Забравената стая

49.

Падаше право надолу в мастилената тъмнина. И в този миг, твърде неочаквано, се удари в нещо твърдо и неподдаващо. Бяла светлина избухна в главата му и Лоугън изгуби съзнание.

Свести се бавно и трудно като плувец, който се бори да изплува на повърхността. Отне му сякаш цяла вечност. Сетивата му се връщаха едно по едно. Първото, което усети, беше болката - пулсираше в гърба, дясното коляно и главата му в различна степен и ритъм. Последва зрението. Успя да различи светло петно. Не, две петна светлина на фона на мрака, който го заобикаляше.

Дойде ред на слуха. Чу шепот, различни гласове, които разговаряха някъде над него близо до петната.

Той примигна веднъж, после пак и опита да седне. Остра болка прониза коляното му и се наложи да прехапе устни, за да не извика.

Зрението му леко се проясни и сега можа да види, че светлите петна всъщност са проблясващи лъчи от фенерчета. Те се стрелкаха насам-натам, проучвайки пространството под разрушената вентилационна шахта.

Лоугън осъзна, че макар да му се струваше цяла вечност, сигурно е бил в безсъзнание само няколко секунди. Преследвачите му все още бяха в коридора над него, свити в отвора на вентилационната шахта, за да го търсят. Беше паднал в мазе под мазето.

Отново се опита да стане и едва тогава осъзна, че лежи в петнайсетина сантиметра студена солена вода. Вероятно подпочвена, досети се той, просмукала се през подгизналата земя около основите на замъка. Последствие от поройния дъжд. Този път успя да седне.

Почака, дишайки тежко, за да отмине болката и да се свести напълно. Лъчите от фенерчетата още се стрелкаха насам-натам, но Лоугън очевидно беше паднал в малка ниша, чиито стени го предпазваха от светлината.

Мъжете отново започнаха да си шепнат. Един от тях, с проблясващи очила от светлината на фенерчетата, се опита предпазливо да пропълзи напред по разнебитената шахта. Тя веднага се огъна под тежестта му. Мъжът се върна, заемайки наклонена напред поза, за да разпредели тежестта си върху отвора на шахтата. Тя заскърца под него, а преследвачът, хващайки се за разкъсаните ъгли, се спусна надолу по стоманената конструкция, докато не увисна в долния край. Лъчът на едно от фенерчетата се отрази в очилата му. Още няколко секунди и щеше да се спусне в това мазе под мазето.

Лоугън осъзна, че трябва да се маха. Като използваше стените на нишата за опора, той се изправи. Главата му запулсира, а светът около него се завъртя, но той продължаваше да се подпира на стената.

Изчака миг, за да премине замайването и болката да отслабне. Не посмя да светне фенерчето си, разбира се, ако не се беше счупило при падането. Вторият човек все още клечеше пред входа на шахтата и осветяваше с фенерчето си пътя на този, който се спускаше. Отразената светлина от лъча позволи на енигмолога да различи околността. Намираше се в нещо като катакомби: стени от стара зидария с мазилка. Ниски тавани, прекъсвани от римски арки.

Дебели колони - спираловидните соломонови колони, пронизваха сумрачните пространства. Навсякъде имаше паяжини и Лоугън чу далечното писукане на плъхове. Спареният въздух смърдеше на влага и плесен. Мястото изглеждаше така, сякаш никой не беше влизал тук в продължение на сто години.

Тих плисък на няколко метра от него предупреди енигмолога, че първият от преследвачите му се е спуснал в мазето. Когато мъжът се обърна да помогне на следващия, Лоугън опипом започна да се отдалечава колкото може по-бързо и тихо.

Докато крачеше през застоялата вода, отраженията на лъчите от фенерчетата зад него започнаха да избледняват, но въпреки това видя, че мазето се простираше в мрежа от свързани едно с друго помещения. Отдясно пред него зееше черна дупка, която вонеше на костница. Въпреки това той реши да използва съмнителната й защита, за да облекчи дясно- то си коляно, опирайки се с една ръка на влажната стена.

Втори плисък - още един преследвач се беше спуснал в катакомбите - и Лоугън започна, куцайки, още по-бързо да се отдалечава. След като се промъкна под една арка и зави зад ъгъла, се озова в пълен мрак. Сега щеше да се наложи да изпробва своето фенерче. Потърси го опипом в тъмното влажно пространство и го измъкна от джоба си. Зашепи с длан предната част и след като се помоли, плъзна бутона. Нищо не стана.

С ругатня на уста го разтърси яростно. Сега светна слаб лъч, разкривайки разклонен тунел пред него.

Шепотът зад него се усили, затова, след като се опита да запамети околността, той изгаси фенерчето и тръгна напред в мрака. Една крачка, втора... тогава кракът му закачи нещо и той се стовари тежко във водата.

Миг по-късно беше отново на крака, а коляното го болеше. Зад него се чуха викове, ивици светлина от фенерчетата лижеха зидарията. Стъпки шляпаха във водата и се приближаваха към него. Сега Лоугън побягна, без да го е грижа за шума, който вдига. Тичаше и залиташе с протегната напред ръка, светвайки на всеки няколко секунди фенерчето за миг, за да види какво има пред него през объркващия лабиринт от коридори, складове и изби с ниски тавани. Очевидно неговите преследвачи се бяха разделили, но подбудени от неговото присъствие, започнаха да си подвикват, още плискане на вода, трепкащи светлини, глухи въздишки на куршуми от пистолети със заглушители, след тях рикошети от камъните. Мъжете стреляха насляпо в мрака, но въпреки това куршумите минаваха с писък ужасно близо.

Изведнъж Лоугън почувства остра болка в крака над нараненото коляно. Изръмжа инстинктивно, завъртя се и залитна встрани от пътя на следващите изстрели. После спря в мрака, опитвайки се да възстанови дишането си, и зачака. Отново чу гласове: първо силни, после започнаха да заглъхват. Очевидно се отдалечаваха в друга посока. След това настана тишина. Изглежда, че поне засега го бяха изгубили в лабиринта от заешки дупки, на който мазето приличаше.

Но не преди да го наградят с куршум, ако не и нещо по-лошо.

Лоугън освети с фенерчето крака си, за да види раната. Куршумът беше облизал крака му от външната страна на бедрото, разкъсвайки панталоните, през които сега се просмукваше кръв. Знаеше, че заради черната вода, която стигаше до глезените му, преследвачите му няма да могат да го проследят по кървавите следи. Но въпреки това трябваше да спре кръвотечението, за да не загуби още сили. Свали якето и откъсна единия от ръкавите на памучната си риза, след това го уви около ранения крак и го стегна здраво. Облече си якето и пое нататък вече по-бавно заради двете рани на крака.

Залитна в нещо, което очевидно някога е било винарска изба. От двете страни имаше подпори от потъмняло дърво с формата на полукръг. От тавана висяха дебели като въжета паяжини.

Отвъд винарската изба следваше каменен проход със складове от двете страни, които очевидно са били използвани, предвид оформлението на лавиците, за килери или зимници. В края на пасажа лежеше толкова голямо помещение, че слабият лъч светлина от фенерчето не успя да освети другия му край. Това очевидно беше първата кухня на замъка: от едната страна бяха наредени печки, а в една от страничните стени имаше огромно огнище. В него над тринога на верига висеше чугунен казан за готвене.

Лоугън спря и се ослуша. Сега зад гърба му вече не се чуваше плискане на вода от забързани крака.

Той с болка пристъпи напред в хладната, дълбока до глезените вода. В средата на помещението стоеше дъбова маса, покрита с отдавна излезли от употреба кухненски пособия: тежки касапски сатъри, чукове за месо, бъркотия от най-различни дървени лъжици. Лоугън взе един нож за филетиране, пъхна го внимателно под колана на панталона си, след което продължи нататък.

Най-накрая стигна до далечната стена. Беше се надявал да намери изход и дори стълбище, което да води до равнището на мазето, но тук нямаше нищо, като се изключи странния на вид метален шкаф, вграден в стената. Той се обърна бавно, осветявайки във всички посоки с фенерчето си, но стана ясно, че единственият вход за кухнята е този, през който беше минал преди малко. Сърцето му се сви.

Когато завърши кръга, лъчът светлина се върна върху шкафа пред него. Докато го осветяваше, осъзна, че не прилича твърде на шкафовете, които беше виждал. Щом хвана дръжката и отвори вратата, разбра какво има пред него: кухненски асансьор.

Насочи лъча във вътрешността му. Той освети подобна на кутия дървена рамка, може би деветдесет сантиметра на метър и двайсет, която висеше свободно в тухлената шахта, подобно на гюлето на коминочистач. На пода на асансьора лежаха няколко чинии, покрити с дебел слой прах. Той тихо ги премести във водата около краката си.

Между дървената рамка на кухненския асансьор и тухлената шахта висеше дебело въже. Лоугън го хвана с една ръка и дръпна.

Нищо не се случи.

Стисна фенерчето със зъби, хвана въжето с две ръце и дръпна по-силно. Този път асансьорът леко се повдигна.

Лоугън погледна през рамо. Гласовете се чуваха отново, вече по-близо, отколкото преди малко.

Насочи пак вниманието си към кухненския асансьор. Щеше да се побере в него. Обаче веднъж вътре, дали ще има достатъчно сили, за да го вдигне нагоре в комина?

В тавана на кухненския асансьор имаше капак. Лоугън погледна надолу към импровизирания си турникет и остана доволен, че раната не кърви много. Наведе се, за да се напъха в тесния асансьор, и болка прониза ранения му крак. Той бутна капака да се отвори и погледна нагоре. Шахтата се издигаше на може би седем метра и половина до тухлен покрив, където свършваше с дървена макара, около която беше навито въжето.

Седем метра и половина. Това щеше да го изведе покрай мазето чак до първия етаж.

Гласовете бяха още по-близо. Лоугън затвори вратата на асансьора, протегна се нагоре и успя да се плъзне през отвора на тавана. Седна на покрива на кухненския асансьор с кръстосани крака въпреки болките в коляното и раната. После затвори капака, преди вътре да е покапала кръв.

Гласовете затихнаха.

Той предпазливо дръпна въжето. Беше грапаво и хлъзгаво от някогашното готвене. Огледа с отвращение дланите си. Нямаше да може да се изкатери седем метра и половина по мазното въже, особено с този ранен крак.

Може би имаше друг начин. Пъхна фенерчето в устата си, насочи го нагоре и отново хвана въжето с две ръце колкото можа по-високо. След това с все сили го дръпна надолу.

Високо над него се чу слабо стържене от водача на макарата, който запротестира срещу тежестта. После кухненският асансьор започна бавно-бавно да се издига.

Лоугън дърпаше и след това запъваше с ръце въжето колкото може по-добре, после отдъхваше, за да се подготви, и дърпаше отново. Издигна се на метър и половина, после на три метра. Кухненският асансьор се изкачваше в тухлената шахта с тихо скърцане и стържене. Спря да почине. Мускулите на ръцете и гърба го заболяха от необичайните движения. А дланите му вече се бяха разранили от грубото въже.

Продължи да дърпа въжето, докато различи на около три метра над себе си врата, през която са сваляли храната от кухненския асансьор, преди да я поднесат на семейството. Когато най-накрая се изравни с вратата, Лоугън застопори въжето около куката на тавана, за да не мърда асансьорът. Тогава пусна въжето, като едва не изстена от облекчение.

Бавно се изправи и застана на колене, за да може да бутне вратата. Чу се тихо тракане и той веднага престана. Нещо пречеше. Не знаеше какво е, но не можеше да си позволи да го остави да падне. Щеше да се наложи да опита да го избута малко по малко.

С голяма предпазливост натисна долния край на вратата в горната част на шахтата. Тракането от вътрешната страна продължи, но той усети, че каквото и да беше това, го избутва малко по малко. Няколко дълги мига на неспокойни усилия, и малката врата се отвори достатъчно, за да може да се промуши през нея.

Зад нея лежеше мрак. Наведе глава и сви рамене, за да мине през отвора, измъкна се от шахтата на кухненския асансьор и предпазливо се изправи. Опипом в мрака затвори вратата на асансьора, после премести предмета пред нея - опипването му подсказа, че е някаква маса за сервиране - и го опря в стената. Едва тогава зашепи фенерчето и го включи.

Мястото му беше познато - преди години беше влизал тук заради погрешното предположение, че е мъжка тоалетна. Всъщност беше малък проход от главния коридор до трапезарията, който сега се използваше от келнерите за складиране на ленените покривки и салфетки. Лоугън избърса мазнината и мръсотията от ръцете си. По време на неприятното си изкачване бе предположил, че докато замъкът е бил притежание на Едуар Делаву, това помещение е било сервизното, където икономът и икономката се сервирали върху чинии получената по асансьора храна.

Лоугън бавно се приближи до вратата на малкото помещение, открехна я и надникна навън. Отвъд късия страничен проход и от другата страна на дебелия мокет на главния коридор се намираше входът на трапезарията. А няколко метра по-нататък беше стълбището, което водеше към втория етаж.

Трябваше да провери какво прави Ким. Щом преследваха него, беше напълно възможно тя също да е заплашена. Той излезе в коридора и тръгна към стълбището.

И почти веднага отскочи назад. Един от тримата мъже - онзи със сакото от туид, стоеше четири-пет метра надолу по коридора. Беше с гръб към Лоугън и говореше по радиостанцията. Очевидно радиостанциите имаха по-добър обхват от мобилните телефони зад дебелите стени на замъка „Лукс“.

Лоугън премести поглед от мъжа към стълбището и обратно. Дори да успееше да мине зад гърба му, не можеше да бъде сигурен дали горе няма да го чака друг. Трябваше да намери нов начин да стигне до Ким.

Огледа се в отчаяние. Сега накъде? Накъде...

И докато още си задаваше въпроса, погледът му попадна върху друга врата. Беше в далечния край на страничния проход и на непряката светлина малките й стъкла приличаха на черни квадрати.

Беше авариен изход, водеше навън.

Лоугън не се поколеба. Обърна се и загърби главния коридор, насочвайки се към вратата. Огледа я, за да се увери, че не е свързана с аларма, отвори я колкото може по-тихо и се измъкна във виещия ураган.