Забравената стая

16.

Беше седем без четвърт, когато Лоугън почука на вратата на Олафсоновня кабинет, след като прекоси приемната.

- Влез - чу се отвътре.

Когато Лоугън влезе, завари Олафсон пред малко огледало да си оправя вратовръзката.

- Секретарката ти вече си е отишла - обясни енигмологът, - затова почуках направо. Извинявай, може би се готвиш за вечеря?

- Това може да почака - успокои го Олафсон, докато си слагаше сакото, а после се настани зад бюрото си.

- Откри ли нещо?

- Да, открих нещо. Но имам нужда от помощта ти.

Олафсон простря ръце настрани с дланите нагоре, сякаш искаше да каже: Цял съм на твое разположение.

Лоугън остави мешката си на единия от столовете пред бюрото и се отпусна на другия. Отвори мешката и извади нещо отвътре: силно обгоряло парче хартия в плик за писма. Подаде го на Олафсон, който започна внимателно да го разглежда.

- Намерих го сред купчина пепел от изгорени документи в камината на забравената стая - обясни Лоугън.

Олафсон продължи да го гледа.

- Трима мъже в бели престилки, застанали зад някаква работна маса.

- Не някаква, а работната маса, която още е в стаята. Може да се потвърди по дълбоката драскотина близо до левия ъгъл.

- Дори да е така, невъзможно е да се установи самоличността на хората. Горната част на снимката е изгоряла до гърдите.

- Това е така - съгласи се Лоугън. - Въпреки това снимката може да ни каже нещо. - Той отново зарови в мешката и извади парче хартия, сгънато на две, и вдигна долната половина така, че директорът да може да я види. Беше ярко изображение като в комикс на един преувеличено закръглен мъж, застанал на корабна палуба при силно вълнение, облечен в синьо яхтсменско сако, бели шорти и моряшка шапка. Мъжът гледаше вторачено надолу към очевидно болна от морска болест жена, която лежеше завита с одеяло на шезлонг.

Олафсон се вторачи в снимката.

- Какво за нея?

Сега Лоугън откри горната половина и Олафсон можа да види целия лист. Логото на списание „Ню Йоркър“ заемаше горната част от листа заедно с дата: 16 юли 1932.

- Библиотеката в Нюпорт притежава чудесна сбирка от периодични издания - обясни енигмологът. - Не ми позволиха да донеса оригинала, но ми направиха цветно копие на корицата.

- Не разбирам - оплака се Олафсон.

- Разгледай по-внимателно изгорялата снимка. Виждаш ли тези листа и периодични издания на бюрото? Твърде са замъглени, за да може да се различат, като се изключи корицата на списанието, на която се вижда дебелак в странна яхтсменска униформа. Вгледай се внимателно. Едва се различава, но въпреки това си личи, че не е корица на лъскаво списание като „Колиърс“, „Лайф“ или „Сатърди Ивнинг Поуст“. На мен ми заприлича на типична корица на „Ню Йоркър“. - Той прибра листа обратно в мешката. - Сега разполагаме с terminus post quern, или граница, до която се е работило в това помещение. Значи е било използвано най-малко до лятото на 1932 г.

- Разбирам.

- Същевременно слага край и на въпросителните кой е използвал помещението. „Лукс“ са използвали помещението съвместно или вместо първия собственик на замъка. Като стана дума за собственика: проверих оригиналните чертежи в кабинета на Стречи. Те не включват забравената стая. - Лоугън взе обгарялата част от снимката, сложи я в плика и я прибра в мешката. - Чувал ли си за нещо, наречено Проект „Грях“?

Олафсон направи гримаса.

- Проект „Грях“? Не, не съм.

- Моля, опитай се да си спомниш. „Грях“ може и да е само началото на дума. Не се ли сещаш за проект на „Лукс“ с подобно наименование?

Когато Олафсон поклати глава, Лоугън извади друг плик за писмо. В него лежеше късчето изгоряла паметна бележка, която също беше извадил от пепелта, и той го подаде на Олафсон.

Директорът го гледа известно време, после поклати глава.

- Не събужда никакви спомени у мен.

- Не можах да намеря също така нищо за подобен проект във вашите архиви, макар че проверката ми беше колкото може по-изчерпателна. Обаче все пак попаднах на нещо. Нещо много интересно.

Олафсон си наля чаша вода от декантера на бюрото си.

- Разказвай.

Енигмологът се наклони.

- Мисля, че открих дупка в архива ви.

- Каква дупка?

- Когато днес следобед проучвах архива на „Лукс“, открих документи за различни проекти, по които е работено в края на 20-те и началото на 30-те години на XX век. Интересни, но нямащи нищо общо проекти върху предмети като екзотичните свойства на електромагнитното лъчение, класификацията на химикалите в мозъка и опити за анализ и изолиране на ектенична енергия.

- Ектенична енергия? - попита Олафсон.

- Да. Нали е много интересно? Ектенична енергия. Известна и като ектоплазма. Това е веществото, което са смятали, че медиумите излъчват по време на спиритически сеанси с цел телекинеза или разговори с мъртвите. В края на деветнайсети век този предмет се изследва много, но по-късно интересът избледнява. - Той направи пауза. - Защо учени от „Лукс“ са съживили подобни изследвания?

- Нямам представа. Вероятно си намерил отговора в архива на изследването.

- Точно в това е проблемът. Макар в папките да се намират доказателства, че изследванията са набирали скорост в течение на няколко години, конкретните данни - например имената на участващите учени, подробности за тяхната работа, данни от опитите, тестовете или наблюденията - са странно оскъдни. А други папки в архивите, отнасящи се до други проучвания, са пълни с всякакви сведения.

Лоугън се облегна на стола си.

- Въпросните папки имат още една обща особеност - по едно и също време, около началото на 30-те години, проучванията изведнъж спират.

Олафсон потърка брадичката си.

- Имаш ли теория?

- Само зачатъци на теория. Ще се върна на нея след минутка. Нека сега се върнем на дупката във вашия архив. Направих сравнителен анализ на количеството данни в архива на „Лукс“ между 1920 и 1940 г. Беше бърз и не много точен анализ, но ми стана ясно, че за годините между 1930 и 1935 г. има по-малко архивни материали, отколкото за останалите. Понякога малко по-малко, но понякога много по-малко.

Олафсон го гледаше безмълвно.

- И така, ето моята хипотеза: в края на 20-те години в „Лукс“ се работи по няколко отделни проекта, а около 1930 г. те били обединени в общ. Този проект продължава до 1935, когато по някаква причина е изоставен внезапно.

- И ти смяташ, че това е така нареченият Проект „Грях“?

- Потвърждава го неговото отсъствие - отговори енигмологът. - Защото през 1935 г. архивите на „Лукс“ възвръщат обичайния си обем. Смятам, че човекът, който е махнал тези документи, е запечатал и забравената стая.

- Предполагам, че там според теб са се провеждали тези изследвания?

- Какво друго предположение да направя?

За миг върху лицето на Олафсон се изписа странно изражение. Лоугън веднага го дешифрира: изражението на човек, който току-що е поставил парченце от пъзела на мястото му.

- Какво има? - попита той бързо.

Олафсон не отговори веднага. После се върна в действителността.

- Какво каза?

- Ти се сети нещо. За какво става дума?

Директорът се поколеба.

- О, за нищо. Просто се опитвам да смеля тези твои дедукции. Това е всичко. Да ги подредя в главата си.

- Така ли? Добре, обаче искам да те помоля за услуга. Можеш ли да ми дадеш списък на всички учени, които са работили тук, да речем, от 1930 до 1935 година?

- Списък - повтори Олафсон.

- Както ти казах, имената на всички учени са премахнати от документите. Ако мога да разбера кои са работили тук, може би ще успея да възстановя по обратен път какъв е бил този проект.

- Боя се, че това е направо невъзможно. Нямаме подобен списък и никога не сме имали. Някои хора имат причини да не афишират работата си и престоя си в „Лукс“. Ако някой е готов да включи в трудовата си биография престоя и работата в „Лукс“ - свободен е да го направи.

Лоугън го изгледа невярващо, но това продължи само миг. През целия разговор директорът се беше държал особено неуслужливо.

- Във всеки случай не мога да видя как нещо от това може да има някаква връзка със смъртта на Стречи - продължи Олафсон. - А това е причината да те повикам тук.

Енигмологът предприе нов опит.

- Не ме пуснаха в Архив 2 - оплака се той. - Казаха ми, че нямам равнище на достъп А. Каква е тази работа? Смятах, че имам неограничен достъп до документацията на „Лукс“?

На директора му трябваше известно време, за да схване тази смяна на темата. След това лицето му доби леко огорчен израз.

- Съжалявам. Имаш достъп до деветдесет и пет процента. Обаче има няколко скорошни проекта, които още се изпълняват и работата по тях е много чувствителна.

- Толкова чувствителна, че има нужда от постови? - удиви се Лоугън. Струва ми се, каза... как беше... че имате „малобройна охрана“.

Олафсон се засмя малко неловко.

- Джеръми, това, че не искаме да работим за военните, не означава, че в „Лукс“ не движим и проекти, които имат секретна страна. Това е нещо, с което по твоето време не си се сблъсквал, така че няма нужда тепърва да го правиш. Голямата част от работата в „Лукс“, макар да подлежи на защита на авторските права, не попада в графата „секретно“. Учените, които работят по подобни проекти, имат възможността да държат своята документация в Архив 2. Уил Стречи не се възползва от тази възможност. Както си видял, той беше най-откритият човек и държеше по-голямата част от архива си в кабинета. Подобно на повечето учени, и той като теб имаше равнище на достъп Б. Равнище на достъп А е запазено за малцината, които участват в секретни проекти.

Когато Лоугън не отговори, Олафсон продължи:

- Виж, Джеръми, няма връзка между секретните изследвания, които се провеждат в „Лукс“, и смъртта на Уил. Никаква. А и как би могло да има.

В продължение на цяла минута Лоугън не каза нищо. Накрая кимна с глава.

Директорът опря длани на бюрото си.

- Чудесно. Нещо друго?

- Да. Готов ли е списъкът, за който помолих? На... ъъъ... засегнатите служители?

- Да. - Олафсон отключи едно чекмедже на бюрото, бръкна и извади запечатан плик за писма, който подаде на Лоугън.

- Само още нещо. Провеждани ли са в „Лукс“ в началото на века проучвания в областта на радиото?

Олафсон се замисли.

- Не мисля. Никога не съм чувал за такива. Защо?

- Защото намерих антикварно радио в апартамента на Стречи. Е, поне отвън приличаше на радио. Както и да е. Сметнах, че е попаднал на него заради някой изоставен проект.

Олафсон се изкиска.

- Уил винаги е колекционирал странни екземпляри на антикварни технологии и любопитни механизми. Сигурно си ги забелязал в неговия апартамент. Обичаше да обикаля битпазарите, за да ги търси. - Той поклати глава. - Наистина е странно, защото колкото беше блестящ в софтуера, толкова не го биваше за нищо механично или електрическо. От завиването на електрическа крушка и карането на любимата му платноходка по-далеч не отиваше. - Той стана. - Въпреки всичко огладнях. Да вървим да вечеряме.

- Защо не. - След като взе мешката си, Лоугън позволи на Олафсон да го поведе.