Забравената стая

32.

Когато се върна в забравената стая, Ким Миколос стоеше на стълба, която беше взела от строителната площадка наблизо, и оглеждаше декоративния метален кръг на тавана.

- И за милион години не бих се сетила, че входът за това помещение е асансьор, задвижван от гравитацията - каза тя. - И то маскиран като носеща колона. Трябва да отдам дължимото на добрата стара Памела.

- Някакъв проблем ли има между вас? - попита Лоугън.

Ким помълча, преди да отговори.

- Не ми харесваше начинът ѝ на взаимодействие с Уилърд. Поне в началото, когато обсъждаха идеи за преустрояването на крилото. Имах усещането, че тя го мисли за обикновен компютърен специалист и приема всяко негово проектно предложение като лична обида към нея, архитекта.

Значи това е причината - каза си енигмологът. - Все още защитава своя първи покровител... въпреки онова, което внушава Карбън?

- Удивително - възхити се Ким, която още оглеждаше релефно гравираното парче метал, което образуваше пода на асансьора.

Лоугън трябваше да признае, че е така. Може би това беше донякъде и негов провал. През цялото време беше мислил само в две измерения... беше забравил, че има и ос Z, която трябва да се вземе предвид.

През цялото време това е било там, в прашната стая точно над главата му...

Прах.

Внезапно му хрумна една мисъл - вледеняваща мисъл, която се стовари като удар в слънчевия му възел.

- Ким - каза той рязко. Доловила нещо в тона му, тя веднага се обърна към него.

- Какво има?

Докато тя слизаше по стълбата, Лоугън вдигна фенерчетата и ѝ подхвърли едното.

- Ела с мен.

На жълтата светлина от лъчите на фенерчетата той се върна по пътя, по който бяха минали преди малко - нагоре по стълбите и покрай изоставените стаи на третия етаж. Все още го помнеше добре, а и пътят не беше труден за откриване. След пет минути се озоваха отново пред вратата на склада. Лоугън отново го отключи, но вместо да влезе, освети помещението с фенерчето. В центъра му стоеше голямата декоративна колона. А до стената бяха старите кутии, покрити със слой прах.

Сега насочи лъча към пода - пространството между колоната и вратата. То бе покрито с множество застъпващи се следи от стъпки.

Ким, която бе проследила посоката на лъча, възкликна толкова тихо, че беше по-скоро шепот:

- Мили боже!

- Бях толкова затънал в онова, което прави Пам, че не им обърнах нужното внимание.

- Какво значи това?

Лоугън влезе в стаята, но прекрачи следите и отиде вляво, така че да не стъпи върху тях, и клекна, за да ги проучи. Бяха твърде много, за да различи отделни отпечатъци. Обаче се виждаше ясно - следите бяха пресни.

Той се изправи.

- Някой е минавал оттук десетина пъти - обяви той.

- Колко скоро?

- Много.

Сега се отправи към колоната. Припомняйки си жестовете на Памела, отвори двете крила на вратата, които откриваха път към самия асансьор. Лъчът па фенерчето му освети пода. Той също беше покрит със застъпващи се следи.

- Обаче в помещението долу няма никаква прах - каза той повече на себе си. - Само тук-там по някоя прашинка.

- Не разбирам - каза Ким.

Вместо отговор Лоугън влезе в кабината и ѝ махна да го последва. След като затвори вратите, освободи лоста, както беше направила Памела, завъртя голямото колело на лебедката и механизмът бавно ги понесе в спираловидно движение надолу към скритата стая.

Лоугън отвори вратите, излезе и изчака Ким да направи същото, след което изпрати устройството обратно на горния етаж. После се зае да оглежда пода. Имаше едва забележими следи от прах, донесен с техните обувки, но нищо повече.

Той си пое дълбоко дъх.

- Изглежда, че помещението не е било изоставено с десетилетия. Някой е влизал в него. Наскоро и редовно.

- Имаш предвид през всички тези години? Възможно ли е никога да не е било забравено?

- Не. Смятам, че стаята е открита наново, и то неотдавна.

Ким замълча, докато осмисляше чутото.

- Редовно влизане? За изучаване на помещението, както правим ние? Или изследване на Машината?

- За изследване... или използването ѝ. - Лоугън се огледа. - Не е ли изненадващо, като се замислиш, че няма нито една книга. Нито листове, документи, нито бележки. Винаги съм предполагал, че са били отнесени и прибрани или, пази боже, изгорени, когато проектът е бил прекратен. Но се обзалагам, че ако доведем криминологичен екип тук, ще открие, че са били изнесени съвсем скоро. Отстранени внимателно, за да получи помещението вида си на чисто и неизползвано. Същата грижа обаче не е била проявена към входа на третия етаж - не им е минавало през ума, че може да открием това. - Той плъзна поглед наоколо - работната маса, празната кантонерка, лавиците без книги. - Има само едно логическо заключение - някой или някаква група е започнала да възкресява старото, изоставено изследване. И че този някой е очистил помещението от доказателствата, когато Стречи и неговите строителни бригади се превърнали в заплаха да разкрият неговото съществуване.

- Плашиш ме - възкликна Ким. - Защото...

- Защото се чудиш дали са се ограничили само с опразването на стаята - каза мрачно Лоугън. - И дали не са спрели Стречи.

Ким не му отговори. Тя седна на най-ниската стъпенка на стълбата и се загледа в ръцете си.

- Има и друга възможност - продължи Лоугън след дълго мълчание. - Доктор Стречи сам да е открил помещението. Може той да е започнал възстановяването на проучването. Може това да е причината да уволни наведнъж всички работници. Искал е време да бъде насаме в него.

- Съмнявам се - каза Ким, вдигна глава и погледна право към Лоугън. - Доктор Стречи не го биваше с механичните устройства. Тук вътре щеше да се чувства загубен. Освен това от това, което казваш, излиза, че току-що е бил открил стаята. Или поне е направил отвора в стената, преди да... - Тя не довърши изречението.

- Да, зная, че не го е бивало с механиката. Но това не означава, че не си е играл с Машината. - И е бил обсебен, каза си той, от онова, което случайно е освободил... докато не го е подлудило.

В помещението настъпи напрегната тишина. Ким продължаваше да седи на стълбата, Лоугън се беше опрял на работната маса, загледан в празното. И тогава внезапно се изправи. Бързо започна да обикаля стените и да ги мушка и проучва.

- Какво търсиш? - попита Ким.

- Мисля, че търсим отговорите неправилно - обясни Лоугън, докато продължаваше да оглежда стените. - Отнесохме се с това място като с обикновена стая. Но не е - като се има предвид какво има в нея, трябваше да се сетя по-рано. Едва откритието на Пам ме накара да осъзная този факт.

Известно време Ким наблюдаваше как пръстите на енигмолога се плъзгат по стените в търсене на скрита цепнатина или бутон. Нещо, което може да разкрие допълнителни тайни. След малко тя се присъедини безмълвно към него и започна да оглежда далечната стена, после пода и накрая самия инструмент в средата.

Миг по-късно и Лоугън се присъедини към нея в проучването на Машината. И след около минута постигна успех: щом натисна полираното дърво точно под плочките с данните на производителите, активизира скрит ограничител. С щракане изскочи тънък и задвижван от пружина поднос. Имаше вид на разчертан с олово.

- Ким - повика я той. - Ела да видиш това.

Тя дойде от далечния край на Машината и клекна до него. Лоугън бутна подноса обратно в положение „затворено“. При това цепнатините на изреза напълно се скриха от шарките на дървото наоколо. После отново натисна с пръст и пружината го изтласка.

- Загадка сред загадките - измърмори енигмологът.

Вътре в отвора имаше още четири подобни, но по-малки подноси. Бяха пълни с кабели - някои жълти, други кафяви, освен това във всеки имаше по три радиолампи. Нещо в тях се стори познато на Лоугън, но не можа да определи точно какво. Главоболието му отмъстително се бе върнало и му беше трудно да се съсредоточава, отвличан от музиката, която звучеше в главата му винаги щом се озовеше близо до забравената стая.

- Някаква идея за какво биха могли да служат? - попита той Ким.

- Не. Изглежда са един вид приемници. Може обаче и да са предаватели. Технологията е твърде стара.

Лоугън се вторачи в уредите. В тях имаше нещо влудяващо познато... и тогава съвсем неочаквано си спомни.

Той се дръпна назад така, сякаш го беше ударил ток. О, боже мили...

Ким небрежно извади един от уредите. За разлика от останалата част от помещението той беше покрит с тънък слой прах. Тя се вторачи в него.

- Има само един начин да разберем какво прави. Да пуснем Машината и да видим какво ще стане.

Известно време Лоугън я гледа с празен поглед. После поклати глава.

- Извинявай, какво каза?

- Очевидно функцията му е свързана с централната Машина - иначе защо ще бъде съхранявано тук? Ако пуснем Машината, може да намеря начин да я свържа с генератора на полета и записващото устройство за феномена електронни гласове.

- He - отряза я енигмологът.

Ким се изправи.

- Можем да теоретизираме и да правим предположения, докато посинеем. Все някога ще трябва да направим истински експерименти. Моето мнение е да я пуснем и да видим резултатите. В противен случай аз имам...

- Не! - повтори Лоугън. Той също беше скочил на крака и сякаш от много далеч осъзна, че крещи. - Няма да го направим!

В стаята рязко се възцари тишина. Лоугън вдигна ръката си, която потреперваше леко, до слепоочието. Главоболието му рязко се беше усилило.

- Точно исках да кажа - продължи Ким тихо и равно, - че в противен случай имам да върша работа - истинска работа - в офиса си.

Лоугън си пое дълбоко дъх. Имаше нужда от време, време в самота, за да може да премисли всичко.

- Това вероятно е добра идея - отговори той тихо. - Да свършваме за днес.

Ким постави устройствата в неговия поднос и Лоугън бързо го бутна на мястото му. След като изгасиха лампите и наместиха и брезента на мястото му, тръгнаха да излизат от Западното крило в пълно мълчание.