи, превръщането му в оръжие.

- Опростенческо, но точно обяснение.

- Интересно. - Лоугън направи пауза, за да помисли. -Ако сте зарязали всички усилия звуковите вълни да се използват за лечение на шизофренията и сте насочили вниманието си единствено към въздействието, предизвикано по естествен начин от вълната, и неговото усилване, без съмнение са се получили някои напълно неприемливи резултати.

- Халюцинации, паракузис ¹, видения. И това беше само началото.

- Началото на какво?

- На моите усъвършенствания.

- Какви по-точно?

Бенедикт стисна облегалката на стола и се наведе към него.

- Знаете ли, че е едва ли не облекчение да говориш с някого, който може да разбере и може би дори да оцени. Хората от „Айрънхенд“ се интересуват единствено от крайния резултат. Успях да постигна две определени неща: да увелича периметъра на въздействие на лъча и да засиля неговата функционалност.

Лоугън чакаше и слушаше.

- Моят дядо и останалите не са били заинтересувани от засилването на шизоидното въздействие - продължи Бенедикт. - Аз също в началото... докато не осъзнах, че така наречените отрицателни въздействия са единствените, които уредът може да произвежда резултатно. В началото звуковите вълни въздействаха на определени серотонинови рецептори 5-НТ_2А в челната част на мозъчната кора.

Лоугън кимна. Сорел беше намекнал за това.

- Обаче аз успях да създам не една отделна вълна, а хармонична поредица, която не само предизвиква допълнително въздействие върху мозъка, но усилва въздействието на първоначалната вълна носител.

- Дяволският интервал - измърмори Лоугън.

Тя го погледна.

- Моля?

- Тритонус. Увеличена кварта или умалена квинта. Този интервал се нарича дяволски интервал или тритонус, защото тоновият му обем е цели три тона. Бил забранен в църковната музика на Ренесанса заради предполагаемото му дяволско влияние.

- Наистина? Във всеки случай тази синергична вълна от две свръхзвукови пулсации накара много по-голям спектър от серотонинови рецептори на практика да се претоварят. Това въздействие можеше да продължи дълго след изключването на вълната. Наблюдавала съм серотонергични аномалии, които продължават осем и дори дванайсет часа. На теория е достатъчно силен първоначален импулс те могат да бъдат запечатани завинаги в съзнанието.

Завинаги. Изведнъж Лоугън почувства хлад.

- Къде сте наблюдавали тези аномалии?

Бенедикт замълча.

- При лабораторни животни.

- Но и у Стречи. А вероятно и при други човешки обекти - доброволно или не, в „Айрънхенд“?

След като не получи отговор, Лоугън продължи:

- Какви аномалии?

- Вече споменах няколко. - Тя си пое дъх. - Например изкривяване на възприятието.

- Както при синестезията.

Бенедикт кимна.

- Множество лъжливи сетивни сигнали. Засилени зрение, слух и вкус, съчетани е халюциногенни фактори. Ейдетични образи²³¹. Смърт на егото²⁴², изменение на чувството за време. Катастрофични промени в познавателната способност. Пълно откъсване от действителността...

- Мили боже! - възкликна Лоугън и прекъсна този каталог на ужасите. - Вие не говорите за психози, а за най-ужасното ЛСД-пътуване на всички времена!

- Някога учените смятаха, че ЛСД и шизофренията са свързани - отбеляза Бенедикт и вдигна рамене. - В стаята имаше няколко папки с резултати от ранните опити с ерготаминови производни. Това е било няколко години, преди да бъде синтезиран ЛСД от ерготамин. Обаче моят свръхзвуков интервал е много по-чист.

- По-чист - поклати Лоугън глава, неспособен да прикрие отвращението в тона си. Докато говореше, гласът на Бенедикт укрепваше, блясъкът в очите ѝ стана по-силен. Тя очевидно се гордееше с постигнатото.

- Разбира се, по-чист - натърти Бенедикт. - Нима не искаме чисти и ефективни оръжия? Това е най-чистото оръжие на земята.

- Лора, как... - Лоугън замълча за миг от смайване. - Не виждате ли колко погрешно е това?

- Погрешно? Та аз помагам на своята страна.

- Как по-точно?

- Като ѝ давам нов начин за самозащита. Доктор Лоугън, не гледате ли новини, не виждате ли какво става всеки ден? Нападат ни, и то не само на един фронт, а на много. Ние може да искаме да се борим честно, но нашите противници - не. Стига толкова. С тази технология няма да изгубим войната.

- Нима нямаме и сега достатъчно оръжия? А този ваш уред... вашият уред е жесток. Това е немислимо. Да докараш някого до лудост, може би дори цяла армия, или да ги изпратиш на безкрайно ужасно пътуване... Лора, има причини химическите оръжия да са забранени. Какво ще стане, ако това оръжие бъде използвано? Колко време смятате, че ще мине, докато технологията бъде разкрита и същата тази дяволска артилерия бъде използвана срещу нашите войници?

Лоугън замълча. Минута-две се гледаха безмълвно. Осветлението в мазето отново се поколеба, после пак светна ярко. Най-накрая Бенедикт се завъртя на пети, отвори вратата на лабораторията и закрачи по коридора. Лоугън скочи на крака, изключи диктофона, метна мешката на рамо и я последва.

- Слушайте - заговори той, докато вървяха към вратата. - Вие отказвате да видите истината. Това е напълно човешка реакция. В началото сте мислили - съвсем разбираемо, за несправедливостта, причинена на дядо ви. А оръжие с огромния потенциал на това - може да бъде много ценно. То означава пари.

- Разбира се, че означава пари - съгласи се Бенедикт и спря, за да застане с лице срещу него. – Моят дядо беше блестящ учен. На практика той лично изобрети тази технология, за да бъде накрая маргинализиран, а най-голямото му творение да бъде заметено под килима. Никога не получи признание за своите постижения. А трябваше. Трябваше да получи компенсация. Семейството ми трябваше да получи компенсация. - Тя се обърна и продължи надолу по коридора. - Това е полагащото ми се завещание - каза тя през рамо. - Моето наследство.

- Лора, какво искате да наследите? - попита Лоугън. - Унищожение, лудост и смърт? Слушайте, сигурен съм, че не сте се замисляли сериозно как ще свърши всичко, за вредите, което това изследване може да причини, ако попадне в погрешни ръце. Вярно е - вашият дядо, а след него и вие сте постигнали нещо забележително. Но ако отделите малко време, за да отстъпите назад и да вземете под внимание етичните измерения на положението, ще разберете, че не това е пътят.

Пред тях се показа желязната врата. Докато Лоугън говореше, жената забави ход, най-накрая спря.

- Сбърках - каза тя тихо, без да се обръща. Направи пауза, тънкото ѝ тяло леко се олюляваше. След това закрачи отново.

- Да - каза Лоугън, когато стигнаха до вратата и тя я отключи, набирайки бързо комбинацията на клавиатурата. - Но имайки предвид случилото се с вашия дядо, ви разбирам. Онова, което е станало с него и останалите, е ужасно и срамно. Въпреки това „Лукс“ са били прави да спрат тяхната работа. Сега разбирате ли защо не може да продължите е нея? Защо не може да предадете тези тайни на „Айрънхенд“?

Бенедикт мина през вратата.

- Имах предвид - каза тя, докато набираше другия шифър на панела до вратата, - че сбърках с вас.

Преди Лоугън да успее да направи нещо, вратата се заключи, затваряйки го вътре.

- Беше грешка да се опитвам да ви спася - каза тя през надупчения плексиглас. - Хората бяха прави от самото начало.

Лоугън се вкопчи във вратата и се опита да я бутне, но тя не помръдна. Докато я гледаше, Бенедикт извади мобилен телефон от джоба си и набра някакъв номер.

- Къде си? - каза тя в слушалката. - В библиотеката на първия етаж? Аз съм точно под теб пред желязната врата към лабораториите. Лоугън е вътре. - Пауза. - Добре, идвам веднага. Ще се срещнем в подножието на стълбището, за да ти дам паролата. Прави каквото ще правиш, ио аз нищо не искам да знам.

Пъхна телефона в джоба си, после погледна Лоугън и му се усмихна със съжаление.

- Доктор Лоугън, неприятно ми е, че трябваше да свърши така. Вие ми се сторихте добър човек. Исках да избягате, но сега разбирам, че това никога нямаше да се получи. - Тя сниши глас. - За съжаление техният начин е единствено правилен.

След това се обърна и закрачи енергично по коридора към централното стълбище.

¹ Състояние, при което едно сетивно възприятие или идейна представа предизвиква в съзнанието друга представа от сетиво, което не е било стимулирано. - Б. пр.