Забравената стая

7.

Кабинетът па Пери Мейнард, заместник-директора на „Лукс“, беше два пъти по-голям от този на директора. И макар също да излъчваше усещане за едуардианската епоха, успяваше да изглежда съвсем различно от този на Олафсон. Намираше се на четвъртия етаж на замъка под един от фронтоните под тежкия, надвиснал покрив. Гледаше на север и към просторния двор, а не към скалистата назъбена брегова линия. Интегрираното компютърно бюро с мултимедия, марка „Пауър Деск“, беше почти празно, стиковете за голф „Пинг“ бяха подпрени с подчертана небрежност в един ъгъл, а спортните щампи по стените придаваха на кабинета вид на бърлога на главен изпълнителен директор. Това не беше изненадващо. Специалността на Мейнард, преди да го издигнат за заместник-директор, беше макроикономика. В „Лукс“, както беше забелязал Лоугън, имаше два основни типа хора. Единият беше академичният тип. Този тип учени си падаха да носят бели престилки и леко омачкани блейзъри и вечно бяха потънали в изследванията, с които се занимаваха в този момент. Другият вид беше корпоративният, най-често специалисти по индустриална психология или бизнес администрация. Те носеха черни, добре ушити костюми и обикновено се разхождаха насам-натам с аурата на компетентност и дори свръхкомпетентност.

Беше точно десет на следващата сутрин, когато Лоугън беше съпроводен през приемната и въведен в светая светих на Мейнард.

- Джеръми - каза Мейнард, докато излизаше иззад бюрото си, за да се здрависа с него, смазвайки дланта му в яката си хватка, - очаквах те. Сядай.

Посочи чифт кожени кресла, а той самият се върна на мястото си зад бюрото. Лоугън отбеляза, че не седна до него, както беше направил Олафсон.

- Честито повишение в заместник-директор.

Мейнард отново махна с ръка, сякаш да пропъди тази тема. Имаше тъмноруса коса и жилаво атлетично тяло, заради което изглеждаше по-млад от своите петдесет години.

- Предпочитам да мисля за себе си като началник по управлението - обясни той. - Както знаеш, повечето изследователи тук сами са си началници. Познават своята област на изследвания, своето малко феодално владение, по-добре от всеки друг. Аз съм просто администратор.

Този опит за самоомаловажаване не успя да заблуди Лоугън. Мейнард може и да беше администратор, но притежаваше голяма власт, ако се наложи или реши да я упражни. Макар да беше истина, че „Лукс“ е мозъчен тръст, той бе и корпорация на частни собственици, която се грижеше за печалбата. Естествено, предоставяше щедри грантове, раздаваше всяка година стипендии и финансираше катедри в различни области на знанието. Това, разбира се, бе въз- можно само при постоянен приток на постъпления. Макар да не се казваше гласно, всеки изследовател в „Лукс“ знаеше, че най-резултатните изследвания са онези, които накрая могат да бъдат използвани в практиката. Лоугън се запита дали Мейнард е един от тримата в управителния съвет, които бяха гласували за неговото идване, или от останалите трима, които бяха против.

Мейнард се настани на стола си.

- Сигурно искаш да говорим за Уилърд Стречи.

Лоугън кимна.

- Ужасна работа. Ужасна. - Мейнард поклати глава.

- Грегъри ми каза, че ти можеш по-добре да ме информираш върху какво е работил Стречи напоследък.

- Ами... да. - Мейнард се облегна удобно и кръстоса ръце. - Нали помниш, че специалността на Уилърд беше УСБД?

- УСБД?

- Управленски системи за бази данни. Той постигна революционен напредък в релационния модел бази данни. Модел, който беше за пръв път разработен от Код ¹ и други. Базата данни на Стречи, „Паралакс“, беше една от приложните програми, които осъществиха пробив в началото на осемдесетте години.

- Интересно.

- Беше приложение за управление на бази данни с вграден програмен език, създаден от Стречи. Беше легендарно заради бързината, мащабируемостта ² и малкото място, което заемаше. Не слон като, да речем, DB 2. Беше популярно сред собствениците на минисървъри VAX, които се използваха в много студентски градчета по онова време. Разбира се, това беше преди трийсет години. - Мейнард сви рамене. - Оттогава програмните езици се промениха много.

- Да не би да искаш да ми кажеш, че най-добрите години на Стречи са били вече в миналото?

- Не мисля, че той гледаше така на нещата. Беше много горд с онова, което е постигнал. Освен това беше истински учен: за него проучването беше значимо само по себе си. - Мейнард се поколеба. - Ако искаш да знаеш,, „Лукс“ беше страната, която си имаше проблеми с това.

Лоугън се смръщи.

- Не те разбирам.

- Както вече казах, програмирането много се промени. Днес всичко се върти около обекти, наследяване на класове, езици за криптиране. Точно тези неща направиха „Паралакс“ толкова революционно, когато го пуснаха. И толкова трудно за препроектиране. Истината е, че Уилърд беше доволен от приложението такова, каквото беше. Той продължаваше да го усъвършенства. Много клиенти обаче продължаваха напред.

- И отнасяха парите си другаде.

По лицето на Мейнард се изписа болка, но той кимна, признавайки верността на догадката.

- Във всеки случай Стречи беше недосегаем в „Лукс“. Беше старши изследовател, имаше успехи, караше ни да се гордеем с него. Макар че можеше да се пенсионира с пълна пенсия, бяхме доволни да видим как продължава работата си върху синтактичната база данни. Беше взето решение обаче, че тази работа трябва да е по-скоро... странична работа.

- С други думи, хоби, а не нещо, за което ще му се плаща.

- Не, пак щеше да му се плаща. Но преди няколко месеца с Уилърд направихме онова, което правим с изследователите, които се отклоняват от основния си предмет на проучвания. Възложихме му и административни задължения - задължения, от които „Лукс“ можеше да има пряка полза.

- Като професор на постоянно място, който става декан и преподава все по-малко, но все още е от финансова полза за института.

- Нещо такова.

- Можеш ли да ми кажеш нещо повече за административните му задължения? - попита Лоугън.

- Всъщност това беше идея на Роджър Карбън. На Уилърд беше възложена цялата отговорност за преустройството на Западното крило, което, както знаеш, не е ремонтирано от векове. Фактически през последните няколко години достъпът до него беше забранен. Разбира се, не е опасно, но е старо и се нуждае от цялостно обновление, за да го вкараме в двайсет и първи век. Няма нужда да подчертавам, че загубата на тези квадратни метри площ ограничи нашите възможности за работа въпреки разширяването на помощните сгради. Така че „Лукс“ смяташе обновяването на крилото за много важна задача.

- А Уил Стречи също ли я смяташе за важна?

Когато чу въпроса, Мейнард погледна Лоугън въпросително.

- Ако таиш някакви подозрения, че Уил е бил нещастен заради задачата или я е смятал за унизителна, просто не си прав. Той знаеше как работи „Лукс“. Освен това обичаше страстно архитектурата. Тук имаше шанс да използва красиво проектирано пространство от края на деветнайсети век и да го превърне в модерно работно. Нямаше да си цапа ръцете, нито да работи с пистолет за пирони. Той проектираше функционалността, като уравновесяваше практичността с естетиката. Точно като собственик на къща, който казва на своя строителен предприемач какво иска да бъде направено. Разбира се, тук пропорциите бяха съвсем различни от тези на частен строеж. Естествено, имаше архитект, който работеше с него, за да контролира проектите и нужните инженерни работи, но идеите бяха на Уил. По всичко личеше, че беше очарован от задачата. Разбира се, не се виждах с него всеки ден. За това трябва да поговориш с госпожица Миколос.

- С кого?

- Госпожица Ким Миколос, неговата асистентка.

- Нея ли е нападнал?

Кратка пауза.

- Да.

- Знаеш ли нещо повече за поведението на Стречи през последните няколко седмици?

- Да, чувах разкази от различни хора. Всъщност възнамерявах да поговоря с него. - Раменете на Мейнард се смъкнаха и той се вторачи в плота на бюрото. - А сега е твърде късно. Никога няма да разбера дали е било възможно да направя нещо, да му помогна по някакъв начин.

- Спомена, че е работил с някакъв архитект?

- Както се оказа, нейният прапрадядо е бил архитектът, построил някога „Дарк Гейбълс“. Памела Флуд. Тя е продължила работата на семейната фирма. Имахме късмет да я наемем.

Лоугън си отбеляза това, а Мейнард си погледна часовника.

- Джеръми, много съжалявам, но трябва да участвам в една среща. По-нататък ще отговоря с удоволствие на всички твои въпроси. - След тези думи той стана от стола си.

- Още един въпрос, ако не възразяваш.

Мейнард остана на мястото си.

- Разбира се.

- Снощи, по време на вечерята, доктор Карбън ми подсказа да попитам за „другите“.

Мейнард се смръщи.

- Подсказал ти е?

- Точно така и те спомена специално като човека, когото да попитам.

Мейнард поклати леко глава.

- Никога не съм разбирал чувството за хумор на Роджър. Може би се е занасял с теб - нали знаеш, че никога не е приемал сериозно твоите проучвания.

- Знам. Но какво е имал предвид с това „другите“?

Мейнард отново погледна часовника си.

- Джеръми, съжалявам, но наистина не мога да закъснявам за тази среща. Моля, дръж ни с Грегъри в течение за напредъка си. Каквото и да правиш, бъди дискретен в проучванията си. Стара и почтена институция като „Лукс“ ужасно лесно може да бъде опетнена. - И с усмивка покани с ръка Джеръми да излезе преди него от кабинета.

¹ Едуард Фран Код. - Б. пр.

² В електрониката способността на система да поддържа увеличаващ се обем работа. - Б. пр.