Забравената стая

6.

Беше вече седем и половина, когато Лоугън излезе от апартамента си, спусна се по извитото централно стълбище и влезе в главната трапезария. „Дарк Гейбълс“, домът на днешния „Лукс“, беше плод на трескавото въображение на Едуар Делаву. По време на строителството му саможивият и странен милионер купил древен френски манастир, разглобил го камък по камък и докарал купените на едро части в Род Айлънд, за да ги вгради в замъка си. Трапезарията някога е била манастирската столова. Тя беше голямо готическо помещение, огромни дървени греди оформяха сводовете и декоративните арки край покритите с тъкани стени. Единствените предмети, които нарушаваха готическата илюзия, бяха двете срещуположни соломонови колони, известни и като небетшекерени, които със своите инкрустирани пръстени се виеха от пода до тавана. Те кореспондираха с колоните край главния вход на замъка. Подобни колони бяха основните носещи конструкции на сградата и можеха да бъдат видени с различни размери, разпръснати из „Лукс“.

Лоугън се спря за миг, след като прекрачи прага, огледа хората, които седяха на масите и вечеряха, а келнерите в смокинги се рееха вежливо тук-там около масите. Имаше няколко смътно познати лица, но повечето му бяха чужди. Масите бяха еднакви - кръгли, с по шест места, покрити с безупречно изгладени бели ленени покривки.

Една от най-близките маси беше почти празна. На нея седяха само двама души - мъж и жена, а приборите на третото място показваха, че човекът за кратко е станал. Лоугън позна седящия на масата мъж. Беше Джонатан Кинг, специалист по теория на игрите. Макар че, докато работеше в „Лукс“, двамата не бяха близки, Кинг винаги се беше държал приятелски. Лоугън закрачи към масата. Докато вървеше, осъзна, че хората поглеждат към него втори път, щом ги подмине. Лицето му беше по кориците на много списания, така че беше свикнал с подобно внимание.

Докато Лоугън се приближаваше, Кинг вдигна поглед. За миг лицето му остана безизразно, но изведнъж се разля в усмивка.

- Джеръми! - възкликна той, докато ставаше, за да се здрависат. - Каква изненада! И удоволствие.

- Здрасти, Джонатан - отговори Лоугън. - Мога ли да седна при вас?

- Разбира се. - Кинг се обърна към жената, която седеше до него. Тя беше трийсетинагодишна, с черна коса и ярки, любопитни очи.

- Това е Зои Демпстър - представи я Кинг. - Присъедини се като младши изследовател към „Лукс“ преди половин година. Тя е специалистка по граници и многовариантни изчисления.

Когато чу това, Лоугън си спомни, че хората в мозъчния тръст биваха представяни не само със своите имена, но и със специалността си.

- Здравейте - кимна ѝ той с усмивка.

- Здравейте - отговори тя. - Не се ли познаваме отнякъде?

- Това е Джеръми Лоугън - обясни Кинг.

Озадачението продължи още малко. После крушката в главата ѝ светна.

- О, да. Вие сте... - Тя не довърши изречението.

- Точно така - кимна Лоугън. - Детективът по призраците.

Демпстър се засмя с нещо подобно на облекчение.

- Вие го казахте, не аз.

Лоугън зърна Олафсон. Беше седнал на маса в дъното на залата заедно със заместник-директора Пери Мейнард и още няколко души. Директорът вдигна очи, защото долови погледа му, и кимна.

- Джеръми работи тук известно време - обясни Кинг тактично. - Беше... Джеръми, колко време мина оттогава?

- Почти десет години.

- Десет години. Направо не е за вярване. - Кинг поклати глави. - Връщаш се отново към изследванията?

Лоугън забеляза как го гледаха двамата. Знаеше, че са любопитни защо е тук, и точно обмисляше какъв би бил най-добрият отговор, когато някой седна на третото заредено с прибори място. Беше мъж на петдесетина години, с късо подстригана черна, вече побеляваща коса и красиво подстригана брада, с която и Зигмунд Фройд би могъл да се гордее. Той остави до чинията си голяма чаша с черно кафе и погледна към Лоугън с театрална изненада.

- Я гледай ти - каза мъжът. - Чудех се дали няма да се появиш точно в този момент.

- Здрасти, Роджър.

- Здравей и ти. - Роджър Карбън говореше със сиропиран английски акцент, който правеше всичко казано от него да звучи леко пренебрежително. Той се обърна към останалите.

- Джонатан, сигурно си спомняш Джеръми Лоугън. Зои, ти няма как да го помниш, макар че може би си го виждала по телевизията. Случайно те гледах снощи по Си Ен Ен. „Няма Неси.“ Колко забавно.

Лоугън леко кимна. Роджър Карбън, специалист по еволюционна психология, беше неговата Немезида по времето му в „Лукс“, смятайки работата му върху загадките и квалифицирането на свръхестествените феномени за сензационна и под равнището на мозъчния тръст. Беше част от малката група, която се оказа причина Лоугън да бъде помолен да напусне.

Един от келнерите се появи откъм страната на Лоугън с малко печатно меню.

Лоугън му хвърли поглед, отбеляза избора си и го върна на мъжа, който бързо се отдалечи.

- Трябва да призная - продължи безгрижно Карбън, - че modus operandi, който описа, прозвуча съвсем научно. - Освен това вече имаш име за своята... ъъъ... научна дисциплина, нали?

- Енигмология - отговори Лоугън.

- Точно така. Енигмология. Доколкото си спомням, за времето, докато беше тук, в „Лукс“, не успя да стигнеш по-далеч от името.

- Колко много може да се случи за едно десетилетие, нали? - отговори Лоугън, без да обръща внимание на хапливия му тон.

- Наистина. Предполагам, че вече си кодифицирал тази нова твоя дисциплина? Систематизирал си я, установил си основните ѝ принципи? Можем ли да очакваме учебник в най-скоро време? Например „Лов на духове - 101 начина“ или „Призраци за начинаещи“?

- Роджър - предупредително каза Джонатан Кинг.

- Станал съм много добър и в областта на древните проклятия - подхвърли Лоугън, като внимаваше да запази безгрижния, лековат тон. - Днес предлагам специалитет: ще омагьосам двама души по твой избор на цената на един.

Зои Демпстър се изкиска и покри уста с ръката си. Кинг се усмихна. Карбън отпи глътка кафе, пускайки забележката покрай ушите си.

- Тук си заради Стречи, нали? - продължи той, като смени темата.

- Повече или по-малко - кимна Лоугън.

- Тогава да чуем подробностите!

- Някой друг път. Достатъчно е да се каже, че управителният съвет ме помоли да проуча естеството на неговата смърт.

- Естеството на неговата смърг. Никой не говори много за това, но се носят слухове, че е била твърде страшна. - Карбън втренчи в него пронизващ поглед. - Вярно ли е, че главата му е открита в храст рози?

- Не бих могъл да кажа - отговори Лоугън многозначително.

- Е, добре, поне ни кажи как възнамеряваш да започнеш.

- Вече го направих.

Карбън обмисля известно време казаното. Беше явно, че намекът не му е особено приятен.

Първото блюдо на Лоугън се появи: салата от маруля с бекон и пържено яйце.

- Всъщност реших да поговоря с Пери Мейнард.

- Така ли? Когато го направиш, не забравяй да го попиташ за другите.

Лоугън замръзна с вилица в ръката.

- Другите?

- Другите. - Карбън си допи кафето. Попи устата си с ленената салфетка, усмихна се на Кинг, намигна на Зои Демпстър, след това стана и си тръгна, без да каже и дума повече.