Забравената стая

48.

Лоугън стоеше на прага на отворената врата и оглеждаше лабораторията. В далечния край през бронираното стъкло виждаше тримата мъже, които се опитваха да отворят вратата насила. Разполагаше само със секунди, преди да успеят.

Светлината от лампите на тавана започна да трепка и помрачня; стана отново ярка, после отново отслабна - вероятно цялата сила на бурята сега беше над тях. Когато лампите за пореден път започнаха да светят нормално, огледа отчаяно лабораторията. Ето го телефона, закрепен на стената... в далечния край на лабораторията близо до вратата, която беше заключил. И до мъжете, които отчаяно се опитваха да влязат.

Можеше ли да стигне навреме до него?

Докато стоеше като вкопан в пода, един от мъжете извади пистолета си и се прицели в ключалката. Шумът от изстрела стигна до него като трясък на гръмотевица.

В същия миг втренченият поглед на енигмолога попадна върху странния уред, който беше забелязал по-рано: свръхголямата палка за тимпани. Той се вторачи в него по-внимателно, когато изтрещя още един изстрел. Състоеше се от метално кълбо върху червен пластмасов колан, който приличаше много на лентов кабел от персонален компютър, закрепен към нещо, което имаше вид на електрод с формата на гребен. Цялата тази конструкция беше обгърната от мрежест кафез.

Беше му позната. Вече бе виждал нещо подобно.

Изтрещя трети изстрел. Част от бравата излетя в лабораторията с писъка на рикошет, оставяйки след себе си малка назъбена дупка.

Лоугън се насили да не обръща внимание, докато се беше вторачил в устройството. Къде беше виждал нещо подобно?

И в този момент си спомни. Беше при набирането на зайци за членове на братствата в Йейл по времето, когато тази практика още не беше забранена. Един клуб на електроинженери беше изложил точно същия уред: металното кълбо изригваше искри във всички посоки, изтръгвайки викове и писъци от хората, чиито коси направо щръкваха.

Генератор на Ван де Грааф. Така се наричаше. А този мрежест кафез беше точно като Фарадеевата клетка, както беше предположила Ким Миколос за забралата на костюмите, които висяха в забравената стая. Какво беше казала? Затворено пространство от проводима мрежа, която се грижи волтажът от едната и другата страна да бъде постоянен.

Четвърти изстрел. Този изби остатъка от ключалката и го запрати да се пързаля по пода.

Лоугън мислеше трескаво, ругаейки се за времето, когато като трегокурсник спеше в часовете по физика на доктор Уолъс. Кафезът, който заобикаляше генератора на Ван де Грааф, играеше ролята на защитно устройство. Ако генераторът заработи и кафезът бъде махнат, той бързо ще произведе струпване на отрицателни електрони...

Втурна се към лабораторната маса. Блъсна настрана защитната мрежа и установи, че устройството се захранва от два малки бели кабела и ключ, монтиран в основата. Кабелите водеха до стандартен електрически щекер. Лоугън го вдигна и пъхна в контакта отстрани на лабораторната маса. Нищо не се случи.

Натисна ключа в основата. Вероятно беше предвиден като подсигуряване, защото генераторът веднага се събуди за живот с бръмчене и вибрации. Лоугън се дръпна назад, свивайки се зад вратата далеч от опасността. Веднага щом го направи, вратата в далечния край на лабораторията се отвори с трясък.

Когато тримата мъже влетяха в помещението, генераторът на Ван де Грааф полудя: освободен от ограничаващата го мрежа, той започна да пръска светкавици във всички посоки. Те проблясваха върху метални столове, маси и стелажи с оборудване. Сини и жълти пламъци се катереха нагоре по стените в неконтролирани спазматични движения.

Мъжете спряха за миг, вторачени в страховитата игра на електричеството, извиращо в стотици назъбени линии от металното кълбо. Тогава единият от тях, този в непромокаемото яке, пристъпи предпазливо. От генератора изригна бърза като нападаща змия електрическа мълния и го обви. Известно време тялото му се извиваше и танцуваше под въздействието на електричеството, преди мъжът да се свлече на земята замаян.

Лоугън отстъпи още назад и се измъкна от лабораторията в късия коридор. Беше се случило онова, което се бе надявал да стане. Докато генераторът работеше, непрекъснатият поток от отрицателни електрони, които произвеждаше, щеше да се нахвърля върху всеки проводим материал... включително човешкото тяло.

- Благодаря, доктор Уолъс - измърмори той. Един го отнесе, остават още двама...

Внезапно и безшумно светлините угаснаха.

За миг Лоугън остана като закован, защото не беше сигурен какво се е случило. И почти веднага разбра: бурята беше прекъснала електрозахранването на замъка.

Трескаво се заопипва в пълния мрак, за да намери първо фенерчето, после ножа. В тъмнината беше възможно да се доближи до тримата и да грабне един от пистолетите. После...

Светнаха червените лампи на аварийното осветление, сетне, в началото колебливо, но с нарастваща сила основното осветление заработи отново.

Нима бяха успели да възстановят захранването толкова бързо? Не, осветлението все още беше леко сумрачно и несигурно. Сигурно генераторът на „Лукс“ за аварийни случаи се беше включил.

От другия край на лабораторията се чу стенание и шум от човек, който се опитваше да се изправи на крака.

Лоугън надникна иззад вратата, за да види, че генераторът на Ван де Грааф е мъртъв, без захранване. За да го пусне отново, трябваше да щракне предпазния ключ. Това обаче щеше да го изкара на огневата линия, което би било чиста лудост.

Той се завъртя и заоглежда късия коридор. Очите му се спряха на вентилационната решетка.

Може би имаше надежда. Може би...

Втурна се към решетката, коленичи, извади острието на ножа и го прокара по най-близкия жлеб, опитвайки с все сили да я отдели от стената. Цепнатината се разшири със сантиметър, после с още един.

В този момент иззад ъгъла се чуха гласове, които се усилваха. Лоугън премести ножа от другата страна и започна да освобождава решетката там...

С тих пукот острието се строши близо до основата си.

Боже мили, това ли трябваше да се случи. Прибра в джоба строшения нож, стисна решетката и с ръмжене я дръпна. С леко пукане от излитащите от отворите си винтове тя се отдели от жлебовете и той я запрати в коридора. Иззад ъгъла се чу трополенето на тичащи хора.

На слабата светлина в коридора Лоугън видя, че решетката е покривала вентилационна шахта, която се простираше нататък от квадратния отвор. Неръждаемата стомана на шахтата изглеждаше тънка, но въпреки това безопасна, а проходът беше достатъчно широк, за да се побере тялото му вътре. Шахтата продължаваше около метър направо, после извиваше нагоре към първия етаж.

На ръце и крака пропълзя в импровизирания пасаж, а стоманената кожа около него започна да се люлее и скърца застрашително. Ако успееше да стигне до партера, щеше да...

Внезапно се разнесе металическо скърцане и пукот на поддаващи нитове и Лоугън започна да пада в мрака.