Забравената стая

3.

Офисът на Олафсон беше останал такъв, какъвто Лоугън го помнеше. Тъмен, с мебели в едуардиански стил, полиран месингов обков, стенни лампи и анахронистични картини по стените, приличащи на драсканици - предпочитаният от Олафсон абстрактен експресионизъм. На едната стена имаше високи прозорци с дебело стъкло. От тях се разкриваше гледка към добре поддържания ландшафт: ливади се простираха чак до високите скали, под които се плискаше гневният океан. Долните половини на прозорците от оловно стъкло бяха леко вдигнати и Лоугън долавяше както далечния плисък на вълните, така и соления мирис на морето.

Директорът го покани с жест да седне на едно от креслата и се настани до него.

- Благодаря ти, че се отзова толкова бързо.

- Ти каза, че работата е спешна.

- Мисля, че е точно такава. Би ми било трудно обаче да ти обясня защо. Затова... - Олафсон се поколеба за миг. - Затова ти се обадих. Исках да си осигуря твоите услуги, преди да ти възложат някоя друга задача.

В стаята за дълго настъпи тишина, докато двамата мъже се бяха вторачили един в друг.

- Преди да продължа - наруши мълчанието Олафсон най-накрая, - трябва да зная способен ли си да се освободиш от всякакви предубеждения и зложелателство, които може да са резултат на... ъъъ... минали различия.

Това предизвика второ мълчание. От креслото си Лоугън наблюдаваше директора на „Лукс“. Последния път, когато разговаря с Олафсон, преди цяло десетилетие, той седеше на същия стол горе-долу по същото време на годината. Освен това директорът имаше същото изражение на лицето: едновременно тревожно и нетърпеливо. Откъслеци от късото слово на Олафсон сега достигнаха до съзнанието му, филтрирани през булото на времето и паметта: Някои от членовете на колегията са много обезпокоени... схващат го като липса на академична взискателност. .. на първо място трябва да е доброто име на най-стария и най-авторитетен национален политически институт...

Лоугън се размърда в креслото.

- Това няма да е проблем.

Директорът кимиа.

- И мога да разчитам на твоята дискретност? Голяма част от онова, което ще ти кажа, е секретно дори за учените и служителите.

- Това е част от работата ми, така че нямаше нужда да питаш.

- Да, така е, но нали разбираш, трябваше да го направя. Благодаря ти. - Олафсон погледна за кратко към морето, преди отново да насочи вниманието си към Лоугън.

- Помниш ли доктор Стречи?

Лоугън се замисли.

- Уилърд Стречи?

Олафсон кимна.

- Точно така. Наскоро Стречи се оказа в центъра на... много трагично събитие, което се случи тук, в „Лукс“.

Лоугън си спомни за атмосферата, която беше доловил по време на краткия си престой в приемната.

- Разкажи ми.

Директорът отново погледна към морето, преди да отговори.

- През последните седмица-две Стречи не беше на себе си.

- По-точно? - попита Лоугън.

- Беше неспокоен. Изглежда страдаше от безсъние или спеше много малко. Стана и раздразнителен - както си спомняш, това съвсем не беше в характера му. Освен това той... - Олафсон отново се поколеба. - ... Започна да си говори сам.

- Вярно?

- Така ми казаха. Тихо и дълго, понякога дори оживено. И накрая, само преди четири дена, изведнъж рухна психически.

- Продължавай - подкани го Лоугън.

- Изби го на насилие, нападна асистентката си. - Олафсон преглътна. - Както знаеш, тук имаме малобройна охрана. Не сме подготвени за справяне с... ъъъ... подобни сцени. Ние го обуздахме, доколкото можахме, и го затворихме в библиотеката за посетители на първия етаж. След това се обадихме на деветстотин и единайсет.

Лоугън запази мълчание и изчака директорът да продължи. Вместо това Олафсон стана, отиде до стената, дръпна декоративната завеса и откри екран за проектор. После изтегли чекмедже в същата стена, извади цифровия проектор, включи кабела в контакта и го насочи към екрана.

- Ще бъде по-лесно и за двама ни, ако видиш с очите си - каза той. След това отиде до вратата, загаси лампите и на връщане пусна проектора.

В началото екранът беше черен. След това по повърхността му прелетя поредица от числа. После се появи черно-бял образ, леко зърнест при този процент увеличение, защото беше запис от охранителна камера. В долния край на екрана непрекъснато течеше фаша c датата и часа. Лоугън разпозна помещението - беше, както каза Олафсон, библиотеката за посетители на „Лукс“: богато украсено пространство с натруфени стенни свещници и таван от декоративни панели. Три от стените бяха покрити със стелажи за книги от пода до тавана. Четвъртата бе заета от четири високи прозореца с тежки рамки като тези в кабинета на Олафсон. В обширното помещение бяха подредени дивани, кресла и пейки покрай стените. Това не беше действаща библиотека - истинската се намираше на друго място в сградата и беше много по-богата. Предназначението ѝ беше да впечатлява гости и потенциални клиенти.

От птичия поглед на охранителната камера Лоугън можа да различи мъж, който крачеше насам-натам по скъпия мокет. Човекът очевидно беше обхванат от крайно вълнение. Той подръпваше дрехите си, скубеше коси. Лоугън го разпозна като остаряла с едно десетилетие версия на доктор Стречи, може би вече на шейсет-шейсет и пет години. От време на време ученият се заковаваше на място, навеждаше се и стоварваше длани върху ушите си, сякаш искаше да спре някакъв непоносим звук.

- Затворихме го там, докато дойде помощ, за да не нарани себе си или някого другиго - обясни Олафсон.

Докато Лоугън гледаше, Стречи отиде при вратата и я дръпна силно, като в същото време крещеше.

- Какво казва? - попита Лоугън.

- Не зная - вдигна рамене Олафсон. - Вероятно просто бръщолеви. Качеството на записа е ниско - само част от нашите охранителни камери са с интегриран микрофон.

В този момент вълнението на Стречи нарасна. Започна да блъска по стените, да изхвърля книги от лавиците и да ги запраща в противоположния край на библиотеката, като през това време отново и отново спираше, за да си запуши ушите, клатейки глава като куче, което тръска плъх. Приближи се към прозореца и го заблъска с юмрук, но оловното стъкло беше твърде дебело, за да поддаде лесно. Започна да залита и да се блъска като сляп в стените, обръщайки масите по пътя си. Залитна за миг към камерата и за малко гласът му стана по-ясен. След това отново се обърна на другата страна, като дишаше тежко и се оглеждаше. И изведнъж се успокои.

С периферното си зрение Лоугън забеляза, че Олафсон се обърна.

- Джеръми, трябва да те предупредя, че онова, което ще последва, е крайно смущаващо.

Чрез окото на камерата Лоугън наблюдаваше как Стречи отива към стената с прозорците. В началото крачеше бавно, после по-бързо и уверено. Когато стигна до най-близкия прозорец, се опита да го повдигне. Тежката старомодна рамка се вдигна само няколко сантиметра.

Стречи отиде при следващия прозорец и го задърпа на резки, силни тласъци. Той също се вдигна само три или четири сантиметра. Лоугън знаеше, че първо, старомодните метални рамки са твърде тежки и второ, от десетилетия не са почиствани или смазвани.

Сега Стречи се доближи до третия прозорец и отново задърпа. Този се повдигна по-лесно от останалите. Лоугън гледаше, докато Стречи вдигаше прозореца все по-нагоре, първо с двете ръце, после с рамо. Чуваше се как сумти от усилието. Най-накрая успя да вдигне прозореца до максималната му височина - почти метър и половина над перваза.

Нямаше решетка или мрежа, защото библиотеката беше на първия етаж. Зейналата прозоречна рамка лесно подари на Стречи свободата. След миг щеше да се промуши през отворения прозорец и да изчезне. Каква ли е тази трагедия, запита се Лоугън, която може да подлуди един учен.

Обаче Стречи не излезе през прозореца. Вместо това се наведе, протегна ръка към дясната част на рамката и започна да опипва нещо в улея ѝ. Лоугън осъзна, че това е веригата за вдигане на долната част на прозореца. Вторачи се омаян в ставащото. Сега Стречи държеше с една ръка веригата, а другата му ръка правеше въртеливи движения върху нещо, което беше скрито зад тялото му.

В този момент ръката се дръпна. Показа се противотежестта на прозоречната рамка - дълга двайсетина сантиметра и очевидно тежка. Стречи я откачи от веригата и я пусна на земята. Сега прозорецът не можеше да полети надолу само защото той стискаше веригата.

Внезапно ужасяваща мисъл хрумна на Лоугън.

Стречи коленичи пред прозореца и все още стискайки веригата с ръка, сложи врата си на перваза. Настъпи миг на вцепенение, през който Лоугън, замръзнал на креслото си, чу как мъжът си пое няколко пъти неравномерно дъх.

В този момент Стречи пусна веригата.

С остро скърцане, което напомняше свирка на влак, тежката метална рамка полетя надолу по улеите. Чу се ужасяващ пукот на кости, ясно доловим дори сред тракането на падащия прозорец. Тялото на Стречи подскочи, все едно беше докоснал оголен кабел. Лоугън отмести очи, но не преди да види как главата полетя надолу към цветните лехи около библиотеката, а след нея потока кръв, която изригна черна пред очите на безжалостното око на охранителната камера.