Забравената стая

40.

Хосписът „Тонтън Ривър“ се помещаваше в триетажна кремава сграда на улица „Мидъл“ във Фол Ривър, Масачузетс. Лоугън остави колата на паркинга зад сградата, след това, наведен срещу виещия вятър, влезе през главния вход и се зае да събира сведения.

- Ето го там - му каза пет минути по-късно една от сестрите на втория етаж. - До прозореца.

- Благодаря - кимна енигмологът.

- Каква казахте, че е роднинската ви връзка?

- Далечна - отговори Лоугън. - Всичко е много сложно.

- Каквато и да връзката ви, много мило, че се отбихте да го видите, особено като се има предвид наближаващата буря. Двете му деца са покойници, а внуците не идват. Безобразие, защото умът му, ако не друго, още е остър.

- Още веднъж много ви благодаря.

Сестрата кимна към кутията шоколадови бонбони, която Лоугън носеше.

- Съжалявам, но му е забранено.

- Ще ги оставя в сестринската стая на излизане.

Той прекоси голямото общо помещение покрай ужасно възрастни мъже и жени, които гледаха телевизия, играеха карти, редяха пъзели, говореха си сами, а някои просто си седяха с безизразни лица. Той се спря пред голям панорамен прозорец в другия край на помещението. От него се откриваше гледка към Кенеди Парк и отвъд железопътните релси - военноморския музей „Батълшип Коув“. Пред прозореца беше разположена инвалидна количка, на която седеше може би най-възрастният човек, когото Лоугън някога беше виждал. Лицето му беше жълтеникаво и покрито с невероятна плетеница от бръчки. Кокалестите бели стави сякаш всеки момент щяха да изскочат през пергаментовата кожа на стисналите подлакътниците ръце. Дълбоката старост бе изкривила и свила тялото му във формата на питанка. В долната част на инвалидната количка имаше бутилка с кислород, а към носа му бе закрепена носна канюла. Но избелелите сини очи, които се стрелнаха към Лоугън, когато наближи, бяха весели като на птица.

- Доктор Сорел? - попита Лоугън.

Мъжът продължи още малко да го гледа, най-накрая кимна едва доловимо.

- Казвам се Лоугън.

Погледът на възрастния човек се плъзна надолу към бонбоните.

- Не мога да ям шоколад - обяви той. Гласът му беше като шумоленето на изсъхнали листа по настилка от натрошени павета.

- Знам.

Взорът на Сорел отново се плъзна нагоре.

- Какво искате?

- Може ли? - Лоугън придърпа стол до количката на възрастния мъж. - Бих искал да поговоря с вас.

- Говори колкото искаш.

Лоугън седна.

- Всъщност бих искал да чуя вие какво имате да казвате.

- За какво?

Макар никой да не слушаше, Лоугън леко сниши глас:

- Проектът „Грях“.

Възрастният мъж сякаш застина. Кокалчетата, които стискаха стола, побеляха още повече. Погледът му бавно се отдели от Лоугън и се отнесе някъде в далечината. Отне му доста време, преди да отговори. Накрая крайчецът на розов език се показа от устата му, за да навлажни устните. След това се изкашля, за да прочисти гърло.

- Голяма буря се мъти.

Лоугън стрелна поглед към панорамния прозорец. Предният край на урагана Барбара наближаваше града. Дърветата в парка се гърчеха гротескно под вятъра, клонки и зелени листа отлитаха на облаци под заплашителното небе. Улиците бяха призрачно пусти.

- Така е - съгласи се енигмологът.

- Какво каза преди малко?

- Казах, че търся информация за Проекта „Грях“.

- Не мога да ти помогна.

- Доктор Сорел, аз мисля, че можете.

Очите на Сорел се извъртяха в орбитите си, сякаш се оглеждаше за помощ.

- Не се притеснявайте - тихо го успокои Лоугън. - Посещението ми е официално одобрено.

- Аз съм на деветдесет и три. Вече съм възрастен човек и паметта ми не е добра.

- Съмнявам се, че точно този проект сте забравили. Както и да е, нека освежа паметта ви. Проектът „Синестезия“ е започнат в мозъчния тръст в Нюпорт, известен като „Лукс“. Спрян е през 30-те години твърде неочаквано от тогавашния директор на „Лукс“ Чарлз Рансъм. Вие сте били един от тримата участващи учени заедно с Мартин Уоткинс и Едуин Рамзи. И двамата са починали. Останали сте само вие.

Единственият отговор на Сорел беше леко поклащане на глава. Лоугън не знаеше дали означава отричане, или е просто паралитично треперене.

- Аз... може би трябва да кажа, че след като работя по поръчка на „Лукс“, зная за тайната стая. Бях в нея. Видях оборудването. Освен това знам защо работата ви е била спряна: имало е страхове, че може да бъде използвана по начини, вредни за човечеството.

Главата на Сорел трепна в неволен спазъм. Той затвори очи. Клепачите му бяха толкова тънки, че Лоугън почти можеше да види ирисите му под тях.

- Някой - не сме сигурни кой, наскоро е проникнал в помещението. Смятаме, че се опитват да подновят старите експерименти. Въз основа на техните действия мога само да предполагам, че те не се интересуват от ползата, които тези изследвания могат да донесат, а от вредата, която могат да причинят. Откраднали са целия архив, всички бележки. Искам да ми кажете върху какво сте работили.

Нямаше отговор.

Лоугън бръкна в единия от джобовете на якето си и извади плик за писма. От него измъкна сгънат лист и го показа на Сорел. Беше писмо от Олафсон на хартия с главата на „Лукс“, с което той му разрешаваше да отговори без ограничения на всички Лоугънови въпроси. Възрастният човек плъзна очи по редовете, докато ръцете му оставаха вкопчени в инвалидната количка. След минута извърна глава.

- Как ме намери? - най-накрая попита Сорел.

- Не беше лесно - призна Лоугън.

Настъпи мълчание, докато устните на стареца помръдваха.

- Дадох клетва - успя да произнесе най-накрая.

- Както и Олафсон, сегашният директор, който я наруши по основателна причина.

- Аз спазих клетвата - каза Сорел по-скоро на себе си, отколкото на своя посетител. - През всички тези години я спазвах.

Лоугън се наведе още по-близо до стареца.

- Доктор Сорел - започна той, - откакто някой е проникнал в тайната стая, двама души умряха. На други беше въздействано в по-голяма или по-малка степен неблагоприятно. Някои са преживели синестезия, усещайки вкуса на гласове или миризмата на музика. Трябва да разбера върху какво сте работили и причината изследванията да бъдат прекратени. Само вие може да ми помогнете. Няма кой друг.

Докато говореше, възрастният човек отново замря.

- Доктор Сорел? - попита Лоугън.

Мълчание.

- Помощта ви е жизненоважна. Критична.

Все още нямаше отговор.

- Доктор Сорел?

Най-накрая мъжът заговори.

- Двеста и осемнайсет.

- Моля?

- Двеста и осемнайсет. Това е моята стая. - За първи път Сорел вдигна една от ръцете си и посочи коридора. - Надолу по него. Там можем да поговорим.