Забравената стая

39.

Беше вече два и половина следобед, когато по вратата на Лоугън се чу тихо почукване.

Той вдигна поглед от писалището си и подвикна:

- Влез.

Вратата се отвори и влезе Ким Миколос. През едното си рамо беше преметнала чанта и държеше чиния, покрита с ленена салфетка.

- Не те видях на обяд, така че реших да ти донеса сандвич - обясни тя и остави чинията на бюрото. - Печено пиле с авокадо, лютеница с праскови и кре- сон. Аз ядох същото - не е лошо.

Лоугън се облегна и разтърка очи.

- Благодаря.

Тя седна на близкия стол и известно време го наблюдава внимателно.

- Исках да ти кажа колко съжалявам. Разбира се, имам предвид Памела.

Лоугън кимна.

- Беше ми неприятно, че говорих пред теб за нея по този начин. Сега се чувствам дори по-зле.

- Не си могла да знаеш.

Двамата поседяха минута в мълчание.

- Чу ли нещо? - попита тя с леко неудобство. - Имам предвид пожара.

- Предварителното следствие го определя като нещастен случай. Остаряло окабеляване, претоварени бушони. Поне такива се предположенията.

- Май не го вярваш.

- Не. Бях там. Не съм виждал огън да бушува така. - Той преглътна. - Не е имала никакъв шанс.

Разговорът замря. Лоугън чуваше чукане и вой на банциг - замъкът се подготвяше за урагана Барбара. За няколко часа бурята пред полуостров Делмарва беше увеличила силата си до ураган втора категория. Ако се задържеше в същата посока, синоптиците предсказваха, че късно през нощта щеше да стигне до сушата някъде по южното крайбрежие на Нова Англия. В „Лукс“ вече се съставяха евакуационни планове.

- Върху какво работиш? - попита Ким, като махна с ръка към листовете, пръснати по бюрото му.

- Нещо, за което имах намерение да ти кажа. - Той накратко описа тайния сейф на Олафсон, стогодишното замразяване на проекта и как беше успял да убеди директора да му даде документите. Докато говореше, изражението на Ким Миколос, което до момента представляваше странна смесица от съжаление и неловкост, бавно се промени в силна заинтересуваност.

- Какъв пробив - отбеляза тя, когато той свърши.

- И какво откри?

- Не толкова много, колкото бих желал. За съжаление документите в сейфа не навлизат в никакви подробности за естеството на работата. Предположението е било, че в 2035 г. директорът ще може да прегледа внимателно архива в тайната лаборатория. Вече знаем, че той е бил преместен нарочно.

- Какво откри в тези документи?

- Как да влезем в лабораторията, което вече знаехме благодарение на Пам. Имената на тримата учени, които пряко са участвали в изследванията. А, и името на авантюрата: Проект „Синестезия“.

Ким се смръщи.

- Синестезия?

- Термин в неврологията за един необичаен феномен, при който стимулирането на един сензорен път предизвиква стимулирането на втори. Например да вкусваш цветове или да виждаш звуци. В началото на двайсети век феноменът е бил предмет на голям интерес, но той отдавна изчезна.

- Интересно - Ким се замисли, вторачена някъде в далечината. После се обърна отново към Лоугън. - Какво общо има това с хващането на призраци?

- Сам си задавах този въпрос. Започвам да се чудя дали не съм сбъркал за предназначението на Машината. - Той се размърда на стола. Сега поне знаем откъде идва името на Проекта „Грях“. Очевидно е било прякор или кодово наименование за изследванията.

- Да, прякор - кимна Ким. - Спомена за имената на учените. Има ли между тях някой, когото може да съм чувала?

- Съмнявам се. - Лоугън плъзна поглед по бюрото си, след това взе лист хартия, на който имаше три пасажа. - Мартин Уоткинс е бил старши изследователят в този проект. От онова, което успях да разбера, той е ръководил работата. Специалист по физика. Починал е доста отдавна - в началото на 50-те години. Изглежда се е самоубил. Негов сътрудник е бил Едуин Рамзи, машинен инженер. Починал е преди четири години. Третият е назован като Чарлз Сорел - младши изследовател в този проект. Доктор по медицина, специализирал в областта, която днес бихме нарекли неврология. Не зная какво се е случило с него, защото не успях да го открия.

- И това е всичко, което си научил? - Ким изглеждаше разочарована.

- Да, като се изключи онова, което успях да прочета между редовете. Изследването очевидно е било противоречиво и модерно, затова се е провеждало в тайно помещение. Но в това досие няма нищо за причините то да бъде прекратено. Защо е било сметнато за опасно.

В помещението отново настъпи мълчание. Ким се загледа през прозореца, докато разсеяно гризеше устната си. После се обърна.

- Едва не забравих. Постигнах известен напредък в проучването на онези малки уреди, които намерихме в тайната стая. Така или иначе, малък напредък.

Лоугън се изправи на стола.

- Разказвай.

- Като изхождам от съставните им части, смятам, че това са звукови генератори. Или поне частично.

Лоугън се вторачи в нея.

- Какво? С каква цел?

Тя вдигна рамене.

- Е, дотам още не съм стигнала.

- И аз не мога да кажа. Съжалявам.

Лоугън махна салфетката от сандвича.

- Не звучи много заплашително.

- Знам, но може и да бъркам. Ще продължа да работя по въпроса.

Лоугън взе половинката от сандвича.

- Звуков генератор. - Той се приготви да отхапе парче, но в този момент му хрумна нещо и остави храната. - Като стана дума, се сетих. Можеш ли да ми дадеш назаем няколко диска на Алкан?

- Великите умове мислят еднакво - тя зарови из чантата си. - Мисля, че дори имам един в чантата. - Тя му подаде кутийката е диска.

Той погледна етикета.

Grande Sonata ,,Les quatre ages“ от Шарл Валантен Алкан.

- Соната за пиано в четири части. Наистина трудна. Беше любима на Уилърд.

Лоугън взе диска и тръгна към спалнята, а Ким го последва. На нощното шкафче до леглото имаше будилник с вграден сиди плеър. Той сложи диска на подноса и регулира звука. Миг по-късно стаята се изпълни със същата музика, която беше чул в гостната на Стречи: чувствена и романтична, въпреки това създаваше впечатлението, че е обсебена от демони. Пълна със сложни пасажи, които се колебаеха между мажорен и минорен лад, безбожно трудни, пронизани от усилващите се аперджиа и акорди, които толкова живо си спомняше. Затова инстинктивно отстъпи.

- Какво има? - попита Ким. - Изглеждаш така, сякаш си видял призрак, както се казва в клишето.

- Това е - отговори ѝ той. - Музиката, която чувах в главата си.

- Какво означава това? - попита Ким. - Не мисля, че Машината е виновна.

Той бързо изключи плеъра.

- Не - отговори, докато се връщаше в кабинета си и се настани зад бюрото. - Не, не мисля, че е виновна. Нали си спомняш, че съм емнат? Първото място, където чух тази музика, беше кабинетът на Стречи. Ако се реша на предположение, ще кажа, че емпатът у мен е доловил онова, което сам Стречи е слушал, когато е започнал да се разболява. - Той направи пауза. - Има обаче и още нещо.

- Какво?

- Когато за първи път чух музиката в кабинета на Стречи, аз също така подуших нещо. Беше ужасно, подобно на изгоряла плът.

- Музиката на Алкан действа странно на някои хора. Някои твърдят, че са подушили дим, докато са я слушали.

Лоугън едва ли чу думите ѝ, защото се беше замислил.

- Малко преди да умре, Стречи казва, че е преследван от гласове. Гласове с вкус на отрова. След това доктор Уилкокс онази сутрин. Той беснееше заради гласове в главата. Гласове, които причиняват болка, които са твърде остри.

- Аз не бях там - вметна Ким. - И слава богу!

- В този момент предположих, че Уилкокс иска да каже, че гласовете причиняват болка, защото са твърде пронизителни, твърде високи. Обаче не мисля, че е имал предвид „пронизителни“ в този смисъл. Мисля, че е могъл да усеща гласовете.

Ким го изгледа.

- Говориш за синестезията, нали?

Енигмологът кимна.

- Да подушиш музиката, да вкусиш гласовете, да усетиш гласовете.

Ким дълго остана права пред бюрото, заета да обмисля чутото.

- По-добре да се връщам и да се залавям за работа - тихо каза тя най-накрая.

- Благодаря за сандвича - отговори Лоугън. Гледаше как си тръгва и затваря вратата на излизане. Очите му се насочиха към сандвича, който лежеше на бялата порцеланова чиния. След това се плъзнаха към листа с трите пасажа, съдържащи кратки сведения за тримата учени, стоящи зад Проекта „Грях“. След минутка взе листа и се зае внимателно да го препрочита.