Забравената стая

31.

Следващата вечер, няколко минути след девет, една фигура прелетя през осветената от луната зелена поляна, която се простираше от „Лукс“ до океана долу. Когато стигна до сянката на замъка, фигурата продължи под прикритието на храсталаците, докато вървеше покрай задната част на сградата и накрая стигна до малка врата, до която слабо светеше лампа. Фигурата се спря за миг, после лекичко почука по вратата.

Джеръми Лоугън отвори веднага и излезе навън в мрака, после затвори вратата зад себе си.

Фигурата - Памела Флуд, се приближи. В ръцете си носеше малка кожена чанта за документи.

- Ето, изпълних указанията ти и сега се чувствам като актриса в лош криминален филм. Какво е онова, което не пожела да ми кажеш по телефона?

- Нищо особено. Просто след като обмислих още малко нещата, осъзнах, че Олафсон или ще откаже направо, или ще обяви, че ще постави въпроса пред управителния съвет.

- Казах ти, че знае за работата ми със Стречи. Какъв е проблемът?

- Снощи не споменах, но имаше още едно произшествие.

- Произшествие?

- Подробностите не са важни, но един човек е на косъм. А Олафсон е верен на „Лукс“. Трябва да бързаме, защото не ми се занимава с разправии за разрешение от него.

- На пропуска са записали името ми. Ще разберат, че не съм влязла през главния вход.

- Само ако сравнят и двата комплекта записи. Тук си по моя покана. Ако някой попита, ще кажа, че си дошла, за да прегледаме някои чертежи.

Той отвори вратата.

- Да вървим. Ако срещнем някого, дръж се, все едно си оттук.

- По-лесно е да се каже, отколкото да се направи.

Лоугън я поведе надолу по тесен коридор, след това завиха и поеха по слабо осветена галерия, докато не стигнаха до централния коридор на първия етаж. Тук тръгнаха в западна посока. Памела стискаше чантата си.

Отвори се врата и в коридора се появи Терънс Макарти - лингвистът, който беше разказал на Лоугън, че чувал гласове, които го подтиквали да влезе в морето. Той започна да мести поглед от енигмолога на Памела и обратно, лицето му се смръщи и по него се изписа учудване. Лоугън само му кимна и продължи да крачи надолу по коридора. Чувстваше погледа на Макарти впит в гърба си. След малко чу стъпките му, заглушени донякъде от мокета, да се отдалечават в противоположната посока.

След време, което им се стори цяла вечност, стигнаха до декоративните врати в края на коридора. Лоугън се спря и погледна през рамо, надявайки се движението му да изглежда случайно. Дългият коридор беше пуст. Той бързо отключи вратата, преведе Памела през кадифените шнурове и вратата кьм преддверието.

Когато затвори вратата зад гърба си, моментално ги обгърна пълна тъмнина. Той извади две малки фенерчета от джоба си, светна едното, а другото подаде па Памела.

- Внимавай - предупреди я. - Навсякъде се търкалят строителни отпадъци и машинарии.

- Нали не си забравил, че съм архитект. Свикнала съм със строителните площадки.

Лоугън предпазливо я поведе по покритите с боклуци коридори и през полузавършените стаи до стълбището. След като се качиха по него, продължиха по успоредния, сумрачен, подобен на тунел коридор А. Пред тях се появи съвсем слаб отблясък от светлина.

Лоугън се спря пред брезентовата стена с предупредителната табелка. Силна жълта светлина се просмукваше иззад брезента.

- Не забравяй - предупреди я той, - че не трябва да говориш с никого за това.

- Кълна се, че няма.

След като повдигна брезента, той я преведе през грубата врата в тайната стая. Вътре беше Ким, застанала в далечния край на Машината. Тя ги гледаше.

- Това е Ким Миколос - представи я енигмологът на Памела. - Била е асистентка на доктор Стречи.

- Познаваме се - обади се Ким.

- Казах на Ким защо си тук - продължи Лоугън, но Памела вече беше влязла навътре и започна да се оглежда.

- Мили боже - възкликна тя след малко. - Какви са тези машинарии?

- Това е наш проблем, твоят е да намериш входната врата.

- Добре де, добре. - Тя продължи още известно време да се оглежда, сякаш не можеше да отлепи очи от странната гледка. После пристъпи към работната маса, остави чантата си и я отвори. Извади разни стари документи: писма, планове и нещо, което според Лоугън бяха няколко скици с молив. Памела взимаше листовете един по един, проучваше ги, след това се оглеждаше, сякаш искаше да се ориентира. Процесът отне около пет минути. Ким гледаше ставащото мълчаливо, с кръстосани пред гърдите ръце и неразгадаемо изражение.

Най-накрая, след като остави и последния лист на работната маса, Памела огледа внимателно помещението още веднъж: стените, пода, мебелировката, уредите. Докато го правеше, по лицето ѝ започна бавно да се разлива усмивка.

Обърна се отново към чантата си и извади бележник и молив.

- Трябва да се качим на горния етаж.

- Защо? - попита Лоугън изненадан.

- Ще ми светиш ли, защото ръцете ми ще са заети?

И тя извади още нещо от чантата - дребен уред в защитен кожух от яркожълта гума, малък бакелитов екран и дузина бутони.

- Какво е това?

- Лазерен уред за измерване на разстояния. - Памела го вдигна и махна към импровизираната врата.

Тримата минаха през недовършения коридор и поеха към стълбището. Напредваха бавно, защото Памела на няколко пъти спираше да измерва разстояния с преносимия уред и да си отбелязва резултатите в бележника. Когато най-сетне стигнаха до стълбището, веднага се качиха на третия етаж. Лоугън още не беше идвал тук, затова започна да осветява с фенерчето и да разглежда с любопитство наоколо. Строителите още не бяха стигнали дотук - поне онази част от пода, която не беше посветена на тревожните мегалити на Делаву, все още беше повече или по-малко цяла. Нямаше нито мебели, нито някакви уреди. Очевидно бяха изнесени при подготовката за преустройството. Старите, богато украсени тапети на места бяха обезобразени от надраскани с маркер бележки - без съмнение те обозначаваха местата, които щяха да бъда разрушени.

Напредъкът им тук беше още по-бавен, защото Памела често замерваше и записваше в бележника си. Лоугън хвърли един поглед в него и откри, че архитектката е направила забележително точни скици на втория и третия етаж и сега полага усилия вярно да нанесе третия върху втория. Ким наблюдаваше случващото се от няколко крачки зад тях. От идването на Памела не беше продумала и Лоугън долови, че по някаква причина между двете жени съществува напрежение.

Прекосиха една стълбищна площадка, после тръгнаха по къс коридор, прекосиха две големи стаи, оголени от всякаква мебелировка, и излязоха в един по-голям коридор, където Памела най-накрая спря.

- Това е - обяви тя и посочи една врата отдясно.

Лоугън натисна дръжката, но вратата беше заключена.

Настъпи объркване, което продължи няколко мига, преди да му хрумне да опита ключа, с който беше отворил главния вход към Западното крило. Ключът пасна, завъртя ключалката и Лоугън отвори вратата.

Лъчът на фенерчето му освети отвъд прага помещение, което някога явно е било склад. Нямаше прозорци и беше разположено навътре в крилото. Няколко стари кашона, целите в прах, стояха в единия от ъглите. В самия център на помещението странно стърчеше една от големите мраморни соломонови колони с познатия спираловиден мотив - вездесъщо и характерно присъствие в архитектурата на „Лукс“. Лоугън осъзна, че трябва да е част от носещите елементи и разполагането ѝ в складово помещение не беше по-лош от всеки друг начин да бъде скрита.

Сега Памела прибра бележника и лазерния уред в джоба си, извади фенерчето и се приближи до колоната. Огледа я внимателно, след това постави двете си ръце върху нея, почуквайки и натискайки тук и там. След минута-две се чу щракване.

Памела се обърна към енигмолога:

- Ето ти входната врата.

Той я погледна неразбиращо.

- Какво искаш да кажеш?

- Ecce signum¹ - каза тя и сложи отново ръце върху колоната и я отвори като обикновен шкаф.

- Тu es mira ² - измърмори в отговор Лоугън, докато осветяваше с удивление колоната с фенерчето си.

Тя не беше, както бе предположил, носещ елемент, който се издигаше от основите до покрива, нито беше от мрамор. Изглеждаше желязна, а отвън беше боядисана така, че да прилича на мрамор. Двукрилата врата с умело скрити панти се отваряше във вертикалния кух цилиндър с кръгъл под и голямо колело. То приличаше на щурвал, закрепен на задната стена.

Памела сложи край на мига нерешителност и влезе вътре, описа с лъча на фенерчето си кръг, после махна на Лоугън и Ким да я последват.

Лоугън се подчини и влезе предпазливо в кухия цилиндър. Миг по-късно Ким направи същото. Беше толкова тясно, че едва се събраха. Памела хвана кръглите метални топки от вътрешната страна на крилата и ги затвори. Пространството отново се превърна в затворен цилиндър. После тя дръпна лоста, който блокираше голямото колело, и го завъртя.

Странно чувство обхвана Лоугън. Едва миг по- късно осъзна какво става: „колоната“ се спускаше през пода с бавно спираловидно движение.

- Действа чрез тежестта - обясни Памела.

Шейсет секунди по-късно спускането им свърши с леко сътресение. Памела отново отвори вратите и пред тях блесна ярката бяла светлина в забравената стая. Тя излезе първа, Ким и Лоугън я последваха.

Колоната се беше спряла в празното пространство между Машината и задната стена близо до мястото, където в пода бяха гравирани римските цифри. Памела затвори вратите ѝ и натисна почти невидимия бутон отстрани. Колоната започна да се издига спираловидно обратно в тавана. Докато я наблюдаваше, Лоугън стигна до извода, че спираловидният дизайн не е само декоративен - тя работеше като тирбушон, докато се връщаше на място в склада на третия етаж. Когато спря, се озова на едно равнище с тавана, подът ѝ се превърна в декоративен диск с релефна украса. А Лоугън беше смятал, че металният диск скрива мястото, където някога е висял полилей.

Той остана известно време загледан в тавана. После се обърна към Памела.

- Трябва да си знаела това още от самото начало - отбеляза той. - Не може да си открила всичко едва сега.

Памела се засмя.

- Така е.

- Тогава защо не ми каза?

- Защото не бях сигурна. В архива на прадядо попаднах на планове за подобно устройство. Обаче те не бяха съхранявани с документите на „Дарк Гейбълс“, така че не можех да знам дали са били за Делаву, или не. Трябваше да видя крилото и тази стая, за да съм сигурна.

- Как можем да го свалим отново? - попита Ким.

- Не знам - отговори Памела. - Няма съмнение, че някъде тук трябва да има скрито прибиращо устройство с навиваща се пружина.

Лоугън отново се загледа в тавана и поклати глава. Като си помисли човек, че отговорът през цялото време е бил тук, буквално над главите им. Поредната загадка на забравената стая.

- Удивително. Пам, много ти благодаря - каза той. - Току що си спечели най-хубавата вечеря в Нюпорт.

- Вече имах такава - отговори тя. - В „При Джо“, нали не си забравил?

- Тогава нека е най-скъпата - отговори той и стисна ръката ѝ. Забеляза, че Ким ги наблюдава мълчаливо.

- Хайде, Пам. - Лоугън кимна към чантата ѝ. - Събери си нещата и ще те изпратя до колата ти.

1 Ето доказателството (знака) (лат.). - Б. пр.

2 Ти си прекрасна (лат.). - Б. пр.