Забравената стая

30.

Лоугън наближи със значителни съмнения сградата само на няколко стъпки от улица „Темза“.

Беше малка, почти погълната от околните постройки и на всичко отгоре боядисана в мръснозелено. Единственият прозорец беше закрит с едно перде, а над него имаше избелял надпис: ПРИ ДЖО.

Ресторантът на Джо? Енигмологьт се спря и огледа отново заведението. До вратата нямаше витрина с меню. Нищо, което да му вдъхне увереност, че няма да изтърпи наистина срамно преживяване вместо вечеря.

В този момент обаче иззад ъгъла се показа Памела Флуд. Беше облечена всекидневно: блуза на червени и бели райета, три четвърти панталони и носеше бутилка бяло вино под мишница. Когато видя Лоугън, се засмя весело.

- Радвам се, че успя да намериш мястото без трудности.

Той отново погледна към неуютната фасада.

- Всъщност не бях сигурен, че съм.

Памела се засмя очарователно.

- Почакай и ще видиш.

Тя влезе пред него в малкия ресторант, който разполагаше само с шест маси. Всички, с изключение на една, бяха заети. Веднага ги посрещна брадат мъж на средна възраст, облечен в прокъсан дънков гащеризон.

- Госпожице Флуд! - поздрави той. - Радвам се да ви видя.

- Джо - отговори тя с усмивка и кимване, докато му подаваше бутилката.

- Масата е готова и ви очаква. - Мъжът ги отведе до единствената свободна маса и им помогна да се настанят.

Лоугън се огледа. Малкото пространство беше оскъдно обзаведено, а по стените имаше само няколко риби трофеи. Останалите клиенти очевидно бяха местни хора - никъде не се виждаха туристи. Не е изненадващо, помисли си той.

В този момент осъзна, че Памела му говори. Прекрати огледа на ресторанта и се обърна към нея.

- Не разбрах?

- Само казах, че изглеждаш малко уморен - повтори тя. - И разсеян.

- Извинявай. Имах тежък ден.

Мъжът на име Джо се върна и напълни чашите им от бутилката „Пуйи Фюме“ на Памела. След това отстъпи крачка и загледа ту нея, ту него очаквателно.

- Какво ще поръчаш? - попита Памела.

- Още не съм видял менюто.

Памела се засмя отново.

- Тук при Джо няма менюта.

Когато забеляза объркването, изписало се по лицето на Лоугън, Джо се намеси:

- Предлагаме единствено риба. Уловена е днес и можем да я приготвим както поискате.

- Разбирам. И каква риба по-точно?

Джо килна глава назад, за да събере мислите си.

- Морски костур, треска, камбала, карагьоз, змиорки...

- Чудесно - прекъсна го Лоугън и се засмя леко. Главоболието, което цял ден стягаше слепоочията му, сякаш започна да се разсейва. - След теб - подкани той Пам с ръка.

- За мен зеленчуков бульон с филе от треска, моля - поръча тя веднага.

- Добре - кимна Джо, после се обърна към Лоугън.

- Аз ще опитам костура. На скара, моля.

- Благодаря. - Джо се обърна и се отдалечи.

- Интересно място - отбеляза енигмологът. После отпи глътка вино и реши, че е отлично.

- Най-добрата морска храна в Нюпорт - обяви Памела. - Но няма да го намериш в нито един гид или в интернет. Ние, местните жители, го пазим за себе си.

Лоугън отпи още една глътка.

- Като стана дума за Нюпорт, върху какъв проект работиш сега?

Памела не се нуждаеше от окуражаване и веднага се зае да описва не само проекта, с който беше заета в момента - преобразуването на консервната фабрика на улица „Темза“ в жилищна сграда, а и мечтите си за голямо обновяване на първата линия от сгради, като се отчетат нуждите на местните, на туристите и рибната индустрия. Това беше амбициозен и интересен план и докато го слушаше, и последните остатъци от главоболието на Лоугън се разпръснаха. Донесоха рибата им. Той опита своя костур и реши, че е отлично приготвен. Разговорът се насочи към него и как се е озовал в самосъздадената професия на енигмолог. Пам не само умееше да разказва увлекателно, но беше и добър слушател. Лесно се засмиваше, а смехът ѝ бе заразителен. Едва когато Джо отнесе празните им чинии (в „При Джо“ не се предлагаха десерти) и им поднесе чашки с току-що направено кафе, Лоугън осъзна, че са свършили с вечерята, без изобщо да споменат причината, която ги беше събрала тази вечер.

- Е? - попита той и вдигна чашата с кафе.

- Какво е?

- Вече зная всичко за теб и ти за мен, а сега съм целият в слух.

- А, да - Памела се усмихна дяволито. - Тази сутрин порових в архива на прадядо.

- И?

- Попаднах на няколко споменавания на твоята тайна стая.

Лоугън остави чашката.

- Наистина?

Пам кимна.

- Добавена е по искане на Едуар Делаву. Не само това, но Делаву бил твърде подробен. Поискал определени размери, строителни материали и дори съответното място в сградата на Западното крило.

- Някакво обяснение защо или за какво е смятал да я използва?

- Не. Изглежда прадядо ми го е питал, но той така и не му казал. Както знаеш, Делаву бил известен със своята ексцентричност. Разбира се, чувал си за неговия малък Стоунхендж.

Енигмологът кимна.

- Има ли някакви допълнителни архитектурни планове за това помещение? Някакви чертежи и разрези, които да хвърлят допълнителна светлина върху целта?

- Не, само няколко груби скици. Има и още нещо. - Тя се наведе към него съзаклятнически. - Мисля, че зная как да вляза.

- Какво? Как да проникнеш вътре?

Тя кимна.

- Как?

Памела настоя:

- Не мога да ти кажа това.

- Не можеш или не искаш?

Още колебание.

- Може би по малко от двете. Но за да ти покажа как да влезеш, ще се наложи да дойда в „Лукс“ лично.

- О, не. И дума не може да става.

Пам го погледна въпросително.

- Защо?

- В „Лукс“ са прочути със затвореността си. Няма да се съгласят външен човек да се намесва в това, особено сега, в този толкова деликатен за тях момент.

- Аз не съм „външен човек“. Консултирах Стречи подробно за преустройството.

- Точно това е проблемът - Стречи и онова, което се случи с него.

На масата за известно време настъпи мълчание.

Памела сипа сметана в кафето си и го разбърка.

- Не се правя на интересна - отбеляза тя. - Просто не зная достатъчно, за да ти кажа как да го направиш. Някои от бележките на дядо ми за строителството на помещението са объркващи. Трябва да го видя със собствените си очи, за да разбера смисъла на бележките.

- Олафсон няма да се съгласи. Вдигна достатъчно пара, когато поисках помощник.

- Ами трябва да си играеш с къдриците си и да изглеждаш обиден. Точно както сега. Много ти отива. Сигурна съм, че ще свърши работа.

Лоугън застина, осъзна, че наистина върти кичур от косата си, и веднага си дръпна ръката. Пам се изкиска.

Той поклати глава. Не можеше да не се възхищава на интелигентността и упорството на тази жена. Да не говорим за нейната привлекателност.

- Добре - кимна той. - Но без обещания. Просто ще опитам.

Когато се разделиха пред ресторанта, той я целуна за лека нощ.