Забравената стая

19.

Още щом влезе в „Блу Лобстър", барът му се понрави. Беше приятно сумрачно, миришеше на бира, нямаше никакви претенции. За разлика от предвзетите модни ресторанти в града, неговото меню, написано с тебешир на черната дъска на стената, съдържаше четири гозби: риба с картофки, чийзбургер, сандвич с ролца от омари и мидена чорба. Заведението се намираше на втория етаж на Рибарския кооператив в Нюпорт. Беше малко след шест и през прозорците, обърнати на запад, можеше да се видят рибарските корабчета, които пърпореха към кейовете, за да разтоварят дневния си улов.

Когато очите му свикнаха с полумрака, Лоугън видя човека, заради когото беше тук: стройна жена в началото на трийсетте с дълга кестенява коса, черни очи и сърцевидно лице. Тя седеше на една от силно издрасканите дървени маси, която гледаше към стената, заета от прозорци. Изправи се, когато я наближи, усмихвайки се малко плахо или може би, помисли си енигмологът, с леко огорчение.

Памела Флуд. Беше му позвънила преди по-малко от час, възползвайки се от номера на мобилния му телефон, отпечатан на визитката, която ѝ даде. Извини се за своята рязкост тази сутрин и попита дали би могла да го почерпи едно питие.

Двамата си стиснаха ръцете и седнаха. Дойде барманката, жена с обветрено лице и такива мускули на ръцете, че сигурно беше прекарала не едно или две десетилетия на палубата.

- Какво да бъде?

Лоугън погледна към госпожица Флуд, за да види какво пие.

- И за мен една наливна бира.

- Веднага. - Жената се отдалечи в сумрака.

- Благодаря, че приехте поканата ми. - Усмивката не беше слязла от лицето ѝ.

- А аз благодаря за поканата, госпожице Флуд.

- Наричай ме Пам. Искам отново да се извиня, че сутринта на практика те изгоних от къщи.

- Няма нищо. Изхвърляли са ме от къде по-важни места. - Двамата се разсмяха едновременно.

Жената донесе неговата бира и той вдигна чашата, но преди да отпие, отбеляза:

- Значи архитектурата е семейно занятие.

- Моят прадядо и дядо ми бяха архитекти. Баща ми обаче беше адвокат.

- Черната овца в семейството, а?

- Нещо подобно. - Тя отново се засмя. - Започнах да строя къщи от „Лего“ на две години. Прекарах цялото си детство сред чертежи, скици и строителни площадки. Никога не ми хрумна, че мога да правя нещо друго. - Тя отпи глътка бира. - Виж, почти веднага, след като си тръгна, се почувствах пълен идиот. Малко по-късно се сетих къде съм виждала лицето ти - на корицата на списание „Пийпъл“, и се почувствах още по-зле. Тогава си помислих, че най- малкото, което бих могла да сторя, е да те почерпя питие, за да ти обясня защо се държах така и да разбера за какво беше дошъл.

Лоугън също отпи от бирата.

- Цял съм в слух.

- Проблемът е... - тя се поколеба, - че ти не си първият, който идва да види чертежите.

- Така ли? - наостри уши енигмологьт. - Разкажи ми за това.

- Беше преди около половин година. Някой позвъни на вратата и аз отворих. Отвън стоеше мъж. Веднага разбрах, че не е възможен клиент.

- Как?

- Ако си работил по толкова строителни обекти, колкото аз, развиваш инстинкт. Както и да е. Започна да ме разпитва за оригиналните планове на „Лукс“. Каза, че е готов да плати значителна сума, за да ги види. Нещо в излъчването му не ми хареса. Отговорих, че плановете вече не са на разположение. Обаче той не искаше да си тръгне, не прие моето „не“ за отговор. Стоеше на прага и настояваше да научи къде са, на кого трябва да плати, за да ги разгледа. За миг си помислих, че ще влезе насила и ще претърси къщата. Накрая затворих вратата под носа му.

- Каза ли кого представлява? - попита Лоугън.

- Даде ми визитка от фирма, която никога не бях чувала. „Айрън Фист“ или нещо подобно. Мисля, че веднага я хвърлих на боклука.

- Как изглеждаше този човек?

Тя се замисли.

- Не мога да ти го опиша подробно. Беше краят на зимата и той носеше слънчеви очила и мека шапка, а яката на палтото му така и си остана вдигната. Висок горе-долу колкото теб, но малко по-пълен. - Тя направи пауза, за да отпие глътка бира. - Обаче не от външния вид, а от поведението му ме побиха тръпки. Нещо не беше наред с него. Само дето не заплашваше, но малко оставаше. Помислих да повикам ченгетата, но с какви доказателства разполагах? Освен това няколко седмици след случилото се имах странното усещане, че ме следят. Нищо, в което можех да бъда сигурна - просто изпитвах такова усещане.

- Значи затова ме изгони най-откровено? Не мога да те виня.

- Но вече от месеци всичко е наред. А той повече не се появи. Нямаше защо да се държа така.

Стъклото на близката витрина завибрира от изригването на корабна сирена.

- Ще ми кажеш ли защо искаш да видиш архитектурните планове на „Дарк Гейбълс“? - попита тя. - Искам да кажа, че от „Лукс“ имат копия на плановете. Нали ремонтират Западното крило?

Лоугън си играеше с чашата, за да спечели малко допълнително време.

- Да няма нещо общо със смъртта на Уил Стречи?

Той я погледна изпитателно.

- Трябва да знаеш, че аз работех с него по плановете за преустройството на Западното крило.

- Знам.

- Истинска трагедия. Той беше толкова мил.

- Как се работеше с него?

- Прекрасно. Като се изключи това, че се превърна в един вид ентусиаст. Искаше да разбере всички архитектурни детайли до последния.

- Как ти се струваше през последните няколко седмици?

- Не мога да кажа. От три месеца не съм го виждала.

- Това не е ли необичайно? Нали работехте по преустройството на крилото?

Тя вдигна рамене.

- Щом веднъж едрите работи по преустройството бяха свършени, той нае бригадир, който да се грижи за ежедневните задачи.

- Бригадир?

Тя кимна.

- Спомняш ли си името му?

- Съжалявам, но не. Не беше от тук. Но какво общо има това със смъртта на бедния Уилърд?

- Не мога да говоря за това. Единственото, което мога да кажа, е, че моят интерес към плановете е само косвен. - Той замълча. Разбира се, можеше да съчини нещо. Но макар да познаваше Памела Флуд съвсем отскоро, инстинктът му подсказваше, че истината или някаква част от нея ще постигне по-добри резултати.

- Въпросът е много чувствителен - започна той. - От „Лукс“ внимават да не се афишират.

- О, аз умея да си държа езика зад зъбите. Нямаш представа какви неща искат хората да им се построят в къщите.

- По случайност искам да открия точно това - една тайна. Трябва да знаеш, че попаднахме на много необикновен архитектурен детайл в замъка.

Сега беше неин ред да го изгледа въпросително.

- Детайл?

- И то такъв, който с години е останал скрит. Няма го на нито един от чертежите в „Лукс“. Това е причината да проявя любопитство дали прадядо ти - който вероятно е запазил пълен комплект планове, може да хвърли повече светлина върху нещата.

- Детайл - повтори тя. - Колко загадъчно. - Памела допи бирата си. - Ето какво ще ти кажа. Аз наистина притежавам архива на прадядо ми, включително оригиналните планове и спецификации. Ако можеш да минеш през офиса ми някой ден - да речем вдругиден, заедно ще ги прегледаме. Какво ще кажеш?

И Лоугън допи бирата си.

- Само кажи в колко.