Забравената стая

52.

Лоугън плъзна поглед по контролните уреди, докато бързо съобразяваше, за да си спомни какво беше казала Ким: ЛЪЧ и ПОЛЕ. Локален режим на работа, много специфичен и пряко насочен... И един по-широк, глобален режим на работа.

Ето това трябваше да използва: лоста за контрол на полето. Щеше да го насочи в широка арка към предната част на помещението, където в пода бяха гравирани отметките. Там, където спускащият се в момента асансьор щеше да се приземи.

Мисля, че изучавах тези контролни уреди достатъчно дълго, за да проверя теорията си, му беше казала Ким. Но дали той беше наблюдавал достатъчно внимателно, за да може да повтори онова, което тя бе направила?

Сега асансьорът беше преполовил спускането до мястото, където щеше да спре. Лоугън чуваше приглушените гласове вътре и виждаше изпод забралото светлината от фенерчетата, която проникваше от кабината. Те не се опитваха да скрият ходовете си. Защото от онова, което знаеха, предполагаха, че той още е някъде навън, в бурята, на път за Западното крило.

Свит зад Машината, Лоугън се увери още веднъж, че главният ключ е нагласен на работен режим ПОЛЕ. След това плъзна поглед по редицата контролни уреди, които премигваха към него в мрака от закриващия ги преден капак, за да разчете надписите под тях. Ето - това беше първият, който Ким беше използвала, след като пусна уреда: ключ, наименуван МОТИВАТОР.

Протегна ръка и го завъртя в работен режим.

Асансьорът стигна до пода на помещението и се блъсна леко в него. Отвътре се чуха още разговори. На горния етаж, където чакаше Лора Бенедикт, цареше пълна тишина.

Лоугън огледа контролните уреди и намери следващия: ВЪЗБУЖДАНЕ. Когато вратите на асансьора се отвориха, той го завъртя.

Лъчи като светкавици изпълниха помещението, а той се сви още повече, защитен от корпуса на Машината. Когато надникна над горния му край, различи трима, които успя да познае: мъжа с очилата, който го последва пръв в мазето под мазето, другия с непромокаемото яке и остроликия тип с жестокото изражение и сакото от туид. Всички стискаха фенерчета в лявата си ръка и оръжия в дясната.

Спомняйки си какво беше направила Ким, енигмологът протегна ръка и завъртя ключа на положение 1.

Бръмченето на машината се усили незначително. Сякаш в отговор, чу мъжете да разговарят тихо, неуверено.

Осъзна, че разполага само с мигове, за да осъществи своя замисъл. Ако преследвачите го открият сега, просто ще го застрелят.

Завъртя копчето на 2-ра позиция. Стрелката на индикатора за силата на звука бавно се раздвижи, трепкайки напред-назад между отметките в крайно ляво.

Мъжете се смълчаха. Единият заговори с тревожен тон, някой му изшътка да млъква. Вероятно водачът - онзи тип със сакото от туид.

Лоугън знаеше, че когато той и Ким бяха изпробвали за кратко машината, тя беше на режим лъчене, готова да изпусне ултразвуков импулс по определена отделна цел. Въпреки това беше почувствал въздействието. Сега, когато Машината беше настроена на работен режим ПОЛЕ - насочена към цялото пространство пред него, той можеше само да си представи какво са започнали да изпитват преследвачите му.

Време беше.

Пое си дълбоко дъх.

- Аз контролирам Машината - извика Лоугън през отвора за дишане на забралото. - Сега я насочвам срещу вас.

Чуха се изненадани протести, последвани от металическото щракане на затвори.

- Мамка му - измърмори някой от тях, - внимавайте къде стреляте.

- Знаете на какво е способна. Ако се наложи - обяви Лоугън, - ще я използвам срещу вас.

Нов шепот. Тихи стъпки започнаха да се приближават.

В отговор той завъртя ключа на 3. Машината започна да пее - дълбок бас, който излизаше дълбоко от нейните вътрешности, и единият от мъжете ахна.

- Стойте където сте - каза Лоугън. - Повече няма да ви предупреждавам.

Между лъчите на фенерчетата пред него прогърмя изстрел и куршумът рикошира край ухото му. В отговор той завъртя ключа на 4, а после на 5.

От групичката мъже се чу вик, някой виеше от болка.

Сега Лоугън се осмели да надникне над корпуса на Машината. Един от мъжете, онзи в непромокаемото яке, се беше навел напред с ръце върху ушите си, а устата му зяпаше от болка. До него мъжът с очилата сякаш се опитваше да отстрани засечка на оръжието си при стрелбата. А до него мъжът в сако от туид се беше прицелил право в Лоугън.

Още един куршум изпищя малко над главата му и той се хвърли зад Машината. Изви болезнено глава в тежкия костюм, протегна ръка в ръкавица... и завъртя копчето на 7.

Болезненият вой започна отново, но този път беше по-страшен - непрестанен писък от болка. Енигмологът се облегна на Машината, тя вибрираше като живо същество, трепереше и се друсаше.

Той рискува още един поглед към другия край на помещението. Мъжът с непромокаемото яке беше в същата поза - свит на две и очевидно неспособен да помръдне. Но мъжът с очилата беше приготвил оръжието и го насочваше срещу него, опитвайки се да уравновеси ръката си. От носа и ушите му капеше кръв, но той не ѝ обръщаше внимание, само бършеше очи с опакото на ръката. А мъжът в сакото от туид не само бе насочил оръжието си, но се приближаваше...

Лоугън се дръпна назад и задиша учестено. Знаеше, че има секунда или две, ако иска да направи нещо, иначе го очакваше сигурна смърт.

Стрелна поглед към контролните уреди. Ключът беше завъртян на 7, а стрелката на индикатора за силата на звука трепкаше и се въртеше в своя полукръг като луда. Спомни си разговора със Сорел: никога не сме я пускали на максимум...

С къса ругатня под носа протегна ръка нагоре и завъртя ключа на 10.

Веднага се случиха няколко неща едновременно. Дълбоката басова песен на Машината изведнъж премина в рев, а тя подскочи на място, заплашвайки да се откъсне от основите си. Стрелката на индикатора за сила на звука бе залепнала за дясната половина на циферблата. Стенанията от болка, които беше чул откъм асансьора, се превърнаха първо писъци, след това в скимтене и накрая в странни гърлени животински звуци. Чу се силен пукот, последван от падането на нещо тежко на пода.

Лоугън за пореден път рискува да надникне над горния ръб на корпуса на Машината.

Мъжът, свит на две с ръце върху ушите, сега беше на колене, а от носа и ушите му бликаше кръв. Онзи с очилата се въртеше на място и стенеше страховито, сякаш в синхрон с песента на Машината. Капки кръв пръскаха от всички отвори на главата му, докато се въртеше: от ноздрите, от ушите, от устата, образувайки ужасяващ ореол около главата му, проблясващ в алени кръгове, докато центробежните сили ги въртяха и те се пръскаха във всички посоки. Мъжът с туиденото сако беше обърнал една от лабораторните маси и сега крачеше със странни резки движения като автомат. Докато Лоугън надничаше, той се блъсна в стената, все едно беше сляп, обърна се с напрегнато движение и пое в друга посока.

И тримата бяха забравили за оръжията си, които сега се търкаляха по пода на лабораторията.

Много бавно, без да отмества очи от мъжете, Лоугън се промъкна до предната част на Машината. Събра оръжията и отстъпи до таблото с контролните уреди. Едва тогава завъртя ключа бавно назад, първо на отметката 5, след това до 2 и накрая до 0.

Бръмченето на Машината и ужасяващото вибриране постепенно стихнаха. Но странните гърлени звуци, които издаваше мъжът в непромокаемото яке, не престанаха.

След няколко минути енигмологът се изправи. Внимателно отвинти шлема, след това откачи кукичките на костюма и тромаво се измъкна от него. После, с единия пистолет в ръка (другите беше пъхнал под колана на панталона си), запали осветлението и пристъпи напред.

Известно време гледа тримата извадени от строя мъже. Накрая се обърна, мина под брезента и се отдалечи няколко метра надолу по осеяния с отломки коридор, докато не откри онова, което търсеше: ниша в стената, където беше закачен пожарогасител с пожарникарска брадва. Лоугън пъхна и третия пистолет под колана си и взе брадвата. Прецени с ръка тежестта ѝ, след това се промъкна под платнището.

Двама от мъжете бяха там, където ги беше оставил. Онзи с очилата беше спрял призрачното си въртене като пумпал и бе рухнал на земята. Водачът, онзи със сакото от туид, още тътреше крака като робот, блъскаше се в стените и сменяше посоката. Кръв течеше от носовете и ушите и на тримата и което беше по-ужасяващо, вече и от очите.

Лоугън ги погледа за малко и се обърна към Машината. Наведе се и изключи захранването. Изправи се, а пръстите му стиснаха брадвата по-здраво. Миг по-късно, изръмжавайки от усилието, той стовари брадвата върху корпуса. Чу се нещо като писък, когато острието се заби в метала. Освободи го, вдигна брадвата отново и извади от строя предния капак и контролното табло. Няколко допълнителни удара унищожиха странните футуристични уреди, които стърчаха от защитната обвивка, генератора на поле и въртящата се бобина. Той удряше уреда отново и отново, сякаш цялата несигурност, страх и болка от последните две седмици сега бяха сгъстени в тези конвулсивни действия. Стоварваше бързо затъпяващото острие в металните стени на ужасния уред, докато малки и големи парчета - метал, стъкло и бакелит, летяха във всички посоки. Най-накрая, когато остана съвсем без дъх, свали брадвата и погледна към своите нападатели.

Сега мъжът с непромокаемото яке беше проснат на пода неподвижен, като се изключат неволните спазми от време на време, а до главата му се разширяваше локва кръв. Онзи с очилата се беше свил в един ъгъл, а лицето му беше кървава маска. Той махаше с ръце пред лицето си, като че ли да прогони невидими нападатели. Издаваше странни гъргорещи звуци - сякаш се опитваше да извика през запушен ларинкс. А водачът им, мъжът с птичето лице, седеше неудобно на пода, сякаш беше паднал там, и бавно, методично скубеше косата си на назъбени ивици. Докато Лоугън гледаше, мъжът се вторачи в една от кървавите буци, част от кървавия му скалп, все още хваната за корените на космите, обърна я внимателно и я пъхна в устата си.

Лоугън пристъпи предпазливо и застана там, където беше спрял асансьорът. След като бе свалил товара си, той тихо се беше върнал по спиралата на мястото си на тавана, чакайки на изоставения трети етаж времето, когато от него отново ще има нужда.

Отгоре чу или му се стори, че чува, звуците на тих плач.

Лоугън се вторачи в декоративния кръг, който обозначаваше пода на асансьора. Прочисти гърлото си:

- Госпожо Бенедикт? - извика той. - Вече може да слезете.