Забравената стая

22.

Когато Лоугън стана от бюрото в апартамента си на третия етаж в „Лукс“ и отиде до най-близкия прозорец, вече беше девет часът. Лошото време най-сетне беше победило хубавото и над Нюпорт се вихреше буря. Подпухнали облаци се носеха бързо пред луната, а шибаният от вятъра дъжд плющеше по повърхността на оловното стъкло на прозорците.

Потънал в мисли, в продължение на няколко минути той гледа втренчено разбеснелия се от бурята океан, който яростно се хвърляше върху скалите. После се обърна отново към бюрото, покрито с бележки, които си беше водил след различните интервюта, заедно с кратки досиета на различни учени и служители от администрацията на мозъчния тръст: Роджър Карбън, Терънс Макарти, Пери Мейнард, Лора Бенедикт, специалистката по квантова обработка на данните. Както научи, животът напоследък не е бил твърде благосклонен към нея. Освен че беше изгубила своя ментор, бе двойно и тройно опечалена: няколко години преди това починал от рак нейният дядо, а не след дълго и съпругът ѝ. Мъжът ѝ, любител на летенето, беше загинал във въздушна катастрофа, блъскайки се в друг малък самолет по време на буря. Може би буря, не по-различна от тази в момента.

Около минута прелиства страниците на бюрото си, после бутна папката настрана. Под нея лежеше друга, посветена на Ким Миколос. Тази вечер се беше погрижил да седне на масата ѝ по време на вечеря и установи, че когато разговорът не засяга Стречи - очевидно все още болезнена тема, тя беше духовита и очарователна, отличен събеседник. Каза му още, че Стречи наистина е бил като баща за Лора Бенедикт. Лоугъновият емпатичен инстинкт вече бе потвърдил онова, което установи чрез дедукция: дали заради погрешно тълкуване, или просто от злоба, Карбън бъркаше за Ким - тя не се бе прицелила в работата на Стречи.

Той се обърна към компютъра и отвори защитената с парола папка за „другите“ и прегледа файла още веднъж, за да се увери, че не бърка. Да, в дедукцията му нямаше грешка.

Направи пауза и остана загледан няколко минути в екрана. След това изключи машината. Време беше.

Взе телефонния указател на „Лукс“ и запрелиства страниците, докато не откри номера, който търсеше: домашния телефон на Олафсон. Вдигна слушалката и го набра.

Директорът отговори на третото позвъняване.

- Олафсон.

- Грегъри, Джеръми Лоугън се обажда.

- Джеръми, току-що си отбелязах на календара за утре да ти се обадя, за да обсъдим напредъка ти.

- Точно за това ти се обаждам. Чудех си дали не мога да се отбия при теб за няколко минути?

Настъпи мълчание.

- Сега?

- Разбира се, стига да не си зает.

От другата страна се чу шумолене на хартия.

- Добре, очаквам те.

- Благодаря. - Енигмологът остави слушалката на място и без да си прави труда да вземе своята мешка, забързано излезе от помещението.