Забравената стая

18.

Беше малко след четири следобед, когато Лоугън закрачи по дългия коридор на четвъртия етаж на замъка „Лукс“. Когато стигна до средата, се обърна към двукрилата стъклена врата, която се отваряше към богато наредена приемна. Той влезе и се огледа. На застлана с ленена покривка маса беше подреден богато украсен чаен сервиз: редица порцеланови чаши, табла с пълнозърнести бисквити и голяма термокана с помпа за чая. Чаят винаги беше „Дарджилинг“ и приемната винаги беше празна по това време на деня, защото всички пребиваващи в замъка бяха заети със своите научни проекти или най-малкото се преструваха, че са прекалено заети да правят почивка за чаша чай. Въпреки това се сервираше, ден след ден, година след година, толкова се беше вкоренила тази традиция, че вече не можеше да бъде променена.

Лоугън измъкна няколко сгънати листа от джоба си - списъка, който Олафсон му беше дал, и ги прегледа набързо.

В момента в „Лукс“ живееха и работеха осемдесет и двама учени и седемдесет асистенти, които да им помагат. Администрацията беше от четиресет и четири човека. Към тях трябваше да се добави обслужващият персонал от трийсет готвачи, пазачи, градинари, общи работници и разни майстори, които поддържаха инфраструктурата. От цялото това гъмжило от грубо двеста и четиресет човека в Олафсоновия списък бяха попаднали петима.

Лоугън препрочете досието на третия човек в списъка: доктор Терънс Макарти. После върна листа в джоба си и огледа помещението. Стената срещу двойната входна врата беше покрита с богато бродирани завеси. Той ги доближи, след това пое покрай тях към далечния край на помещението. В стената имаше врата, малка и незабележима, скрита под последната завеса. Щом отвори вратата, пред него се откри тесен, тъмен пасаж. Лоугън закрачи по него, докато не стигна до втора врата, която също отвори.

Тя откри пред него истинско откровение: просторна покривна тераса, която завършваше с балюстрада от избелял мрамор. Отвъд нея се виждаха великолепни изгледи към ливадите и градините на замъка, а зад тях към непрестанно гневния океан, който неуморно се хвърляше срещу скалистия бряг. Замъкът свършваше в тези две посоки, но продължаваше на изток и запад с Източното и Западното крило, които сочеха към брега.

По избелелия тухлен под бяха подредени стъклени маси и столове от ковано желязо. Само един от столовете беше зает: мъж в кафяв костюм, с рошава черна коса и пронизващи сини очи, който го гледаше втренчено с бдително изражение на лицето.

Лоугън отдели още малко време, за да се наслади на гледката. После тръгна към масата и се настани срещу мъжа.

- Вие ли сте доктор Макарти?

- Наричайте ме Терънс.

- Нямах представа, че има такава тераса.

- Никой не знае за нея, затова я предложих за срещата. - Мъжът се смръщи. - Доктор Лоугън, аз зная кой сте. Както можете да си представите, тази среща не ми е приятна. Но Грегъри ме накара да се съглася. Каза, че е за доброто на „Лукс“. Можех ли да възразя, след като постави въпроса по този начин? - Той сви рамене.

- Позволете да ви успокоя - отговори Лоугън. - Аз проучвам обстоятелствата около смъртта на Уил Стречи. Преди да се случи, неколцина от живеещите в „Лукс“ са докладвали, нека го наречем, необичайни явления. Няма да ви кажа кои са те, нито какво са преживели, както не бих казал на тях за вас. Онова, което ще ми доверите, ще бъде пазено в дълбока тайна. Няма да бъде публикувано, нито повторено. Ако знаете, както казахте, кой съм, знаете и че работата ми изисква голяма доза дискретност. Подробностите за онова, което ще ми разкажете, няма да напуснат тази прекрасни околности.

Докато енигмологът говореше, мъжът го наблюдаваше внимателно, но постепенно бдителното му изражение взе да избледнява. Когато Лоугън свърши и замълча, мъжът кимна:

- Добре, задайте въпросите си.

- Първо, искам да знам малко повече за предмета на вашите занимания тук, в „Лукс“.

- Аз съм лингвист.

- Чувал съм, че това е интересна професия.

Макарти не отговори и Лоугън попита:

- Може ли малко по-определено?

- Какво общо има моята работа с нашия разговор?

- Може да е от полза.

Мъжът се размърда на стола.

- Казахте, че ще бъдете дискретен.

- Напълно.

- Защото чух ужасяващи истории за подкупени чистачки, които събират отпадъците от кабинетите и лабораториите и ги изнасят извън кампуса. Не тук, в „Лукс“, но в други мозъчни тръстове и институти. Нали разбирате - има голяма конкуренция. Много изследователи, твърде малко идеи.

- Разбирам.

Макарти въздъхна.

- В общи черти проучвам кодираното говорене - дали използването на малко известни езици и диалекти за предаване на секретна информация може да е полезно в цифровата криптография.

Лоугън кимна.

- По-точно сравнявам по-познати езици като навахо и филипинския диалект маранао с наистина неизвестни езици като акурио и тускарора - всеки от тях се говори само от шепа хора. Опитвам се да определя дали граматиката, синтактичните свойства и други фактори в подобни езици могат ефикасно да бъдат превърнати в система за кодиране, която не разчита на основни числа, замени или другите цифрови схеми, които днес се използват в криптографията.

- Звучи много интересно. Обаче се учудвам, че от „Лукс“ не са възразили.

- Защо?

- Защото ми се струва, че ако изследванията се увенчаят с успех, резултатите могат да бъдат интересни за военните. Подобна система за кодиране може да бъде използвана за военни цели.

Макарти леко се усмихна.

- Доктор Лоугън, всичко може да се използва за военни цели. Би било наивно да се мисли другояче. Истината е, че ако работата излезе успешна, алгоритмите ще се окажат в основата на патентовани микрочипове - патентовани от мен и „Лукс“, за да се използват в такива неща като рутери и клетъчни телефони. Забравете военните, забравете конвенционалните войни. Интернет е истинската опасност. Той е прословут със своята порьозност. Крадат се самоличност, източват се банкови сметки, кредитни карти се опразват докрай - и това е само онази част, която се отнася до частните лица. Енергийните компании и маршрутизаторите от същинското ниво, т.е. така нареченият гръбнак на мрежата, ръководството на въздушното движение, да не говорим за засекретената правителствена информация, която осигурява безопасността на нацията - нито една от тези области не е толкова обезопасена, колкото би трябвало да бъде. За мен това е голям проблем. Управителният съвет на „Лукс“ е на същото мнение.

Лоугън отново кимна. Това наистина звучеше като много интересна работа. Патентовани от мен и „Лукс“. Смайващо и може би много доходно.

Макарти махна с ръка.

- Стига толкова за мен. Хайде вече по същество.

- Добре. Защо не ми разкажете за... ъъъ... събитието?

Макарти потъна в мълчание. Това продължи толкова дълго, че Лоугън се уплаши да не си е променил мнението. В този момент той се изправи на стола си и посочи към брега.

- Виждате ли групата скали оттатък японската градина?

Лоугън погледна в указаната посока. Видя голям черен каменен блок със загладен връх, заобиколен от по-малки, които стърчаха от тучната яркозелена трева. Сега, в късния следобед, Западното крило хвърляше сянка върху тях.

- През топлите дни, след обяда, имах навик да седя там и да мисля. Беше тихо и спокойно. Гледах морето и обмислях какво съм постигнал сутринта и какво не, събирах си мислите за предстоящата следобед работа.

Лоугън кимна. Не беше извадил цифровия диктофон, нито бележника с кожената подвързия.

- Доктор Лоугън, работата е важна за мен. През деня съм напълно погълнат от нея. Не съм фантазьор, нито обичам да се мотая. Но един ден се улових, че зяпам морето. Просто се бях вторачил. Не мога да кажа колко точно продължи. След това изведнъж започнах да фантазирам. Нещо, което никога не съм правил. Но не обърнах внимание. На следващия ден обаче се случи точно същото, на по-следващия отново. Но този път го осъзнавах. Просто не можех да откъсна очи от океана. Около мен сякаш всичко ставаше неясно и тихо. Може би продължи десетина минути.

- Кога точно се случи?

- Преди около шест седмици. Беше вторник. Приписах го на недостатъчен сън, на претоварване с работа. По това време правех едни особено трудни анализи. Както и да е. В продължение на няколко дни не се върнах отново на скалите. Обаче в края на седмицата го направих. - Макарти отново замълча, загледан към скалите. - Беше петък. Скалите ми липсваха. Този път... този път... - Той преглътна. - Случи се отново. Но сега беше по-зле. Много по-зле. Не само исках да гледам океана, но и да сляза при него. Да сляза долу при водата, да вляза в нея и да продължа да вървя... Станах. Беше ужасно чувство. Знаех какво правя, не исках да го правя, но не можех да спра. Някакъв странен подтик. - Капчици пот се бяха появили по челото на Макарти и той ги избърса с обратната страна на ръката си. - Имаше и глас. Глас в главата ми, който не беше моят.

- Какво казваше?

- Казваше: „Да, точно така. Отивай. Тръгни сега!“.

Макарти си пое въздух треперещ.

- Направих крачка към морето. После още една. И тогава... не зная как успях, но се справих. Не напълно, но достатъчно. Обърнах се и стоварих ръката си няколко пъти върху скалата. - Той я вдигна и показа превързаните си кокалчета. - Болката помогна. След това... се разкрещях. Разкрещях се, за да накарам гласа да стои настрана от главата ми, да го накарам да се махне.

Той отново потъна за няколко минути в мълчание, преди да продължи:

- После го нямаше. Изчезна просто така. Шепнещият глас. Ужасната нужда да се удавя. Усещането, че изведнъж желязната воля, обсебила съзнанието ми и тялото ми, беше прогонена. Никога не съм преживявал подобно нещо. Беше ужасно. Поех си дълбоко дъх и вдигнах очи. Тогава забелязах двама души в японската градина, които ме зяпаха.

Лоугън кимна. Така произшествието се беше разчуло: бяха видели Макарти да удря скалата с юмрук и да вика колкото му глас държи. В този момент му хрумна неприятна мисъл. В „Лукс“ били докладвани пет „произшествия“. Досега беше говорил с трима души, включително Макарти. Само единият от тях се беше обърнал към лекаря на „Лукс“ заради случилото се. Останалите бяха видени от свидетели. Колко ли други, запита се той, бяха преживели нещо странно, но не са били видени или са избрали да не съобщават за станалото?

- Това ли беше?

- Да, това е всичко.

- Не е имало по-нататъшни проявления? Никакви гласове, никакви натрапчиви подтици? Никакво усещане, че сте обсебен против волята си?

- Не. Нищо, но никога повече не съм стъпвал там. - Макарти кимна към скалите. - И никога няма да го направя.

- Има достатъчно прекрасни места в „Лукс“ за следобедна медитация.

- Така е - кимна Макарти, обърна се към Лоугън и втренчи поглед в него. - Трябва да знаете и още нещо. Аз съм дипломиран лекар. Фактически практикувах медицина почти десетина години, преди да се върна за докторат по лингвистика. Завърших в Медицинското училище „Джон Хопкинс“ с най-високите оценки в курса. Бях лекар-резидент в една от най-натоварените болници на Източното крайбрежие, бях хирург. Да наречеш това преживяване брутално е твърде омаловажаващо. От петнайсетте лекари-резиденти, с които започнахме заедно, шестима отпаднаха още първата година. Други четирима смениха болницата. Един се самоуби. Друг заспа зад волана от изтощение и скочи от мост с колата си. Само трима оцеляхме до края. И знаете ли какво? Единственото място при престоя ми в тази болница, когато пулсът ми се ускоряваше над шейсет, беше на бягащата пътека в спортната зала. Доктор Лоугън, аз съм кораво и упорито копеле, което не се стресира, а се съсредоточава. И не се плаша лесно. Не забравяйте да прикачите и тази подробност към историята, която ви разказах преди малко.

- Няма.

- Свършихме ли?

- Да. Имате ли нещо против да поостана и да се порадвам на гледката?

- Стига да не говорите.

- И да разваля такъв прекрасен изглед? - Лоугън се разположи удобно на градинския стол. - Не би ми минало през ум.