Забравената стая

20.

- Да, видях го - отговори Роджър Карбън. - Това не е тайна.

- Кога точно? - попита Лоугън. Двамата мъже седяха на масата в просторната лаборатория, която доктор Карбън делеше с още един учен.

- Доколкото мога да определя, може би десет минути преди да умре. В коридора на първия етаж, недалече от главното стълбище. Мисля, че беше под охрана.

- Водели са го към библиотеката за посетители - уточни Лоугън повече за себе си, отколкото за Карбън. Вече беше говорил с мъжете, които го бяха отвели. Не знаеха нищо важно. Той погледна еволюционния психолог и попита:

- Той каза ли нещо?

- Беше твърде зает да пуска пяна от устата.

Това беше проява на твърде лош вкус, но Лоугън нямаше да се хване. Беше стигнал близо до края на списъка със служители на „Лукс“ и учени, работещи там, които планираше да разпита за Стречи. Тъй като знаеше, че няма да е приятно, беше оставил Карбън за накрая.

- Излиза, че си един от последните, които са го видели жив.

- Предполагам.

- Роджър, ти си психолог. Питам се дали имаш теория за онова, което може да се е случило с доктор Стречи?

- Аз съм еволюционен психолог, а не диагностик.

- Значи отказваш дори да направиш предположение за възможната причина?

Карбън въздъхна престорено.

- Така да бъде. Казано най-простичко, Уилърд беше откачил.

Лоугън се смръщи.

- Простичко казано?

- Трябва да знаеш, че това се случва. Може би по-често на блестящи учени, отколкото на обикновени хора. Дори на блестящи учени, които - как се казваше - са прехвърлили своя зенит.

- Като стана дума за това, Пери Мейнард ми каза, че ти си бил човекът, който е предложил да се възложи на доктор Стречи отговорността за преустройството на Западното крило.

Карбън не отговори, а просто се зае да глади брадата си а ла Фройд.

- Изглежда ти доставя удоволствие да се бъркаш в живота на учените, живеещи тук.

- Ако намекваш за усилията ми да те изхвърля оттук - нямаше нищо лично. Работата ти беше псевдонаучна, дим и фокуси, под стандартите на „Лукс“. Що се отнася до Уилърд, видях къс бавно вегетиращ човешки материал, който можеше да се използва по-добре.

- Защо Западното крило?

- А защо не? Беше работа, която трябваше да се свърши. Разбира се, ако знаех, че ще мръдне, нямаше да го предложа. - Той поклати глава. - Всички тези приказки за „гласове в мрака“.

Лоугън вдигна поглед.

- Кога беше това?

- Естествено, когато мина покрай мен.

- Нали заяви, че нищо не е казал?

- Не каза нищо лично на мен. Просто несвързани приказки.

Лоугън го изгледа замислено.

- Да не мислиш, че по някакъв начин аз съм виновен? Да не мислиш, че Уилърд е обвинявал мен за това, че му възложиха Западното крило... и ядът го е тласнал в лудостта? Това е нелепо.

- Не казах това - възрази енигмологът.

- Ако търсиш кого да скалпираш, върви да говориш с онази гъркиня - неговата асистентка. Още от първия си ден тук хвърли око на катедрата му.

- Вече го направих. - Лоугън стана. - Приятен ден, Роджър.

- Затвори вратата на излизане - отговори Карбън, който също стана, обърна му гръб и закрачи към своето бюро. - И внимавай да не се хлъзнеш на някое парче ектоплазма.

Докато Лоугън излизаше, на прага на другата лаборатория се появи жеиа.

- Доктор Лоугън? Имате ли минутка?

- Разбира се. - Лоугън влезе в съседната лаборатория, където на голямо бюро стояха не по-малко от три компютъра и четири плоски дисплея. В една ракла наблизо имаше най-малко половин дузина блейдсървъри¹²¹.

- Боже мили! Работите ли с тях, или ги ремонтирате?

Жената се усмихна. След това затвори вратата и с жест го покани да седне.

- Работя с тях. Аз съм електроинженер със специалност квантова обработка на данни ¹.

Лоугън кимна. Жената, която беше виждал един-два пъти на вечеря, бе млада, много слаба, с поразителна блестяща черна коса и дълбоко разположени очи. Движенията ѝ бяха бързи и отсечени като на птица. Макар да продължаваше мило да се усмихва, изглеждаше обгърната от невидим воал от меланхолия.

Тя седна на близкия стол.

- Извинявайте, че не се представих. Казвам се Лора Бенедикт. Помолих ви да дойдете, защото нямаше как да не чуя разговора ви с Роджър. Исках да се извиня заради неговото държане.

- Благодаря, но това не е нужно.

- Роджър е изключителен учен, но същевременно се държи като училищния грубиян, който не е пораснал. Още обича да къса крилете на мухите.

- Изглежда не се е разбирал с Уилърд Стречи.

- Със сигурност не бяха добри приятели, но Роджър се държи зле с много хора. - Тя го погледна с пронизващите си очи. - Никой нищо не е казал, но мога да предположа защо сте тук. Проучвате смъртта на Уилърд, нали?

- Да - кимна Лоугън и направи пауза. - Казвате се Лора Бенедикт, така ли?

Жената кимна.

- По случайност Роджър и вие сте последните в списъка ми с хора, с които трябва да разговарям.

Лора го погледна въпросително.

- Извинявайте, но трябва да задам няколко въпроса. Следобеда след смъртта на Уилърд Стречи са ви видели да седите на пейка над океана, обгърнала торса си с две ръце, и да се клатите напред-назад. Човекът, който ви е забелязал, казва, че в един момент сте станали и сте тръгнали към края на скалите, извисяващи се над океана. Изглеждали сте толкова... разстроена, че се готвел да извика охраната. Обаче след това сте се върнали на пейката и... - Докато Лоугън говореше, очите на жената се напълниха със сълзи. Започна да хлипа, първо тихо, после по-високо. Нямаше нужда човек да е чувствителен колкото Лоугън, за да разбере, че жената е потънала в скръб. Изпитвайки неловкост, че той е причината за тази реакция, той замълча.

След минута-две жената успя да се овладее.

- Съжалявам - каза тя, докато си бършеше очите с хартиена кърпичка. - Мислех, че съм преодоляла най-страшното.

- Аз съм виновен - каза Лоугън. - Ако знаех, не бих...

- Не - възрази жената и подсмръкна. - Трябва да се науча да се справям с това. - Извади нова кърпичка и си издуха носа с треперещи ръце. - Няма нищо тайно. Не бях на себе си от скръб. Уил беше... Когато дойдох в „Лукс“, той ме взе под крилото си. Това място може да е много плашещо. Мозъчната мощ тук е накалена до бяло. - Тя се усмихна през сълзи. - Уил беше толкова търпелив и услужлив. Беше мой ментор. Не, много повече от това. Беше ми като баща. - Ръцете ѝ отново се разтрепериха и тя се протегна за друга кърпичка.

- При моето кратко пребиваване в „Лукс“ преди десет години лично не го познавах добре, но винаги ми е правил впечатление на мил и любезен човек. - Лоугън направи пауза. - Имате ли някаква идея какво може да го е променило толкова?

Лора Бенедикт поклати глава и отново се зае да си бърше очите.

- През последните няколко седмици не го виждах много често. Готвя доклад, който ще изнеса на следващата среща на Обществото по квантова обработка на данните, и той ми отнема цялото време. Уил обаче винаги намираше време за мен - трябваше и аз да намеря за него. Продължавам да си мисля, че ако бяха говорила с него, ако го бях изслушала, той може би... може би...

- Говорите така, защото изпитвате вината на оцелелия. Не бива да мислите по този начин. - Лоугън не искаше повече да рови в скръбта на тази жена. Очевидно все още беше твърде прясна.

- Последен въпрос. Надявам се, няма да се сърдите, че го задавам. Когато тръгнахте към края на скалите, готвехте ли се... - Щом откри, че не е способен да каже думите, той замълча.

- Дали мислех да се хвърля? Не. Не съм такава. Освен това нали не сте забравили, че имам да изнасям доклад? - Нова усмивка, но бледа както предишната.

- Доктор Бенедикт, благодаря, че бяхте откровена в трудно за вас време. - Лоугън стана. - Благодаря и за извинението вместо Карбън.

Лора Бенедикт също стана. Очите ѝ бяха зачервени и подути, но сега поне бяха сухи.

- Ако ви причинява неприятности, само ми кажете. По някаква причина около мен е като котенце.

Щом се озова в апартамента си, Лоугън въведе няколко бележки в кодиран файл в компютъра си - едно изречение за Лора Бенедикт и няколко за Роджър Карбън. След като вече беше разговарял с всички от първоначалния си списък, се зае отново да прочете кратките им досиета. После създаде една електронна таблица, също защитена с парола, в която въведе всички имена с кратка бележка защо са избрани за разпит. След това сортира имената по различни групи. Едната група се състоеше от хора като Иън Олбрайт и Ким Миколос, които бяха работили със Стречи. Друга група, в която влизаше Роджър Карбън, се състоеше от хора, които бяха станали свидетели на странното поведение на Стречи в дните преди неговото самоубийство. Имаше и една последна група: онези като Терънс Макарти, лингвиста, на които Карбън беше лепнал етикета „другите“. В последната група имаше пет имена. Едно от тях беше на Лора Бенедикт. Енигмологът го отбеляза с чавка - поведението ѝ беше резултат на обикновена скръб.

Останалите четирима бяха интересни. Трима от тях бяха учени, които живееха тук, а единият - служител в администрацията. Никой от тях не гореше от желание да говори за преживяното. Някои повече, други по-малко. Двама бяха докладвали, че са видели или подушили неща, които или изобщо не са били там, или много са се различавали от действителността. Трима от тях бяха разказали, че изведнъж почувствали натрапчивата нужда да направят необикновени или необичайни за тях неща. И четиримата бяха чули музика или гласове или съчетание от двете.

Лоугън знаеше, че паракусията, или с други думи, звуковите халюцинации може да са резултат от много неща: разстройство на съня, психози, епилепсия, енцефалит. Обаче вероятността четирима души сред толкова малка група хора да страдат от едни и същи психически заболявания беше пренебрежимо малка. Между другото, хората със звукови халюцинации винаги чуват мелодии, които знаят, но тук случаят не беше такъв. Лоугън си беше направил труда да попита. Нито пък гласовете бяха от стандартния вид: спорещи, разказващи нещо или пък силните шумове, характерни за синдрома на взривяващата се глава. Вместо това гласовете, чути от четиримата, шепнели.

„Злобни“ и „странни натрапчиви импулси“ бяха термините, които се чуваха най-често. Всички произшествия бяха започнали шест до осем седмици по-рано. И в четирите случая хората осъзнавали, че отклонението в поведението им е ненормално. И в четирите случая феноменът спрял внезапно няколко седмици преди смъртта на Стречи и оттогава не се беше проявявал отново.

Имаше още нещо общо, което беше много интересно. Проверявайки бележките си за четиримата, откри повтарящ се модел. И четиримата засегнати живееха или работеха в съседство със Западното крило.

Западното крило. Лоугън усещаше, че то е неразривно свързано с обстоятелствата около смъртта на Стречи. Вече смяташе, че е започнал да разбира защо.

¹ Квантовите компютри обработват данни, като използват квантовите свойства на атомите и елементарните частици - т.нар. суперпозиция - възможността атомите и елементарните частици да пребивават в две различни състояния едновременно. - Б. пр.