Забравената стая

36.

В старата викторианска къща на улица „Пери“ Памела Флуд седеше смутена в малкото помещение на горния етаж, което обичаше да нарича своята съблекалня, и се гримираше. Правеше го рядко и дори тази вечер се ограничи с възможния минимум, но си заслужаваше усилието. Нямаше братя или сестри и след смъртта на баща си получи къщата с нейните странно извити коридори, задни стълбища и заспали помещения с неясно предназначение. Ползата от това - може би единствената - беше, че определи предназначението на всяко помещение според прищявката си.

Беше девет без четвърт вечерта - любимият ѝ час, прозорците бяха отворени за прохладния нощен бриз, а сънливата квартална улица утихна, като се изключи жуженето на насекомите. До десния ѝ лакът стоеше чаша студен чай с щипка мента, а уредбата въртеше диск на Чарлз Мингъс.

Очакваше с нетърпение срещата с Джеръми Лоугън и вечерята, която със сигурност щеше да бъде прекрасна. Очакваше с нетърпение, както признаваше пред себе си с лека тръпка, и онова, което би могло да се случи след това. На място като Нюпорт не беше лесно да се срещаш с някого. В курортен град като този човек винаги се чувства изложен на наблюдение. Не би си позволила връзки с клиенти, а тъй като цял живот беше живяла тук, познаваше всички ергени на разположение прекалено добре като бивши съученици и настоящи съседи, за да може да ги възприеме като романтични обекти. Оставаха туристите или интернет милионерите, които идваха да се изфукат с яхтите си, преструвайки се, че се отбиват на джаз фестивала... Забрави!

Възможностите бяха твърде ограничени.

... Какъв беше този шум? Май някой чукаше на входната врата. Тя стана, намали звука на уредбата и се отправи към стълбищната площадка, за да се ослуша. Не, нямаше нищо. Погледна часовника си: Джеръми щеше да дойде след двайсет минути.

Виж се: нервна си като гимназистка преди абитуриентския си бал, помисли си тя. Имаше навика да пуска музиката толкова силно, че като нищо можеше да не чуе телефона или звънеца. Не беше добре за човек, който разчита на клиенти и препоръки, за да си изкарва хляба. Върна се пред огледалото на тоалетката и усили отново уредбата, но не толкова, колкото преди малко.

Когато седна, си каза, че трябва да вземе визитката, която беше обещала да покаже на Джеръми. След като я бе намерила, се бе погрижила да я прибере така, че да не я изгуби отново в къщата, пълна с купища книги, пакети паус и архитектурни чертежи, която имаше навика да засмуква разни неща и да ги скрива.

Когато започна да си слага червилото, мислите ѝ отново се върнаха на Лоугън. Странно как първите ѝ впечатления от него бяха толкова замъглени от подозрения и тревога. А после, когато научи кой е той, отиде в „Блу Лобстър“ решена да се видят, но да не си пада по него. По-късно осъзна, че това вероятно е било реакция срещу неговата известност: нейното новоанглийско пуританство не би ѝ позволило да се среща с човек, появил се на корицата на списание „Пийпъл“ заради професия, създадена като по поръчка за подобна популярност. Обаче въпреки това я беше спечелил. Не защото се бе опитал да го направи и може би това беше една от причините. Държа се естествено, без да позира, приятелски и скромно, дори беше сдържан, когато ставаше дума за работата му. Освен това беше забавен, по един малко палячовски начин. Това, че беше привлекателен, само ускори сломяването на естествената ѝ съпротива.

Започна да го взима на сериозно едва след вечерята им в „При Джо“. Но още не можеше да го разбере напълно. Очевидно беше твърде мислещ човек: Пам винаги имаше усещането, че когато говори, той влага много повече мисли в отговорите си, отколкото можеше да се извлече от самите думи. Онова, което се виждаше на повърхността, беше върхът на един много интригуващ айсберг. Но имаше и друго: как те гледаше, докато говориш, сякаш разбира чувствата ти по-добре от самия теб. В резултат онази вечер не се почувства нито веднъж осъдена, а само и единствено разбрана.

Какво беше това? Трополене? Стана отново и спря уредбата. Шумът беше дошъл отдолу. Обаче на фона на музиката не можеше да бъде сигурна. А може би се чуваше от улицата.

Стоеше в съблекалнята и се ослушваше. Погледна часовника си - до девет оставаше съвсем малко. През последните няколко месеца имаше епидемия от обири, но те винаги се бяха случвали в ранните утринни часове.

Докато се колебаеше под меката жълта светлина, се чу друг шум: скърцането на дъска от дюшемето в някое от помещенията на долния етаж.

Памела набързо се огледа преценяващо в огледалото: Джеръми нямаше вид на тип, който би си отворил и влязъл просто така, но за всеки случай искаше да е сигурна, че изглежда добре.

Тя излезе на площадката и се спусна по стълбището, спирайки по средата:

- Джеръми? - извика. - Нима не знаеш, че влизането в женски будоар без покана е признак на лош вкус?

Нямаше отговор.

Пам слезе по останалата част от стъпалата, мина край всекидневната, край трапезарията, като палеше лампите по извитите коридори, докато не стигна до кухнята. Тук се спря и смръщи чело. Задната врата беше отворена. Странно. Нюпорт беше безопасно място, но тя знаеше достатъчно, за да държи вратите под ключ след залез слънце.

Затвори и заключи вратата. После погледна мобилния си телефон, за да се увери, че бутонът за бързо набиране на 911 си е на мястото, и се вмъкна тихо в кухнята, светвайки лампата с прекрачването на прага.

Сякаш всичко беше наред: новият хладилник; старата готварска печка, на която майка ѝ беше приготвяла всички онези прекрасни обеди и вечери; кухненската маса - в единия ѝ край струпана днешната поща, а в другия - самотната подложка за хранене. Беше точно така, както я беше оставила след обеда.

В този миг подуши пушека.

Миризмата беше слаба, но остра, а Пам беше научена да се отнася сериозно към нея. Окабеляването на къщата беше много остаряло, но беше отложила подмяната заради разходите. Вероятно някой от бушоните бе прегрял. Заради оборудването в офиса, лакомо за ток, беше завила 20-амперови бушони в чашките вместо 15-амперови. Това беше възможно, защото бушоните бяха от стария модел. Знаеше, че е опасно и оттогава внимаваше да не пуска офис оборудването, ако работи климатикът, и обратното. Но тази вечер машините не работеха. За да се успокои, реши да смени всички 20-амперови бушони и на тяхно място да постави тези с нужното напрежение. Нямаше нужда да бъде предупреждавана няколко пъти, за да направи каквото трябва. Другата седмица щеше да изпие горчивата чаша и да повика електротехник, за да направи оферта.

Потънала в тези мисли, беше отворила вратата на мазето и точно се готвеше да отвори кутията с бушоните, когато застина в шок на площадката в горния край на стълбището.

В мазето бушуваше пожар: черен дим се кълбеше яростно нагоре по стълбите, жълтите езици на пламъците се люшкаха и носеха към нея по начин, в който въпреки стремителността имаше нещо гальовно. Докато гледаше, второ кълбо дим и пламъци изведнъж изригна от разклонителната кутия на далечната стена на мазето.

Тя се завъртя и посегна за телефона, готова да повика пожарната. Докато се готвеше да го направи, иззад вратата на килера изскочи фигура в черно и ръка в кожа се уви около главата ѝ, прекъсвайки в зародиш всякакви викове. Ръката на Памела инстинктивно се стрелна нагоре и телефонът излетя от дланта ѝ.

Фигурата я задърпа навън от кухнята, далеч от прозорците и навътре в къщата. За миг Памела беше прекалено изненадана, за да се съпротивлява. Но щом се посъвзе, започна да се бори с все сили, да крещи под затисналата устата ѝ кожа, да хапе и удря фигурата с юмруци.

Яростта на атаката, изглежда, изненада нападателя за миг. Хватката му се разхлаби и Памела използва това, за да се обърне и да се подготви за контраатака. Но в този момент влажна кърпа плътно се залепи върху ноздрите и устата ѝ. Усети киселата миризма на химикал. Започна да ѝ причернява. Тя отново се замята насам-натам, отчаяно зарита с крака, опитвайки се с все сили да вика за помощ, но с всяко вдишване крайниците ѝ натежаваха все повече и се вцепеняваха.

Стъпка по стъпка нападателят я дърпаше назад - далеч от задната врата и свободата. Последното, което видя, преди около нея всичко да потъне в мрак, бяха оранжевите езици на пламъците, които сега гризяха стените на кухнята с удивителна бързина.