Забравената стая

28.

Докато следобедът бавно преминаваше в привечер, Лоугън остана в апартамента си на третия етаж, за да прелиства книги, съдържащи тайни познания. Разкази за срещи със свръхестественото, съчинения на известни окултисти и мистици: Елена Блаватска, Едгар Кейси, Алистър Кроули. Беше опитал да изтрие от паметта си, макар и с твърде умерен успех, страховитите събития, на които стана свидетел тази сутрин. Също така се беше отказал да слиза за обяд, който заради случилото се бе сервиран в няколко конферентни зали. Като се има предвид, че произшествието се бе разиграло пред много хора, сигурно разговорите щяха да се въртят единствено около него. Уилкокс беше живял в апартамента до неговия. Бяха разговаряли само няколко пъти, но се беше сторил на енигмолога прям, весел и много уравновесен човек.

От главата ми - беше крещял Уилкокс. - Моля, не искам повече гласове в главата си. Лоугън си припомни думите на Стречи, свалени от записа на охранителната камера: Следва ме навсякъде. С мен е. В мрака. Различни думи, но въпреки това по смразяващ начин еднакви.

Лоугън остави книгата, която четеше, и се запита дали да не спре, за да види Уилкокс. По-добре не - историографът беше в сериозно, но стабилно положение в Нюпортската болница. Страдаше от тежки химически и електрически изгаряния, бълнуваше и не отговаряше на въпросите на лекарите или психиатрите. По-добре да продължи разследването, както досега, и то колкото може по-бързо. Ако можеше да открие какво се крие зад срива на Стречи и какво се беше случило с Уилкокс и с още неколцина души в „Лукс“, разбира се в много по-малка степен, може би щеше да се приближи до разгадаване на мистерията.

Той взе отново книгата: беше „Хроники на възкръсналите отвъд“ от 1914 г.

Петнайсет минути по-късно попадна на откъс, който го накара да застине на място. Прочете го отново, след това още веднъж:

„Призракът, който беше призован с помощта на сложна поредица ритуали, които няма да описвам тук, без съмнение беше зле разположен. Присъстващите (аз не бях сред тях) разказват за зловонната смрад, която е атакувала носовете им, странното сгъстяване на атмосферата, все едно били в барокамера, и най-вече усещането за злотворно присъствие - враждебна същност, разгневена от безпокойството и искаща единствено да си го върне на нарушителите. Един от членовете на групата рухнал веднага, друг започнал да крещи несвързано и трябвало да бъде обуздан. Обаче най-интересното е, че веднъж събудена, същността не изчезнала, а останала в помещението, където се появила за пръв път. Дори днес, близо трийсет години след това събитие, присъствието ѝ се потвърждава от всички влизали често в тази стая (не са много онези, които го направиха доброволно). В тази малка група съм аз и пиша гова, за да потвърдя, че същността по някаква причина остава в помещението, където за пръв път беше призована.“

Лоугън отново остави книгата настрана. От собствен опит знаеше, че определени места - къщи, гробища, изоставени манастири, може да са свърталища на зли присъствия: сенки на хора, обитавали някога тези места. Колкото по-зъл е бил човекът, толкова по-дълго аурата му е склонна да пребивава след смъртта му. Някои могат да сметнат такива места за обитавани от духове. Лоугън не обичаше този термин, но не можеше да отрече тревожното, дори заплашително присъствие, което усети на влизане в забравената стая. Усещане, което оттогава продължаваше в една или друга степен. Всъщност и сега, макар да беше далече от Западното крило, се чувстваше необичайно нервен и раздразнителен.

Беше казал на Ким Миколос, че генераторът на електромагнитно поле, вграден в странния уред, може да е бил механизъм за откриване на свръхестествени явления - призраци. Силно редактираните изречения, които беше открил в архива на „Лукс“, му помогнаха да стигне до това заключение. Щом уредът, подобен на радиатор, вграден в другата страна на машината, изглежда, беше устройство за записване на феномена електронни гласове, възможно ли беше учените в „Лукс“ през 30-те години на XX век да са се опитвали да призоват дух от света на мъртвите и да са успели?

Лоугън стана от бюрото си и бавно закрачи из помещението. „Хроники от възкръсналите отвъд“ и дузина други подобни книги разказваха за подобни същности, призовани против волята им, които след това остават в района гневни, зле разположени, неискащи или неможещи да се върнат в празното пространство, откъдето бяха дошли.

Такъв ли беше случаят с Проект „Грях“?

Ако подобно нещо се беше случило, ако учените са успели и са получили повече, отколкото са искали - това би обяснило много неща. Рязкото прекратяване на работата, запечатването на стаята, внимателното прочистване на архива на „Лукс“.

Тогава какъв е случаят със Стречи? Ако едно зло- желателно присъствие е останало през цялото това време в помещението, влизането му там е било като стъпване в стършелово гнездо. Възможно ли е това да е била причината, предизвикала...

В този момент му хрумна друга мисъл. Беше открил помещението разпечатано, в него вече е било прониквано. Не беше сигурно кога точно, но гипсът беше пресен. Другите в „Лукс“ бяха виждали и вършили странни неща преди онази трагична сутрин. Възможно ли бе забравената стая да е била затвор и сега, след като беше отворен, онова, което е било вътре, да е избягало на свобода в замъка?

Мина край големия натруфен прозорец на кабинета си, задълбочен в размисли по въпроса. Докато го правеше, спря и замръзна насред крачка. Загледа се през оловното стъкло в рамката и устата му зина.

Там, далеч под него, на ливадата стоеше фигурата на жена му. Носеше жълта лятна рокля и шапка с широка периферия, а вместо лента, привързана шарена кърпа, какъвто беше нейният стил. Беше присвила очи срещу слънцето, повдигнала хълбок с ръка на него - тази характерна поза, която помнеше толкова добре, а с другата му махаше. Океанският бриз си играеше с роклята ѝ - караше ръкавите да трепкат и я усукваше около краката.

- Кит - прошепна Лоугън.

Устата му пресъхна. Сърцето му започна да блъска в гърдите. Той примигна, отмести очи, след това отново погледна през прозореца.

Жена му, Керън Дейвис Лоугън, още беше там. Още се усмихваше и го викаше с ръка, силуетът ѝ беше рамкиран от яростните вълни, дългата ѝ сянка избутана назад от следобедното слънце върху злачнозелената ливада. Тя направи с длани фуния около устата си, за да извика, и той чу или си помисли, че чува гласа ѝ: Джеръми... Джеръми...

Отново отклони очи. Преброи до шейсет. След това бавно погледна отново през прозореца.

Фигурата я нямаше. Не беше за чудене, защото Кит беше мъртва от пет години.

Лоугън остана дълго загледан през прозореца. След това несигурно се върна и седна зад бюрото. Разкопча горното копче на ризата си, извади амулета, който винаги беше на врата му, и несъзнателно започна да го гали. Нещо ставаше с него, нещо, което не искаше да проучва или да признае, че се случва. Беше нещо повече от опънати нерви. Започна да чува далечна, тиха тревожна музика - музиката от всекидневната на Стречи, от забравената стая, дори когато изобщо не се намираше близо до Западното крило. Вчера се бе събудил през нощта, уверен, че някой му беше прошепнал нещо, но не можа да си спомни казаното. Откакто се събуди на сутринта, се чувстваше зле. А сега това...

Остана седнал зад бюрото си още пет минути, дишайки бавно, за да възстанови нормалния ритъм на сърцето си. Тогава стана и излезе от апартамента. Вероятно една живителна разходка из кампуса щеше да му се отрази добре. Можеше само да се надява.