Забравената стая

4.

В продължение на повече от минута двамата не помръднаха. След това директорът тихо светна лампата, прибра проектора, дръпна пердето върху екрана и се върна на мястото си.

- Мили боже! - измърмори Лоугън.

- Не можахме да скрием факта, че Стречи се самоуби - каза Олафсон. - По очевидни причини се опитахме да скрием колкото може от подробностите. Въпреки това се понесоха слухове. - Той погледна Лоугън. - Трябва да попитам - някакви първоначални догадки?

- Мили боже - повтори Лоугън. Беше в шок. Опита се да възстанови образа на Уилърд Стречи от времето, когато той самият беше в „Лукс“, но всичко, което си спомняше, беше тих, твърде плах човек с оредяла посивяла коса. Разменяха си усмивки и поздрави с кимане на глава, но никога не бяха разговаряли.

Той направи опит да преодолее шока и да отговори на въпроса на Олафсон.

- Мисля - започна бавно, - че да се самоубиеш по такъв начин... означава единствено, че не можеш да понесеш дори още една минута живот. Нямал е търпение да се добере до хапчета, оръжие, кола, покрива на сграда - просто е трябвало да умре. Веднага.

Директорът кимна и леко се наведе.

- Не се занимавам с всекидневното ръководство на „Лукс“ - оставил съм това на Пери Мейнард. Познавах Уил Стречи от трийсет години. Той беше най-стабилният, най-милият, най-рационалният човек. Освен това един от най-добрите ми приятели. Беше кум на сватбата ни. Няма начин да нападне някого. И също така никога не би се самоубил. Особено по такъв начин. Уил се ужасяваше от грозотата и скандалите. Подобна постъпка е напълно против неговата природа.

Олафсон се наведе още малко към него.

- Разбира се, властите го записаха като самоубийство и толкоз. Изглежда имат смътна представа за мозъчните тръстове и техните обитатели. А полицейските психиатри го оформиха като, ако си спомням добре, „кратка реактивна психоза, предизвикана от дисоциативна фуга“ ¹. - Директорът се смръщи. - Обаче аз знам, че не това е причината. Освен това зная и още нещо: човекът от видеозаписа не е онзи, когото аз познавах. Толкова е просто и смущаващо едновременно. И това е причината да те повикаме.

- Това не е точно в моята област - отбеляза Лоугън. - Не съм частен детектив, а енигмолог.

- А това не е ли загадка? - попита Олафсон, а чувствата накараха гласа му леко да потрепери. - Нали ти казах - мъжът на записа не може да е Стречи. Той никога не би направил подобно нещо. Въпреки това не може да се отрече, че се самоуби. Сам видя, че го направи. Аз видях трупа. - Той замълча и прокара длан по челото си. - Трябва да разберем какво се е случило с него. Не заради мен, а заради „Лукс“.

- Каза, че е бил един от най-добрите ти приятели - започна Лоугън. - Нещо да го е тревожило в личния или професионалния му живот?

- През последните една-две години не се виждахме толкова често, колкото би ми се искало. - Олафсон махна по посока на бюрото си, сякаш искаше да каже, че причината е в многото работа. - Но съм сигурен, че не е имало нищо. Така и не се ожени, нямаше нищо против да е ерген. Беше независим и състоятелен. Нямаше здравословни проблеми - годишните здравни прегледи тук са една от социалните придобивки. Прегледът му преди две седмици е минал нормално. Лично проверих. Мисля, че беше на път да завърши работата си. Неговата асистентка Ким или доктор Мейнард могат да ти разкажат повече за това. Мога да те уверя, че перспективата да се пенсионира не го тревожеше. Уил Стречи беше редовен член на научното дружество тук, в „Лукс“. Вече има траен принос в изследването на областта, която си беше избрал. С много неща можеше да се гордее. Имаше и много неща, за които да живее. Последния път, когато обядвахме заедно, разказваше за всичко, което очакваше с нетърпение, щом се пенсионира. Да обикаля европейските катедрали - беше голям почитател на архитектурата и архитектурния дизайн и знаеше много в тази област. Да се залови отново с пианото. Знаеше ли, че е талантлив пианист с класическо обучение? Преди години трябваше да се откаже от по-сериозните си инструментални занимания, когато работата му с базите данни започна все повече да го поглъща. Да плава по Средиземно море - беше много добър ветроходец. Беше човек, който има много неща, за които да живее. Много неща.

Кабинетът отново потъна в мълчание за почти цяла минута. След това най-накрая Лоугън кимна.

- При едно условие. Ще ми трябва неограничен достъп до кабинетите, лабораториите и документите в „Лукс“.

Директорът се поколеба само за секунда.

- Така да бъде.

- Ще имам ли нужда от нещо като препоръчително писмо? Обяснение защо съм тук и си завирам носа навсякъде и задавам въпроси? В края на краищата трябва да имаме предвид моето минало в „Лукс“.

На лицето на Олафсон се появи болезнено изражение.

- Помислил съм за това. Много от хората, които си познавал преди десет години, още са тук. Освен това от тогава насам ти се сдоби с голяма известност. Щом трябва да действаш свободно, не виждам причини за плахост и лицемерие. Тук си по молба на управителния съвет, за да проучиш обстоятелствата около смъртта на доктор Стречи. Това е истината и аз няма да навлизам в подробности.

- Добре. Нещо друго, което трябва да зная, преди да започна?

- Да. - Директорът направи кратка пауза. - Мисля, че е почтено да те предупредя, че не всички ще са доволни, когато те видят. Нямам предвид само миналите истории. Откакто работеше тук, се вляха много нови сили, но въпреки това институцията си остана консервативна. Има хора, които ще поставят под въпрос твоите мотиви, други няма да ти имат доверие. Също така трябва да знаеш, че в управителния съвет гласовете бяха равни. Три „за“ и три „против“ да те поканим. Моят глас се оказа решаващ.

Лоугън се усмихна уморено.

- Свикнал съм с това. За съжаление, изглежда, е присъщо на мястото.

- Все още си член на преподавателското тяло в Йейл,нали?

- Точно така.

- Е, това може да е само от полза. - Олафсон стана. - Хайде, ела да те „обработим“.

¹ Вид дисоциативна амнезия, която се характеризира с целенасочено бягство от работа или къщи. - Б. пр.