Забравената стая

51.

Лоугън остави настрана фенерчето и бръкна в джоба на подгизналите си панталони, за да намери телефона. Напипа го, изтръска капките вода, които покриваха екрана, и натисна бутона, за да го включи.

Под бутоните се появиха няколко реда слаба оранжева светлина. Това беше добър знак.

Огледа турникета на дясното си бедро. Беше подгизнал като него самия, но изглежда бе спрял кръвотечението.

Вдигна телефона и набра номера на Ким Миколос. Тя не вдигна. Той опита още веднъж със същия резултат.

Спря в мрака с телефон в ръката, за да обмисли внимателно следващия си ход. Накрая отново вдигна телефона и набра друг номер от паметта. Беше вътрешният номер, който се беше изписал на екрана, когато може би преди час Лора Бенедикт се бе обадила в неговия апартамент в „Лукс“.

Телефонът звънна пет пъти, преди някой да отговори.

- Ало? - чу се напрегнат глас от другия край на линията.

- Ало, Лора - отговори Лоугън и отиде по-близо до счупения прозорец, за да е сигурен, че бурята зад него се чува ясно.

- Кой се обажда?

- А ти как мислиш? - Лоугън дишаше накъсано, опитвайки се да добави нотка диво отчаяние в гласа си.

- Доктор Лоугън? - Бенедикт прозвуча шокирана, удивена, невярваща.

- За пръв път позна. Искаш ли да излезеш, за да си поиграем? Времето е чудесно.

Настъпи мълчание. Най-накрая тя попита:

- Какво стана?

- Какво стана ли? Твоите хора ми организираха весело преследване. Отне ми много време, работа и тичане, но успях да им се измъкна.

- Къде си?

Лоугън се засмя, като се надяваше да не е твърде пронизително.

- Пред Източното крило близо до паркинга.

- Паркингът? - В гласа ѝ се долови тревога.

- О, не се притеснявай. Никъде няма да ходя. Всъщност това не е истина - отивам някъде.

Тишина.

- Готова ли си да отгатнеш, доктор Бенедикт, къде отивам?

Мълчанието продължаваше.

- Не? Тогава ще ти кажа. Защо да не го направя? Може да ме докопате, но когато това стане, вече ще е твърде късно.

- Твърде късно... - повтори тя.

- Опитах се да те накарам да проявиш разум. Но ти отказа. Дори изпрати наемници да ме убият. Затова аз ще го направя.

Малка пауза.

- Какво ще направиш? Ще се самоубиеш?

Лоугън се засмя невесело.

- Ще разруша забравената стая.

-Доктор Лоугън... Джеръми...

- Сама каза, че работата ти там не е завършена. Затова ще се погрижа никога да не я довършиш. Ще подпаля шибаната стая и ако се наложи, и останалата част от крилото. Точно както постъпиха твоите наемници с Памела Флуд. После ще намеря старите дневници и лабораторни доклади. Те са някъде тук - може би в твоя апартамент или в лабораторията ти. Ще изгоря и тях.

- Джеръми, чуй ме...

- Не, ти ме чуй! - извика Лоугън, за да заглуши воя на бурята. - На това нещо не може да бъде позволено да съществува! Чуваш ли? Ще се погрижа това оръжие никога да не види бял свят. Дори да е последното, което ще направя.

След това прекъсна връзката.

Прибра телефона в джоба си, вдигна платнището и го напъха на мястото на счупения прозорец. Прибра фенерчето от мястото, където го беше оставил, и закрачи към вратата. Излезе и я затвори след себе си. Шумът от бурята веднага заглъхна.

Почти всички учени и служители бяха напуснали „Лукс“ преди урагана. Знаеше, че това крило ще бъде напълно пусто.

Лора Бенедикт щеше да си мисли, че е отвън, пред Източното крило. Това означаваше време. Сега то за разнообразие беше на негова страна.

Първо обаче трябваше да намери пътя до по-познати места. И независимо че беше спечелил малко време, налагаше се да бърза. Бенедикт сигурно вече се обаждаше по телефона, за да събере хората си и да им каже къде да го търсят. Най-малкото, помисли си той, ще оставят Ким на мира. За тях това беше пресметнат риск.

Изтръска водата от обувките си, изстиска влагата от панталона и тръгна надолу по коридора на север към входа на Западното крило, следвайки лъча на насоченото напред фенерче. Според височината на прозореца, през който беше влязъл, предположи, че се намира един етаж под основното равнище. Коридорът, който беше с голи шпакловани стени, завиваше наляво, след това още веднъж. Лоугън пренебрегна болката в коляното и главата, опитвайки се да определи местоположението си с помощта на дедукция. Близо ли беше до портала, който водеше в централната сграда? Или се беше изгубил някъде в лабиринта от тесни коридори и помещения, които изпълваха останалата част от крилото?

Пред него коридорът свършваше пред извита метална стълба, чиито триъгълни стъпала бяха покрити с дебел слой прах и отпечатъци от работни обувки. Лоугън светна нагоре с фенерчето, после започна предпазливо да се изкачва стъпало по стъпало, влачейки ранения си крак. Озова се в страничен коридор, който не позна, пълен с греди, летви и струпани накуп отломки от разрушаването. Тук спря за малко, за да изстиска водата и кръвта от импровизираната превръзка, след това я завърза отново върху драскотината от куршума на бедрото си. После тръгна отново.

Вървя по тесния коридор, докато лъчът от фенерчето облизваше стените и тавана, и скоро се озова на по-широко място. Него позна веднага: вляво беше стълбището, което водеше към втория етаж и бъркотията от кръстосващи се горе помещения. В далечината се виждаше тъмната маса на най-близкия мегалит: мълчалив и мрачен часови в това призрачно кънтящо пространство.

Изгаси фенерчето и остана неподвижен в мрака, ослушвайки се напрегнато. Беше тихо, като се изключи стенанието на бурята, докато се нахвърля срещу стените на сградите. Беше твърде рано за биячите на Бенедикт, но скоро и те щяха да се появят. Затова трябваше да побърза.

Тръгна нагоре по стълбището, като поглеждаше през рамо дали не оставя следи от кръв или дъждовна вода. Промъкна се покрай разрушените офиси, купчините отломки от гипсова мазилка и наполовина разрушени стени, намирайки пътя по памет, докато не стигна до смътните очертания на потъналия в сенки успореден коридор А. Зави по него, светна с фенерчето напред и закрачи, докато не стигна до импровизираната табела

върху преградата от брезент под нея.

Знаеше, че в помещението е прокарано електричество, но не светна лампите. Вместо това използва фенерчето си отново, за да се ориентира: Машината, различните ѝ контролни уреди, тежките, подобни на брони костюми, които висяха на задната стена. Отбеляза, че странното, подобно на асансьор устройство беше на мястото си на третия етаж, а основата му бе изравнена с тавана.

Прекрасно.

В напрегнатата тишина в Западното крило сега започна да долавя далечни гласове.

Втурна се към лоста, на който висяха металните костюми. Установи, че си спомня дългите дни, които беше прекарал тук. Сега го беше яд на себе си, защото така и не бе изпробвал костюмите, за да види как действат.

Плъзна лъча на фенерчето по редицата огромни облекла и бързо избра едно, което му се стори подходящо по размери. След това остави фенерчето на близката лавица и откачи костюма от лоста.

Изненада се от тежестта му. Изглежда беше изработен като едно цяло и в продължение на една противна минута не можа да разбере как се облича. После забеляза редица кукички и удебелени отвори. Бяха вградени в костюма така, че човек трябваше да знае къде да гледа, за да ги намери. Простираха се в дълга редица от дясната подмишница до кръста. Колкото можеше по-бързо, макар че мокрите му и замръзнали пръсти глупаво трепереха, той ги разкопча. Шевът беше подсилен от вътрешната страна с филц и кожа. Извади ножа, който беше взел от старата кухня, изпод колана на панталона си и го пусна на пода. Отвори широко костюма и след като си свали обувките, внимателно вдигна ранения си крак и се вмъкна в него.

Беше му тесен и вградените метални обувки го стискаха, но нямаше време да потърси по-удобен. Пъхна ръцете си в металните ръкави, а пръстите в подвижните, подобни на акордеонни клавиши пръсти на ръкавиците от същия материал. Слава богу - те поне му ставаха.

Остави шлема да се полюшва на яката и намести защитния филц на мястото му, после се захвана с най- голяма бързина да затваря с кукичките удебелените отвори на костюма. С пръсти в тежките ръкавици това се оказа много по-трудно, отколкото разкопчаването.

Гласовете се усилиха. Все още бяха неразличими, но един от тях, сега осъзна, беше женски. Говореше най-вече тя. Вероятно даваше нареждания.

Разбира се. Бенедикт знаеше много по-добре от него пътя до помещението. Искаше да разположи хората си в засада колкото може по-рано.

След като закачи последната кукичка, Лоугън пристъпи. Трудно му беше да ходи, но след няколко крачки се научи да пази равновесие. Грабна фенерчето си, плъзна лъча по Машината и намери основните ключове, вградени отстрани на централния корпус. Наведе се над тях и сви пръстите на ръкавицата около ключа за захранването. Завъртя го да се включи. Изчака няколко секунди, сетне щракна и ключа за натоварването.

Тихо, почти недоловимо за слуха, Машината забръмча.

Сега Лоугън чу стъпки над главата си. Стана така, както се беше надявал. Бенедикт беше накарала хората си да влязат с помощта на спираловидния асансьор, задвижван от теглото на пътниците. Несъмнено тя винаги беше влизала така в тайното помещение. Сега гласовете бяха още по-силни и вече можеше да различава думите ѝ.

- Затвори предпазните врати - долетя приглушеният ѝ глас. - Завърти колелото на лебедката, ей там, от другата страна, по посока на часовниковата стрелка. Едно завъртане е напълно достатъчно.

- Ти няма ли да дойдеш? - отговори мъжки глас, който Лоугън разпозна от преследването в мазето на замъка.

- Ще чакам тук горе.

Още тътрене на крака, след това кухо тупване, последвано от странно скърцане.

Лоугън отстъпи към предната част на Машината, където се намираха уредите за управление. Приведе се така, че да не е твърде забележим. Знаеше, че асансьорът ще опише спирала и ще спре точно срещу Машината, а вратите ще се отворят срещу него. Нахлупи шлема на главата си и го завъртя, за да го намести на мястото му.

Помещението, което и без това беше тъмно, стана съвсем непрогледно. Тихото бръмчене на Машината и шумовете отгоре бяха почти недоловими. Под визьора на забралото имаше малък отвор за дишане, тапициран с филц. През телената мрежа на визьора Лоугън едва успяваше да различи думите на контролния панел пред себе си. Останалата част от помещението беше като в мъгла.

Разбира се, с изключение на едно: декоративния кръг, който бележеше пода на асансьора, се въртеше леко и безшумно надолу към помещението. А иззад извитите повърхности на външните врати вътре проникваха жълтите лъчи на няколко фенерчета.