Забравената стая

50.

Макар да беше шофирал през урагана на връщане в „Лукс“, яростта на стихията го изненада. Вятърът го притисна в дяланите камъни на фасадата на замъка, наду ръкавите на якето и едва не изсмука съдържанието на джобовете му. След няколко секунди беше мокър до кости.

С големи усилия се върна обратно при аварийния изход, за да надникне внимателно през малките прозорци. Късият коридор зад вратата беше празен. Не се виждаха въоръжени мъже да тичат подире му. Беше успял да се измъкне от сградата, без да вдига шум.

Притисна се отново към стената. И сега какво?

Погледна към сивата ивица на ливадата, която се простираше чак до океана. Вълните се блъскаха в скалистия бряг с ярост, каквато не беше виждал. Пръските вода и пяна се смесваха с леещия се като стена дъжд толкова плътно, че не можеше да се каже къде свършва морето и откъде започва дъждът. Водата влизаше направо в очите му и те засмъдяха, затова се обърна и заслони лицето си с ръце.

Стрелна поглед наляво. Едва успя да различи голямата сграда на Източното крило, издигащо се като Гибралгарската скала срещу яростта на стихията. Само няколко неясни светлинни грееха на трите му етажа. Можеше да се промъкне до края на Източното крило, да завие зад ъгъла, да стигне до паркинга и...

И какво? Нима колата му нямаше да е под наблюдение? Когато се върна, не забеляза признаци за подобно нещо. Ако беше забелязал, щеше да е по-предпазлив при срещата си с Лора Бенедикт в мазето. Това обаче не означаваше, че са я пропуснали. Тези хора бяха професионалисти и тук не ставаше дума за обикновено послание... Вече не.

Дори да успееше да се добере до колата и да се измъкне от тук - после какво? Какво щеше да стане с Ким? Докато беше тичал из подобного на лабиринт подземие с лаборатории от неръждаема стомана, докато беше шляпал из стаите и пещерите на древното мазе под мазето, той се беше ругал, че не бе помислил първо за нейната безопасност. Вместо да ѝ казва да събере предавателите за безопасно съхранение, можеше да ѝ нареди да замине някъде, без значение къде, стига да може да се скрие там.

От друга страна, помисли си той, Ким не е глупачка. Може да е видяла външните хора и да е събрала две и две, а после да се е покрила някъде...

Но тази мисъл беше веднага изместена от друга: Памела Флуд също не беше глупачка...

Прогони тези мисли колкото можеше по-далече. Имаше нещо друго, което да обмисли: самата Машина. Ако просто избяга, нищо не можеше да спре Лора Бенедикт и хората от „Айрънхенд“ да я разглобят и да духнат с оборудването под прикритието на бурята. В края на краищата „Лукс“ беше почти напълно обезлюден. Вярно е, Бенедикт каза, че ѝ трябват още няколко дни, за да приключи с миниатюризирането на технологията, за да стане подходяща за транспортиране... но сега вече му беше ясно, че тази пречка няма да я спре. Щеше да вземе каквото може и да изчезне.

Докато стоеше там, в черната сянка на огромната фасада, си спомни думите, които беше казал на Бенедикт в лабораторията. Този ваш уред е... немислим. Да докараш някого до лудост, може би дори цяла армия. Лора, има причини химическите оръжия да са забранени. Какво ще стане, ако това оръжие бъде използвано? Колко време смятате, че ще мине, докато технологията бъде разкрита и същата тази дяволска артилерия бъде използвана срещу нашите войници?

Уредът трябваше да бъде разрушен. Ако искаше да завърши своята работа, тя още се нуждаеше от него. Поне така каза. Но какво можеше да направи Лоугън? Беше невъоръжен и изправен срещу група обучени убийци. Докато стоеше там под закрилата на южната стена на замъка, той отупа джобовете си, макар да знаеше, че жестът е напразен. Фенерче, нож със счупено острне, цифров диктофон, мобилен телефон...

Когато ръката му взе да се свива около телефона, в главата му смътно започна да се очертава план. И сърцето му отново започна да блъска. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж и се огледа, за да провери дали крайбрежието е чисто. Беше сам с виещата буря.

Лоугън се оттласна от стената, която му беше предложила защита, и се насили да се изложи на яростта на природната стихия. Обърна гръб на Източното крило и тромаво закрачи. Ураганът беше като жива сила, която правеше всичко възможно да го завърти, да го накара да отстъпи назад, да му попречи да продължи да залита напред. Воят на бурята се усили, сякаш бе възмутена от неговите опити да й се противопостави. Раненият му крак и ударената глава пулсираха от болка заради усилията, които полагаше. Кракът му се подхлъзна и той се стовари по лице в подгизналата трева. Беше толкова напоена с вода, че за миг си помисли, че лежи на брега на езеро. Щеше да е лесно, много лесно да затвори очи и да се унесе в безсъзнание. Вместо това се насили да стане отново на крака, но почти веднага беше съборен пак от урагана. Воят на дивия вятър звънеше болезнено в ушите и щипеше очите му. В разрез с логиката бурята се усилваше.

Лоугън осъзна, че не може да се бори със стихиите. Бурята щеше да изсмуче всичките му сили, преди да стигне до своето местоназначение. А за онова, което го чакаше, щеше да му е нужна сила.

Изтръгна се от зъбите на вятъра и се запъти обратно към фасадата на замъка. Той се извисяваше сякаш безкрайно високо над него със своите зъбци и надвиснали фронтони, невидими в нощната буря. Под неговите стрехи бурята сякаш не беше толкова яростна. Не много, но все пак достатъчно, за да му позволи да продължи напред.

Стъпка след стъпка, скоро изгуби усещането за време и оглупял от изтощение, не можеше дори да предположи колко далеч е стигнал. Единственият начин да се ориентира за напредъка си и дали изобщо напредва, беше да плъзга ръката си по каменната облицовка на замъка...

В един момент право отпред нещо се извиси от мрака - черно на черен фон. В първия момент по-скоро го усети, отколкото го видя. После тръгна с уморена крачка след уморена крачка и влезе право в него. Наполовина ослепял от носения от вятъра дъжд, протегна ръце напред, напипвайки пътя си, докато се опитваше да определи какво пречи на напредването му.

Беше друга стена, облицована с камъни, по-висока, отколкото можеше да види, перпендикулярна на тази, която бе следвал, черна, неосветена и пуста, простираща се наляво от него на неподозирани разстояния.

Западното крило.

Сега се обърна на деветдесет градуса в южна посока и облягайки се на тази нова онора, Лоугън продължи напред, докато не намери онова, което търсеше: малък прозорец, разположен ниско, почти на височината на коленете. Отпусна се на земята, без да обръща внимание на болката и подгизналата трева, сложи ръце на рамката и се опита да го повдигне.

Прозорецът беше заключен.

Дишайки плитко, защото непрекъснато трябваше да изплюва дъждовната вода, която пълнеше устата, очите и ушите му, той свали якето, сложи го върху стъклото и нанесе удар. Първо с юмрук, след това с левия крак. На третия удар стъклото отстъпи.

Лоугън използва якето си вместо ръкавица и предпазливо отстрани останалите по рамката стъкла. След това се промъкна през прозореца, като внимаваше този път да стигне пода първо с крака.

Изтръска стъклата от якето си и го облече. Бърз оглед с помощта на фенерчето му откри, че се намира в малък склад, явно използван от работниците, които са участвали в преустройството. Беше пълен с дървени магарета, купчини кутии с боя, кашони с туби силикон, грижливо сгънати платнища, покрити с капки и пръски в най-различни цветове като платно на Джаксън Полък.

Лъчът на фенерчето откри в другия край на помещението отворена врата. Щеше да вземе едно от платнищата и да го напъха на мястото на счупеното стъкло, а после да затвори вратата, щом излезе. Това щеше да заглуши шума от бурята и да прикрие факта, че е влязъл в крилото.

Но когато сграбчи платнището, се поколеба. Не, каза си той. Има нещо, което трябва да свърша преди това.