Аферата „Зелда“

Девет

Тръгнаха забързано към ресторанта. На някои прозорци сияеха коледни елхи, завесите бяха дръпнати, така че светлините да се виждат на улицата. Изобел вървеше с наведена глава, обзета от ненавист към уличните миризми, към острите, лютиви изпарения от изгорели газове и гъстата мъгла. Помисли си, че можеше да си е вкъщи сега, докато по телевизията върви някое предаване за пътувания из тропиците, а Филип се оплаква с половин уста, че никое от тези предавания никога не изглежда реалистично и че въпросите за отражението на туризма върху околната среда винаги са пренебрегвани.

— Пристигнахме — каза Трой, непоколебимо жизнерадостен, и отвори една врата пред нея.

Вътре беше шумно и светло, масите бяха с червено-бели покривки. Бутилки от „Кианти“ висяха на гроздове от тавана и служеха като настолни лампи. Плакати без рамки, с изгледи от Амалфи и Капри, бяха прикрепени с кабърчета по стените с цвят на теракота. Изобел се огледа удивено наоколо, докато Трой пое палтото й и го закачи на Стойката до вратата. Ресторантът беше точно като онзи, в който беше отишла на първата си среща. Дори сега си спомняше чувството на наслада от топлината и ярките цветове на заведението, тийнейджърското си вълнение, когато сервитьорът им подари празната бутилка от „Кианти“ за спомен от вечерта. Тя я занесе вкъщи, а после отиде до магазин за електроуреди да вземе специална крушка, направена да пасне точно в гърлото на бутилка от вино, така че се сдоби с нощна лампа, изработена от подарената й бутилка от „Кианти“. Беше я опазила невредима с години.

— Не е ли прекрасно? — попита Трой. — Толкова иронично! Прекрасна имитация, не мислиш ли? Един вид отдаване на почит към всички онези ужасни стари заведения тип „бистро“.

Изобел стисна устни, но не каза нищо. Помисли си, че за човек, който се е хранил в такова заведение и наистина му е харесало, шегата може би нямаше ефект, при положение, че ставаше дума за пародия на стил, популярен едва преди трийсет години.

Трой се плъзна в един стол.

— Не е ли истинско бижу? — попита той.

— Истинско бижу — повтори хладно Изобел, настанявайки се на стола срещу него.

Един сервитьор дойде и им донесе гигантско ламинирано меню. Изобел вдигна своето като бариера и се скри зад него, докато Трой поръчваше минерална вода и вино за двамата. Тя се показа иззад менюто, за да поръча спагети и зелена салата.

— Какво има? — попита Трой, предавайки се най-сетне.

Изобел се поколеба.

— Всъщност, нищо. Просто си мислех, че всичко ще бъде различно.

Сервитьорът дойде и напълни чашите им.

— След миналия път — добави Изобел.

Трой опита виното, доби замислено изражение, опита го пак.

— Мислех си, че между нас се случва нещо необикновено — каза настойчиво Изобел. — Не съм мислила за нищо друго, откакто се прибрах вкъщи. Мислех, че всичко отива натам. А сега изглежда, че сме се върнали обратно там, където започнахме. Всъщност още по-назад — допълни тя остро.

Трой въздъхна:

— Да. Е, добре — отпи голяма глътка вино. — Бях много напрегнат заради идването ти — каза той. — Заради миналия път. Обядвах с Фреди, като начин да се разсея. Вероятно не беше много добър избор на начин за разтоварване. Това се проточи твърде дълго, и отклони твърде много вниманието ми. Затова бях малко… малко еуфоричен, когато дойде. Съжалявам. И не искам да започвам нищо наистина трудно, особено когато утре предстои да се появиш по телевизията. Мисля, че наистина би трябвало да се съсредоточим върху най-важното за момента. Трябва да оставим настрана всичко, с изключение на задачата да задвижим публикуването на романа на Зелда. До деня на излизането на книгата има цели два месеца, искаме Зелда да бъде навсякъде. Трябва да се съсредоточим върху нея, да я поставим пред всичко останало.

— Но какво ще стане с мен? — попита Изобел.

Сервитьорът, който слагаше салатите на масата, дочу отчаянието в гласа й, и не се сдържа и хвърли поглед към Трой, за да види как реагираше на това красивият млад мъж. Трой изглеждаше болезнено смутен.

— В какъв смисъл?

— Закотвена съм… — каза Изобел, много по-тихо. — Закотвена съм в провинцията със съпруг, който е добър човек, но… толкова болен. И за мен Зелда беше възможност да зърна какъв може да е другият живот. Мислех си, че ще встъпя в този живот.

— Ти наистина го правиш.

— Мислех си, че ние ще встъпим в него. Мислех си, че всичко ще бъде различно за двама ни, ако влезем в този живот. Все едно да пристъпиш през огледалото, озовавайки се в свят, в който нищо не е точно каквото изглежда. Нищо не е такова, каквото изглежда.

— Имаш Зелда — напомни й той.

Тя срещна погледа му открито с увереността, която й придаваха годините.

— Мислех, че ще имам и теб.

Идването на сервитьора със спагетите беше облекчение за Трой, спасение от неприкритата настойчивост на Изобел. Изобел изчака, без да се усмихва, докато сервитьорът й предлагаше дресинг за салатата, черен пипер, още вода, а след като той си отиде, каза на Трой:

— Надявах се на друг свят, освен онзи, в който живея. На нещо повече.

— Освен този, в който живееш ли? — попита той предпазливо.

— Не мога да си тръгна — каза тя просто. — Не съществува възможност да напусна дома си. Обвързана съм с Филип завинаги. До смъртта. Но сега, когато бях Зелда, само за малко, толкова малко, е сякаш ми се яви видение за нещо друго, нещо повече. И имам чувството, че не мога да живея без него.

Той кимна.

— Както каза Фреди, онзи ден, когато пихме чай в „Хародс“. Да живееш живота в пълнота.

— Именно. Знаеш ли, целият ми живот е бил един постоянен стремеж към съвършенство. Това ме учеха да правя: в училище, в университета, в работата ми, в брака ми. Показен, съзнателен опит да постъпвам правилно, да правя най-доброто, което мога. Грижливо и последователно да се справям добре — тя се огледа нетърпеливо из ресторанта. — Да не имитирам, да не плагиатствам. Винаги да се старая да правя нещо ново, искрено, съвестно.

Трой кимна.

— И го правиш. Така пише винаги в рецензиите. Човек винаги може да разпознае роман на Изобел Латимър заради сериозността на моралната перспектива. Ти правиш това.

— Знам, че го правя! — възкликна Изобел нетърпеливо. — Това, което искам да кажа, е че да живея така, да работя така, не ми е достатъчно!

Трой изглеждаше шокиран.

— Стремежът към съвършенство не е достатъчен?

Тя поклати глава.

— Искам да се насоча към нещо друго. Нещо по… — тя се поколеба. — По-първобитно.

— Какво например? — прошепна той, боейки се от отговора й.

Тя не каза нищо. Тъмният й, неотклонен поглед беше достатъчен отговор.

Настъпи кратко мълчание. Трой нервно ронеше хляб в пръстите си. Наблюдавайки ръцете му, Изобел си помисли, че прахосва хляба. Никой от нейното поколение не си играеше с храната си.

— Искам да се освободя от бремето да бъда себе си — каза тя накрая. — Това е Зелда за мен. Шансът да се освободя от принудата да бъда аз. Покорната, полумъртва аз.

Тази нощ Изобел спа със собствената си памучна нощница и се събуди омотана в завивката, потна и сгорещена. Централното отопление при Трой оставаше включено цяла нощ, оранжевите светлини на уличните лампи проникваха през завесите, създавайки постоянно смущаващо подобие на дневна светлина в три сутринта. Изобел лежеше в неестественото сияние, измъчвана от непривичната горещина, и копнееше с цялото си сърце да е в собственото си легло в собствената си спалня с открехнат прозорец, за да може студеният въздух на Кент да полъхва в стаята и да покрива прозореца с тънка кора от скреж.

Чу радиобудилника на Трой да звъни в шест без четвърт сутринта, а после той потропа на вратата й в шест.

— Влез! — обади се Изобел, седна в леглото и инстинктивно вдигна чаршафа до брадичката си.

Той донесе чаша чай и я сложи на масичката до леглото й.

— Как е звездата? — попита приветливо.

Двамата си отправиха взаимно внимателни, изучаващи погледи. Вече се учеха да разчитат взаимно настроенията си. Трой беше развълнуван, нервен. Изобел беше изпълнена с неохота, изпълнена с ужас, от който й призляваше.

— В студиото имат фризьор и гримьор, но си помислих, че ще се чувстваш по-добре, ако първо направиш всичко тук. Затова те събудих толкова рано, за да имаме много време — каза Трой, като говореше бързо. — Ще ти приготвя вана, а после ще е добре да закусиш нещо. Имам зърнени закуски, или можеш да хапнеш яйце и препечена филийка.

— Само препечена филийка — каза Изобел.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред — увери я Трой. — Сега ще ти напълня ваната.

— Какво ще облека? — попита Изобел, когато той тръгна към вратата.

— Розовият костюм е идеален за сутрешна телевизия — реши той. — Иди да си вземеш вана и ела на закуска, а после ще ти помогна да се гримираш и облечеш. И ми хрумна нещо. Ако искаш, ще се обадя у вас, когато всъщност се явяваш по телевизията: така ще знаем, че той не гледа внимателно. Освен това е добър начин да си прикрием следите. Ако звъня и питам за теб, тогава той ще заключи, че не си с мен.

Изобел се поколеба:

— Предполагам.

— Не е задължително.

— Не, идеята е добра. Просто ми се струва толкова…

Трой чакаше.

— Толкова безчувствено. Да го мамя така целенасочено.

— Не го мамим с лоша умисъл — посочи Трой. — Просто изпълняваме задачата, която си поставихме. Прикриваме те напълно.

Изобел кимна.

— Това ме кара да се чувствам, сякаш предавам доверието му — каза тя тихо. — Като се съгласявам с теб и го лъжа. Като заговорнича.

— Това е заради неговия басейн — отбеляза Трой. — Заради неговата издръжка. Той има полза от това. Ти самата не се срамуваш от Зелда, нали?

— О, не!

— Следователно пазим това в тайна от него за негово добро, не за твое. И със сигурност — не за мое. Правим го за него, не за нас.

Изобел кимна и посегна към чая си.

— Вана след пет минути — каза Трой и й отправи бърза, насърчителна усмивка.

След като той излезе от стаята, тя пусна прикриващия я чаршаф и се измъкна от леглото. Отиде до прозореца и погледна навън. Беше прекалено тъмно, за да прецени какъв ще бъде денят. Оранжевите светлини на уличните лампи прикриваха изцяло зората. Изобел дръпна завесата, усещайки как й призлява от безпокойство, навлече вълнения си халат и послушно тръгна към банята.

След закуска се почувства по-бодра. Трой вече беше облечен в тъмна копринена риза, вратовръзка в тон с нея и тъмен панталон. Демонстрираше по-подчертано отвсякога готовността си да я подкрепи. Когато тя се върна в спалнята си, леглото вече беше оправено, а дрехите й бяха извадени и подредени върху покривката: коприненото бельо, розовият костюм с прилепналото сако, прозрачният чорапогащник в прасковен цвят, розовите обувки на висок ток. На леглото с умишлена прекадена небрежност беше метнато новото кожено палто.

— Перуката, после гримът преди всичко останало — заяви Трой.

Изобел седна на столчето пред тоалетната масичка и взе пищната перука от стойката. Държеше предния край, докато Трой нахлузваше основната част на перуката на главата й.

— Ау — изохка тя.

— Il faut soufrir… [8] — предупреди я Трой. — Сега си затвори очите.

Изобел затвори очи и почувства лекото потупване от полагането на овлажнителя по лицето си, върховете на пръстите на Трой, пърхащи по бузите й, по клепачите й, по челото й. Почувства как под докосването му обичайното замислено и намръщено изражение на Изобел Латимър се стапя, усети как лъчезарното безгрижие на Зелда взема връх.

— Истински рай — изрече със затворена уста.

— Тихо — прошепна Трой. — Това е магия.

С леки докосвания с гъбата той покри лицето й с фон дьо тен. Изобел почувства как кремът покрива лицето й, сякаш я обагряха в нови цветове, превръщайки я в нова и по-добра версия на самата нея, почувства как бръчките на челото й изчезват под благоуханния, гладък крем. После усети внимателните, любовни докосвания на сенките за очи, лекия влажен допир на очната линия, и ласката на четчицата за нанасяне на спиралата.

— Почти си готова — увери я Трой.

Четката, натежала от пудра в прасковен цвят, премина бързо по лицето й, прониквайки във всяка бръчка, във всяка пора, а после четката за руж, гъсто напоена с кораловорозово, обходи скулите й. Най-накрая моливът за червило очерта устните й, изрисува усмивката й, както човек може да нарисува лице върху празно платно. После Трой докосна устните й с четчица, полагайки цвета като поредица от малки целувки. Бързо движение с пухчето за пудра, кърпичката за попиване, повторно нанасяне на цвета, а после:

— Идеално — промълви Трой.

Вече като Зелда, тя отвори очи и се видя. В образа на Зелда, обхвана с поглед собствената си красота и видя как карминените устни се извиват нагоре в тиха усмивка на пълно удовлетворение. В образа на Зелда, тя се надигна от столчето и едва погледна Трой. Тръгна към леглото и седна на ръба, на самия ръб, така че бедрата й изглеждаха стегнати и прекрасни, и нахлузи чорапите си, докато той гледаше, сякаш тя беше образ върху филмов екран, а не реална жена. В образа на Зелда, тя плъзна полата нагоре по бедрата си, после се обърна с гръб към него, позволи му да държи сакото и да го повдигне към раменете й. Като Зелда, тя закопча големите позлатени копчета на сакото, а после се наведе към огледалото да закрепи големите златни обици с клипс, спря за миг и огледа цялостния ефект.

— Готова съм — каза тя просто.

— Прелестна си — каза Трой, взрян в нея. — Ти си прелестен, прелестен… — поколеба се, търсейки подходящата дума. — образец на женственост.

Това би накарало Изобел Латимър да се изкикоти, но Зелда го погледна под потъмнените си мигли, сякаш той не й отдаваше нищо повече от дължимото.

— Знам.

Когато слязоха по стълбите, колата вече ги чакаше отвън: Зелда потропваше изящно по студените камъни на паважа с обувките си на висок ток. Шофьорът задържа вратата отворена и тя мина плавно покрай него, сякаш за нея той не беше нещо повече от стълб на улична лампа. Седна от страната на седалката, която беше най-близо до тротоара, не й мина през ум да се премести нататък. Трой трябваше да заобиколи отзад и да седне от другата страна. Зелда сведе глава, така че носът й леко докосваше меката яка. Така, увита в кожата, тя сякаш бе скрита зад екзотична завеса, като онези в индийските домове, отделящи жените от мъжете, той изобщо не можеше да види алените й устни, нищо, освен сивите очи, които проблясваха към него в мрака на колата.

Пътуваха в тишина, без да разговарят. Шофьорът спря за миг пред охранителната бариера на телевизионните студиа, а после продължи нагоре към стъклените врати на рецепцията. Една служителка от техническия персонал ги чакаше, за да ги посрещне: тя пристъпи вежливо напред, а после по изненаданото й лице пролича ефектът от дългото до глезените, златисто кожено палто, от розовите обувки на висок ток, от сведеното лице на Зелда.

— Насам, мадмоазел Виър — прошепна тя и ги поведе през двойните врати и надолу по коридора.

— В гримьорната си ли би искала да отиде мадмоазел Виър, или в стаята за подготовка на участниците? — попита тя Трой, като хвърли поглед назад към Зелда, която вървеше бавно надолу по коридора зад тях, гледайки с безразличие рекламните снимки на стари филмови звезди по стените.

— В гримьорната си — реши Трой. — Ще има нужда от чай „Дарджилинг“ и минерална вода.

— Разбира се, разбира се — каза младата жена. — Режисьорът ще иска да размени набързо няколко думи с нея, но нали вече сте видели списъка с въпросите?

Трой кимна.

Завиха зад един ъгъл и служителката от техническия екип с почтително привеждане, почти реверанс, задържа отворена една врата, за да мине Зелда.

— Гримьорната ви, мадмоазел Виър — прошепна тя.

— Merci — отвърна Зелда, мина плавно край нея и седна на стола пред яркоосветеното огледало.

Вратата се затвори зад тях.

— „Merci“ беше много добра идея — похвали я Трой.

Тя се обърна бързо да каже нещо, но той вдигна предупредително пръст.

— Бъди Зелда — каза настойчиво. — Не спирай да бъдеш нея, докато не се прибереш у дома. Всичко трябва да бъде гладко и безупречно.

Тя си пое рязко дъх, кимна и се облегна назад в стола.

— Наистина се чувствам доста ужасно — каза тя с провлечения тон на Зелда. Протегна ръка и той видя, че пръстите й треперят. — Толкова мразя да говоря за себе си!

— Чай — препоръча той. — Аз ще го направя.

До тоалетната масичка на звездата имаше малък хладилник, а отгоре — чайник, насипен чай „Дарджилинг“, чаши и чинийки. Трой изчезна в свързаната с гримьорната душ-кабина, напълни чайника, върна се и го включи. Надникна в хладилника.

— Мляко — каза той. — И — я виж ти!

— Какво?

— Половинка хубаво шампанско. Много добра идея.

— Бих предпочела да пия чай.

— Пий и двете — заяви Трой. — Това би трябвало да ти вдъхне увереност. И още нещо…

Зелда повдигна една съвършено оформена вежда. Трой отиде тихо до вратата и пусна резето. Отвори портфейла си и извади пакетче бял прах. Докато Зелда гледаше, той взе едно списание от масичката за кафе и изсипа малко от белия прах върху него. Раздели го с ръба на кредитната си карта и го подреди в две малки линийки прашец, бял като сняг.

— Това е кокаин — каза Зелда слисано. Разпозна ритуала на подготовката, макар да не познаваше наркотика. Беше виждала хората да вземат кокаин във филмите. Сега за първи път го виждаше в реалността.

— Отразява се много добре на самоувереността — заяви Трой. — Със сигурност си вземала преди?

Зелда поклати глава, но по красивото й лице се изписа будното, жадно любопитство на Изобел.

— Никога. Не. Никога. С Филип пушехме канабис, когато бяхме по-млади, но това беше отдавна — никога дори не съм виждала такова нещо.

— Ето така се прави — Трой нави на тръбичка банкнота от двайсет лири и й показа. Пъхна я в едната си ноздра и запуши другата с пръст. Смръкна леко, проследявайки с тръбичката ивицата прашец. Потупа леко тръбичката и близна пръст, попи невидимия остатък от прашеца и после подаде тръбичката на Зелда.

— Не мисля…

— Зелда е на друго мнение — каза той категорично. — Освен това знам, че ще помогне.

Без да протестира повече, тя взе от него банкнотата и се наведе над списанието. Отбеляза с безстрастен интерес, че имаше някаква причудлива наслада в това да гледа как белият прах изчезва, която сякаш изобщо не бе свързана със замайването, което почувства секунди след това.

— Не забравяй да вкусиш — напомни й Трой.

Като в мъгла, Изобел близна пръст, попи с него остатъка от прашеца и го разтри по венците си. Моментално почувства езика си надебелял и подут.

— Само си огледай лицето — предупреди я Трой, като погледна собственото си отражение, вдигнал лице към огледалото, за да може да види долната страна на ноздрата си. Усмихна й се широко, ободрен. — Идеално.

Обърна се, когато чайникът кипна, и старателно се зае с приготвянето на чая.

— Как се предполага, че ще се почувствам? — попита Изобел.

— Еуфорична, уверена, малко замаяна — каза Трой, докато наливаше чай и разбъркваше вътре мляко. — Дадох ти да вкусиш съвсем малко. Просто за да те ободри — подаде й чашата и се обърна да отключи вратата. Почти веднага след това се почука. Трой стрелна Изобел с бърз, усмихнат, съзаклятнически поглед.

— Давай, момиче — каза той и отвори вратата.

Беше продуцентът.

— Просто се отбих да ви поздравя с „добре дошли“ — каза той. — Направихме репетиция и сме напълно готови. Публиката тъкмо пристига. Петнайсет минути преди да излезете в ефир, ще пратим някой да дойде да ви вземе и да ви покаже пътя. Слизате пет стъпала и сядате с Рейн и Стивън на софата. Ще видите къде — той пристъпи напред и включи телевизора, окачен над тоалетната масичка. На него се виждаше студиото преди излъчването, млади мъже и жени местеха камери, проверяваха кадрите, криеха кабели.

— Ето стъпалата — каза продуцентът, като посочи към няколко ниски стъпала. — И сядате там. На тази възглавница.

— Разбира се — каза Зелда: усещаше езика си неудобно голям в устата си. Надяваше се, че говори ясно.

— Ще бъде чудесно, ако успеете да се отбиете да ви гримират и да ви погледнат косата след десет минути — той замълча за миг и я погледна. — Макар да мисля, че сте съвършена в сегашния си вид. Може би само да проверите дали искат да сложат още пудра. Заради прожекторите, нали знаете.

Зелда се усмихна:

— Благодаря ви.

— Имате ли всичко необходимо?

— О, да — каза Трой жизнерадостно. — Имаме си всичко необходимо.

Продуцентът погледна Зелда: тя беше допряла опакото на ръката си до носа и деликатно подсмърчаше.

— Добре ли сте, мадмоазел Виър?

Тя му отправи лъчезарна, уверена усмивка:

— Много, много добре — каза тя.

Отведоха я при гримьорите, където й казаха, че изглежда прекрасно и няма нужда от нищо, освен от още съвсем мъничко цвят, и нанесоха пудра по челото й и руж — на бузите. Фризьорката дойде и разреса няколко пъти с четката си гъстата коса на Зелда, подобна на бухнал златист облак. „Разопаковаха“ я от пелерината и внимателно изчеткаха костюма й, възхищавайки се на кройката и шевовете и на ярките големи златни копчета. После едно кльощаво тъмнооко момиче, почти дете, надникна през вратата и каза:

— Мадмоазел Виър, ако обичате.

— Късмет — прошепна Трой.

За миг тя се поколеба.

— Няма ли да бъдеш с мен?

— Ще бъда с продуцента, в галерията за зрители. Няма да можеш да ме виждаш, но ще съм там. Ще следя абсолютно всичко. Ще бъда там и ще те подкрепям. Усмихни ми се, за да знам, че си щастлива.

Тя му отправи слаба, нервна усмивка.

— Зелда! — каза той умолително. — Зелда, имаш всичко, което една жена би могла да иска!

При тези думи изражението й се стопли, тя се усмихна малко по-широко и излезе от стаята след момичето.

Почувствал твърде неотложна нужда, Трой влезе бързо в тоалетната, заключи вратата на кабинката след себе си, и подреди къса линийка кокаин върху казанчето.

Докато пристигне в галерията за зрители, вече представяха Зелда. Тя беше част от основната тема на сутринта: хора, издигнали се в света след неочаквано щастливо стечение на обстоятелствата. Вече бяха разговаряли с човек, спасил от скотобойната състезателен кон, който после победил противно на всички очаквания на хиподрума в Йорк, и друг, който намерил печеливш лотариен билет на улицата. Бяха разговаряли с майка, открила чудодеен лек за астмата на детето си, а сега бяха готови, както каза младоликият водещ пред камерата, да посрещнат жена, чийто талант беше дал на живота й завършек като от вълшебна приказка: Зелда Виър.

— Внимавай! — възкликна Трой, обзет от мъчително безпокойство, когато Зелда влезе, спря за миг най-горе на стъпалата, както бе инструктирана, огледа се наоколо, сякаш не можеше да повярва на удоволствието да се намира по това време на сутринта в малко телевизионно студио пред публика от леко слисани пенсионери, а после с възторжена усмивка изтича леко надолу по стъпалата до софата и седна на точната възглавничка.

— Бинго — обърна се Трой към галерията, чувствайки как наркотикът и влизането на Зелда го изпълват с лек екстаз. — Не е ли добра?

С приковани върху екрана очи, той вдигна телефона в галерията, набра домашния номер на Изобел Латимър и попита за Изобел, както беше обещал. Филип, който мразеше да му прекъсват закуската, отговори троснато, както винаги. Трой се усмихна, извини се и остави слушалката.

— И така, Зелда — каза Рейн, привеждайки се напред. — Ти си извадила късмет в две отношения, първо, защото си написала прекрасен, великолепен роман, който е купен от издателите ти за — колко беше? Повече от всяка сума, плащана за първи роман досега?

— Ами… за триста и петдесет хиляди лири — каза Зелда скромно. Откъм публиката се разнесе спонтанно, драматично ахване.

— Да. Повече от четвърт милион лири — потвърди Рейн, усмихвайки се към камерата. — Но това е само част от историята, защото романът се отнася за ужасните преживявания на съвсем младо момиче, малтретирано от сатанисти… и това младо момиче си била ти, нали?

Зелда, замаяна от нервност, шампанско и кокаин, я погледна право в очите:

— Държа на дискретността — каза тя съвсем тихо. — Сигурно ме разбирате.

Стивън се приведе напред.

— Естествено, че разбираме, но Рейн е права, като казва, че сте оцелели в изключително изпитание.

Зелда сведе очи.

— Ужасно — прошепна тя.

— Можете ли да ни разкажете малко за него?

Тя вдигна поглед, и дори старите дами на последния ред забелязаха какво въздействие имаха големите й сиви очи върху Стивън.

— Бях похитена — каза тя тихо. — И държана в плен. Заклех се, че ако някога се освободя, похитителите ще страдат, както бях страдала аз — направи пауза, а после измъкна иззад гърба си омразната обложка на книгата. — Това е моята история — каза простичко.

Продуцентът се нахвърли на Трой.

— Тя не може да прави това! — възкликна той. — Не може да се появява тук и да прави такава директна реклама! Просто не й е позволено да го прави!

— Ужасно съжалявам — каза Трой. — Сигурно издателите са я подучили. Ужасно смущаващо е. Вероятно не е знаела, че не й е позволено. Нали е французойка.

Продуцентът го изгледа остро.

— Французойка ли? — попита скептично.

— Родена в Англия, израсла във Франция — поправи го Трой. — Толкова съжалявам.

Двамата мъже насочиха вниманието си обратно към екрана. Стивън и Рейн имаха трудна задача. Трябваше да вземат обложката от коляното на Зелда и да я оставят извън кадър, а искаха и да накарат Зелда да признае, че е била сексуално малтретирана и че книгата й е подчертано еротична. Но това беше сутрешен блок пред публика от пенсионери. Трябваше да се действа с намеци.

— А в резултат на това болезнено изживяване вие сте създали творба с много… ъъ… пикантен стил — каза Стивън, като намигна към камерата и се опита да не се усмихва похотливо.

Зелда го изгледа ледено.

— Не бих го нарекла пикантен.

В галерията за зрители Трой забеляза, че се е вкопчил в гърба на стола.

— О, не — изрече той със слаб глас, разпознавайки острата нотка на напомнящия за училищна директорка тон на Изобел Латимър.

— Е, не можете да отречете, че в книгата има секс — вметна Рейн.

Зелда, готвеща се всеки миг да се сопне раздразнено, си спомни коя е.

— Бих я описала като дълбоко еротична — прошепна тя. — Бих казала, че тя принадлежи към категорията на съкровените четива за жени, които са познали любовта и живота… не бихте ли казали и вие същото?

— Някои хора може да кажат, че на места малко се прекалява — намекна Рейн с неприязнен тон. Зелда се облегна назад на софата и й се усмихна.

— О, не трябва да се страхувате от желанието — каза тя топло. — Толкова много от нас така силно се страхуват от желанието. Трябва да се научим да се стремим към него. Трябва да се научим да го търсим. Всъщност не вярвам в тази представа за „прекаленост“.