Забравената стая

Епилог

Високите прозорци в кабинета на директора бяха залети от слънчева светлина. Отвъд оловното стъкло невъзможно зелената ливада се спускаше към скалистия бряг и Атлантика — днес забележително спокоен, сякаш се каеше за яростното представление, разиграно наскоро. Хора във винтяги и леки сака крачеха на групи от по един-двама по иначе безупречно поддържаните алеи, които сега бяха малко раздърпани. Един художник бе разположил статива си близо до брега. Тук-там градинари и работници по поддръжката събираха клони и други отломки. С една дума, поправяха щетите, нанесени от урагана Барбара. Въпреки яркия залез и спокойствието на тази сцена в резкостта на лазурното небе и в начина, по който хората инстинктивно се навеждаха при всеки полъх на вятъра, имаше нещо, което напомняше за зимата.

Джеръми Лоугън мина по мокета в кабинета, щадейки десния си крак, и седна на един от столовете срещу бюрото на Олафсон.

Директорът, който в момента говореше по телефона, остави слушалката на място и му кимна.

- Как е кракът?

- Благодаря, оправя се.

Известно време двамата поседяха в мълчание. През последните няколко дни толкова неща бяха казани и толкова направени, та им се струваше, че думите са едва ли не излишни.

- Събра ли си багажа? - полюбопитства Олафсон.

- Всичко е в лотоса.

- Е, предполагам, че тогава не ми остава нищо друго, освен да ти благодаря. - Олафсон се поколеба. - Това прозвуча малко повърхностно, но нямах такова намерение. Джеръми, малко ще е да кажа, че спаси „Лукс“ от самия него. Мисля, че няма да сбъркам, ако добавя, че спаси и света от едно много голямо изпитание.

- Спасител на света - повтори Лоугън, вкусвайки думите. - Харесва ми как звучи. Надявам се, че в такъв случай няма да имаш нищо против да удвоя хонорара си?

Олафсон се усмихна.

- Това би било напълно нежелателно.

В кабинета пак настъпи мълчание, а по лицето на Олафсон се изписа сериозно изражение.

- Направо не е за вярване. Когато се върнах след урагана и те видях да залиташ на излизане от Западното крило, Лора Бенедикт свита под ръката ти - беше като нещо изскочило от най-страшния кошмар.

- Как е тя? - поинтересува се Лоугън.

- Реагира на дразнители. Лекарите го сравняват с краен нервен шок. Предполагат, че ще се възстанови напълно, но ще са нужни шест до осем месеца. Обаче краткосрочната ѝ памет е унищожена завинаги.

- Значи е получила значителна доза ултразвук - каза Лоугън. - Жалко.

- Било е неизбежно. Както и да е, отчетът ни мина отдавна и няма нужда да се занимаваме отново с него. Направил си каквото е трябвало.

- Предполагам. Все пак в крайна сметка загубата на паметта може да се окаже благословия. - Лоугън гледаше през прозореца, без да вижда нещо определено. После отмести поглед и го насочи към директора.

- А тримата от „Айрънхенд“?

Лицето на Олафсон стана мрачно и той погледна към листа на бюрото си.

- Не са добре. Единият нма „пълно психотично разстройство със силна самоубийствена параноя, халюцинации и неконтролируема мания“. Другият е в състояние, каквото, честно казано, лекарите в психиатричното отделение на Нюпортската болница досега не са виждали. За него няма аналог и в четвъртото издание на Диагностичния и статистически справочник на психическите разстройства на Американската психиатрична асоциация. Един от лекарите го характеризира - той отново погледна листа - „сякаш потенциалът за действие на серотониновите рецептори е непрекъснато в режим на предаване“. С други думи, мозъкът на мъжа е потопен в сензорни сигнали - гротескно усилени, изкривени и неизбежни. Те просто са твърде съкрушителни и агресивни, за да бъдат обработени. Нямат представа как да го лекуват, затова сега го държат в изкуствена кома.

- Каква е дългосрочната прогноза?

- Не пожелаха да кажат. Но ако четеш между редовете, излиза, че състоянието му, освен ако не стане чудо, е необратимо.

Известно време Лоугън осмисля чутото.

- А третият?

- Тежко кататонично разстройство, белязано със ступор и неподвижност. Лекарите отново нямат обяснение, защото компютърната томография не показа увреждания на лимбичната система, базалните ядра или на челната мозъчна кора, които обикновено съпътстват кататоничната шизофрения.

Лоугън въздъхна дълбоко. После бавно изви поглед към прозореца.

- Джеръми, такива са законите на войната - тихо каза Олафсон. - Това бяха лоши, много лоши хора. Те са пряко или непряко отговорни за смъртта на Уил Стречи.

- И на Пам Флуд - добави мрачно енигмологът.

- Точно така. Ако не беше действал, хиляди - не, може би стотици хиляди щяха да са изправени пред заплахата от подобна съдба.

- Зная. - След малко Лоугън отново насочи очи към директора. - И какво стана? Заплахата беше ли неутрализирана?

- След края на бурята накарах няколко избрани хора под ръководството на Олбрайт да извадят всичко от помещението и да го разглобят, въпреки че ти беше свършил вече половината работа с основната машина. Изгорили са всичко в леярната в Уейкфийлд.

- А работата на Бенедикт?

- Отново с помощта на Олбрайт нашата охрана наложи възбрана. Прочистихме офиса, лабораторията в мазето и апартамента ѝ. Всичко е изгорено. С помощта на местните власти опразнихме и наследствения ѝ апартамент в Провидънс. Всъщност там открихме повече бележки и папки.

- Местните власти? - повтори Лоугън.

- Няма много големи градове по крайбрежието на Нова Англия, които да не дължат на „Лукс“ поне една услуга. - Олафсон направи пауза. - Освен това взехме предпазната мярка да унищожим всички останали документи в нашите архиви, свързани с Проекта „Грях“. Не говоря само за онези папки в моя сейф. Имам предвид и ранните проучвания, довели до създаването на проекта в края на 20-ге години. Всичко, независимо колко пряко или непряко е свързано с проекта. - Той погледна към Лоугън. - Надявам се, че одобряваш.

- От все сърце. А „Айрънхенд“?

Лицето на Олафсон отново стана мрачно.

- Водим дискретни разговори с ФБР. Унищожихме всички доказателства, които бяха в нашите ръце. Направихме всичко възможно да премахнем и онова, което Бенедикт е могла да постигне. - Той направи пауза. - Какво ще кажеш?

- Мисля, че ако е разполагала с достатъчно материал да продължи работата извън кампуса, да речем в лабораториите на „Айрънхенд“, нямаше да действа толкова отчаяно. Да премахне Стречи, да направи опит да ме убие, да стори всичко възможно да спечели време, за да намали размерите на оръжието и да го измъкне от „Лукс“. - Той замислено поклати глава. - Ако сте унищожили цялото оборудване и изгорили архива, в „Айрънхенд“ няма да имат достатъчно материал, за да възстановят работата.

- Да, може би сами няма да могат - съгласи се Олафсон, - но това няма да им попречи да опитат. Ще излъжа, ако кажа, че лесно ще се откажат.

Това заключение остана да витае из въздуха. Най-накрая Лоугън стана. Олафсон направи същото.

- Мога ли да те изпратя до колата? - попита директорът.

- Благодаря, но трябва да свърша още нещо преди да си замина.

- В такъв случай ще се сбогувам. - Олафсон сърдечно му стисна ръката. - Дължим ти повече, отколкото можем да ти платим. Обади се, ако някога мога да направя нещо лично за теб в качеството си на директор на „Лукс“.

Лоугън са замисли за миг.

- Има нещо, което можеш да направиш.

- Кажи.

- Следващия път, когато дойда тук, за да започна свободен изследователски проект, моля те, погрижи се Роджър Карбън да си е взел творческия отпуск и да е далеч от „Лукс“.

Олафсон се усмихна.

- Смятай го за уредено.

След като излезе от кабинета на директора, Лоугън бавно тръгна по елегантно обзаведените коридори и широките стълбища. През трите дни след бурята мозъчният тръст се беше върнал към обичайното си състояние: учените разговаряха с приглушени гласове, докато се разминаваха, а ококорени клиенти очакваха сред едуардианското великолепие на централната библиотека да бъдат приети. След като мина край трапезарията - звънтенето на сребърни прибори и порцелан зад затворените врати подсказваше, че скоро ще бъде сервиран обядът - зави по един страничен коридор, мина през двойна врата и излезе на задната ливада.

Яркото слънце и непогрешимият лъх на зимата във въздуха сякаш го удариха. Той мина покрай малките групи разхождащи се учени и техници на път кьм дългата разпръсната ивица скали, които маркираха най-високата точка на прилива, запратени по брега сякаш по нечия великанска прищявка. Ким Миколос седеше на една от по-големите скали с ръце, пъхнати в джобовете на жълто непромокаемо яке, и гледаше морето. На едно от слепоочията ѝ имаше грозна синина, която вече беше започнала да избледнява.

- Здрасти - поздрави Лоугън, докато сядаше до нея.

- Здравей.

Разбрах, че морският въздух подпомага възстановяването.

- Не на морския въздух трябва да благодаря, доктор Лоугън, а на теб.

- Моля, без официалности.

- На теб, Джеръми.

- За какво трябва да ми благодариш?

- Защото дойде да ме спасиш. Обади се за линейка. На практика лично ме закара до болницата.

- Ако ще си говорим за благодарности, аз трябва да ти се извиня, че те въвлякох в това.

- От години не бях преживявала толкова вълнения. - Веселият ѝ тон внезапно се промени. - Джеръми, честно казано, след онова, което се случи с Уил Стречи... трябваше да го направя, трябваше да разбера какво се е случило. И ти ми позволи да го направя. Ще ми се да мога да ти дам нещо в замяна.

- Можеш. Донесе ли ги?

Ким кимна. След това извади ръце от джобовете на якето. Двете стискаха предмети, увити в домакинска хартия.

Лоугън взе двата предмета от лявата ѝ ръка. Това бяха малките предаватели, които бяха открили скрити отстрани в машината, в радиото на Стречи и зад една от библиотеките в кабинета на Лоугън.

- Не си забравила. Благодаря ти.

Тя го погледна.

- Всичко наред ли е? Успяха ли от „Лукс“ да покрият станалото?

- Да, доколкото са могли.

- Значи остава още само едно.

След тези думи двамата се изправиха като по команда. Лоугън махна домакинската хартия и напъха смачканото топче в джоба си. След това запрати първо единия усилвател, а после и другия в морето. Ким направи същото.

Останаха известно време в мълчание, докато гледаха как океанът лакомо ги поглъща. Малките кръгове от падането им бяха пометени един след друг от кремави пенести вълни, докато дори споменът за тяхното потъване беше изтрит.

- Любов - измърмори Лоугън под носа си. –

... ти тъй си жадни, че макар

като море огромна, като него

поглъщаш всичко в себе си; и всичко

- най-трайното и скъпото дори –

потъне ли във тебе, мигновено

загубва откъм стойност и цена. ¹

Двамата дълго стояха мълчаливо един до друг, загледани в синия океан.

- Е, значи свърши - измърмори Ким.

- Ела да ме изпратиш до колата - помоли Лоугън.

След пет минути вече бяха на паркинга в сянката на Източното крило. Когато вятърът повдигна яката на ризата на Ким, Лоугън видя връвчиците на амулета на врата ѝ.

- Ако искаш, ще ти помогна да го свалиш - предложи той.

Тя поклати глава.

- Някак си свикнах с него.

Настъпи пауза.

- Какво ще правиш от тук нататък? - попита Лоугън.

- Това, което ти казах, когато се срещнахме за първи път. Ще довърша работата на Стречи, ще се погрижа за завещанието му. А после ще продължа моята работа по създаване на стратегически софтуер. Пери Мейнард, заместник-директорът, ми каза, че това е направление, което напълно се вписва в плановете за бъдещето на „Лукс“.

- Добре, когато откриеш следващия „Оракъл“, не забравяй да ми продадеш няколко опции за закупуване на акции - каза Лоугън.

Прегърнаха се.

- Ким, още веднъж благодаря. За всичко.

Тя се усмихна малко уморено.

- Карай внимателно.

Когато Лоугън запали двигателя и подкара към изхода на паркинга, видя дълга черна лимузина, съвсем нов модел, да потегля от мястото си за паркиране и да поема след него по автомобилната алея, покрита с чакъл. Докато шофираше бавно и замислен през виещите се улички из центъра на Нюпорт, лимузината продължаваше да го следва на дискретно разстояние.

- Кит, как мислиш - обърна се той към духа на починалата си жена, която в услужливото му въображение седеше на пътническата седалка, - дали ще ни следват чак до Ню Хейвън?

Кит беше твърде деликатна, за да му отговори.

- Надявам се, че преследвачите на „Айрънхенд“ не са прекалено отдадени на работата си - продължи Лоугън. - Подготвям лекция за средновековните търговски гилдии в Сиена и подобно внимание може да се отрази на стила ми.

След това насочи колата към моста „Клейборн Пел“, Кънектикът и дома си.

¹ Уилям Шекспир. Дванайсета нощ. Прев. В. Петров. С., 3. Стоянов, 1998. - Б. пр.