Забравената стая

21.

Същия ден, но по-късно следобед, Лоугън зави със своето купе „Лотос Елан“ от „Карол Авеню“ в „Оушън“, като внимателно мина на по-ниска предавка, докато взимаше завоя. Денят, който беше започнал с мъгла и ръмящ дъждец, се превърна поне временно в ясен и топъл и Лоугън свали прозорците на купето с метален покрив. Бризът, който идваше от Хазард Бийч, изпълни колата с възхитителния мирис на солена вода.

„Лукс“ можеше да осигури всичко в областта на яденето - храната, която им поднасяха, беше първокласна, освен това имаше и малко кафене, което работеше от 10 сутринта до 8 вечерта, ако случайно някой огладнее извън часовете за хранене. Но не сервираха чай, марка „Пий Джий Типс“ - навик, който беше развил, докато караше специализацията си в Англия, и така и не можа да се отърве от него. Беше слязъл в града, за да си купи кутия от него и тоалетни принадлежности от деликатесния магазин на улица „Пелъм“.

Сега, докато караше обратно към „Лукс“, мислите му отново се върнаха на онова, което Карбън беше казал за Ким Миколос. Ако търсиш кого да скалпираш, върви да говориш с онази гъркиня - неговата асистентка. Още от първия си ден тук хвърли око на катедрата му. Думите му бяха в пълно противоречие с онова, което Ким сама му беше казала за отношенията си със Стречи. Странно...

Беше принуден да натисне аварийно спирачката, когато един черен джип излезе от странична улица на „Оушън Авеню“ точно пред него. Смръщи се, но потисна подтика да сподири джипа с рева на клаксона си. Шофьорът несъмнено беше турист, ако се съди по скоростта на ледник, с която се движеше. Пътниците вътре или се бяха изгубили, или се любуваха на гледките. А те бяха наистина удивителни: тук шосето минаваше близо до океана и се изкачваше до най-високата точка на „Оушън Авеню“, която се извисяваше почти трийсет метра над брега.

След като остави купето на втора предавка, Лоугън се замисли отново за Карбън. Инстинктите му подсказваха, че Ким е искрено разстроена и потресена от смъртта на Стречи. Не се държеше като човек, който се е прицелил в нечие място. Освен това беше намекнала, че помежду им не е имало напрежение.

Джипът продължаваше да се движи пред него. Може би хората в него не се любуваха на изгледа, а колата имаше някакви технически проблеми. Тя намаляваше, после рязко ускоряваше само за да намали отново. Заради джипа, вместо да се върне в „Лукс“ за минута, щяха да са му нужни десет. Лоугън се показа малко в лентата за насрещно движение, за да провери дали не идва нещо, но пред него пътят зави надясно и той нямаше достатъчна видимост. Върна се на мястото си зад голямата кола, за да изчака.

Карбън може и да е първокласен мръсник - помисли си той, - но защо му е да лъже за нещо подобно? Нима се опитваше да отклони вниманието ми? И ако е така, защо го прави? От друга страна, Стречи нападнал Миколос точно преди да се самоубие. Това придаваше известна тежест на Карбъновите обвинения... Не, реши Лоугън. Това просто не му се струваше правилно.

В този момент джипът се изтегли встрани и спря под такъв ъгъл, че отчасти да препречи лентата. Когато Лоугън също спря зад него, прозорецът на шофьора се плъзна надолу и една ръка в ръкавица му махна да минава. След като махна в отговор, за да благодари, Лоугън излезе в лентата за насрещното, готов да натисне съединителя и да превключи на втора...

В това време джипът, чийто двигател работеше на празен ход, изведнъж се събуди с рев и се стрелна право към него. Сърцето на енигмолога заблъска и той мина на по-ниска предавка, натисна спирачката, за да заеме отново място зад джипа. Но черната масивна кола продължаваше да се движи тежко насреща му, само че вече по-бързо, все едно педалът на газта е заял. Още малко и щеше да блъсне малката му спортна кола и да я избута от пътя.

В отчаянието си Лоугън свърна към тесния ляв банкет. Лотосът поднесе на пясъчната повърхност, а гумите забуксуваха настрани. Извън контрол, колата се понесе към края на скалите и пред Лоугън се откри дълбоката пропаст с разхвърляните долу скали, в които се разбиваха вълните. Гледка, от която стомахът му се сви. С блъскащо сърце завъртя волана в противоположната на завоя посока. Почувства как колата леко се наклони, когато лявата задна гума изгуби опора и увисна във въздуха. Той превключи на още по ниска предавка и като внимаваше да не докосне по погрешка спирачката, натисна газта до края. В последния момент задните гуми успяха да си осигурят сцепление и лотосът наполовина изпълзя, наполовина скочи обратно на банкета. Лоугън загаси двигателя и остана седнал там, дишайки тежко. Около него се слягаше облакът прах и пясък, който беше вдигнал.

Червената пелена, която се беше спуснала върху очите му, бавно се разнесе. Лоугън отново погледна наляво към зашеметяващата трийсетметрова пропаст до океана на сантиметри от края на банкета. После с все още блъскащо в гърлото сърце се взря надолу по пътя. Тромавият джип едва се виждаше на един от плавните завои по пътя. В миг зави по една от страничните улици и изчезна от погледа му.