Забравената стая

37.

Джеръми Лоугьн управляваше своя ретро „Лотос“ по „Оушън Авеню“, а морският бриз си играеше с къдриците му. Вечерта беше чудесна: слънцето залезе и облаците, които се трупаха високо в небето, бяха осветени в розово от последните му лъчи. Чувстваше се много по-добре, отколкото през последните дни. Нямаше съмнение, че за това трябва да благодари на Пам Флуд и предстоящата им среща.

- Кит, ти би я харесала - каза той, разговаряйки със своята мъртва жена, докато си въобразяваше, че тя седи на пътническата седалка до него.

Беше развил навика, когато е сам, от време на време да разговаря с нея. След онзиденшния шок неочаквано да я види на просторните ливади на „Лукс“ нямаше търпение да се върне към тази привичка по един приятен и контролиран начин.

Зави по „Кагишол Авеню“ и продължи на север към градския център.

- Няма тънкото ти чувство за хумор - продължи той, - но притежава твоя живец и самообладание. Мисля си, че ти би ги одобрила.

В далечината се чуха сирени. Лоугън погледна часовника си: девет без четвърт. След няколко минути щеше да стигне.

Той продължаваше по шосето, високите подрязани живи плетове от двете страни на улицата се превръщаха в стени от листа в спускащия се мрак.

Заревото на небето пред него беше станало по-ярко и по-скоро жълто, отколкото розово.

- Усещам, че с нея свалям гарда си - продължи той. - А има и още нещо. Тя ме накара да осъзная, че животът може да бъде твърде самотен. Дори когато жонглираш с две кариери.

И тогава рязко потъна в мълчание. Какво точно се опитваше да каже на Кит? И същевременно на себе си?

„Кагишол“ премина в „Спринг“ и улицата малко се стесни. Очарователните стари къщи тук бяха по- нагъсто. Отпред вдясно можеше да различи едва-едва елегантните очертания на музея „Елмс“.

Сирените сега бяха по-силни, тревожни вопли, преплитащи се в истерична фуга. Отпред се виждаше колона от дим, която се виеше във висините. Докато гледаше втренчено, осъзна, че яркият оранжев блясък не е зарево, а отблясък на пламъци.

Продължи да кара покрай улица „Бачълър“ и после „Лий Авеню“. Воят на сирените се усили още. В този момент се оказа, че пътят напред е преграден от полицейски коли и линейки.

Лоугьн отби до бордюра, слезе и тръгна пеша. Сега започна да чува гласове: писъци, викове, резки команди.

Инстинктът му подсказа да тича.

Входът за улица „Пери“ беше затворен с кордон, а пред него се трупаха хора: зяпнали, сочещи, заставащи на пръсти, за да погледнат над полицейските коли. Сърцето му вече блъскаше, когато се приведе зад една линейка и се промъкна под полицейската лента. Хукна отново надолу по улицата. Миг по-късно се закова на място.

Очарователната викторианска къща беше погълната от огъня. Огромни пламъци се извиваха от всеки прозорец на фасадата - на първия етаж, на втория, прозорците на мансардата - и дървото почерняваше пред очите му. Направи крачка напред, залитна, после опита пак. Чуваше съскането на пламъците, пъшкането на гредите. Къщата сякаш стенеше от болки. Горещината се усещаше дори от това разстояние. Отвън бяха паркирани три пожарни, бели водни струи се изливаха без полза в буйния огън. Не беше виждал толкова яростен пожар, толкова диви пламъци. Димът пареше на очите му, изсуши гърлото му.

Гредите отново изпукаха. Старата сграда нададе писък.

Изведнъж, без да се замисля, Лоугън се втурна напред, насочвайки се към входната врата. Пробяга около три метра, преди един от полицаите да го хване.

- Пусни ме! - Лоугън яростно се дърпаше.

- Няма смисъл - каза униформеният и усили хватката си.

Точно в този момент покривът на сградата рухна сред експлозия от искри. Живи въглени, пламтящи парчета дърво полетяха във въздуха като ядрената гъба на разрушението. Когато полицаят разхлаби хватката, Лоугън също рухна, бавно отпускайки се на тротоара, втренчен с мъка и ужас, докато върху лицето му с жълти, оранжеви и черни пламъци се отразяваше смъртта на къщата.