Забравената стая

42.

Докато вечерта се спускаше, а силният дъжд плющеше по фронтоните, парапетите и шпиловете на замъка „Лукс“, в малък комплекс от стаи в далечния край на втория етаж започна да звъни мобилен телефон.

Обаждането беше прието на третото позвъняване.

- Ало?

- Ейбрамс - долетя гласът от Северна Вирджиния.

- Зная кой си.

- Лоугън замина за Фол Ривър, Масачузетс.

- Какво прави там?

- Посети хоспис за възрастни хора. Там е последният от тримата, който е още на този свят.

Човекът от втория етаж не отговори.

- Мислим, че знае всичко - каза мъжът на име Ейбрамс.

- Възрастният учен вероятно вече се е вдетинил. Сигурно Лоугън е чул доста несвързани неща.

- Нашата информация е, че с паметта на стареца всичко е наред.

- Дори да е така, всичко, което Лоугън ще научи, са отминали работи. Той не знае за мен. Не знае за нас.

- Скоро ще научи. Това е само въпрос на време. Трябва да вземем мерки.

- Каквито взехте срещу архитектката?

- Да. Сега най-важно е времето. Чакахме достатъчно дълго. Не можем да си позволим още забавяния.

- Казах ти, аз ще се оправя с Лоугън.

- Ти получи своята възможност - отговори Ейбрамс. - Вече не зависи от теб.

- Не това е начинът. Хората ще започнат да подозират...

- При този ураган, който се стоварва върху Нюпорт? Шегуваш се. Моментът е перфектен. Лоугън сега е на път да се прибере. Има ли хора, които напускат замъка?

- Евакуацията е доброволна, но мнозина вече заминаха.

- Много добре. След като ураганът отмине, ще намерят очуканото тяло на Лоугън изхвърлено на брега. Ще се натъжат, но няма да заподозрат нищо.

- Опасно е да бъде убит.

- По-опасно е да го оставим да живее. А и не е единственият, който знае твърде много. Направо ще се изненадаш колко много съпътстващи жертви ще вземе този ураган. - Настъпи кратка пауза.

- Няма какво друго да правиш, освен да изчакаш. Ние ще се погрижим за това веднъж завинаги.