Аферата „Зелда“

Четири

Рет я държеше в здравата си хватка, мощният му член се притискаше към бедрата й в настойчиво напомняне за удоволствието им предната нощ, когато тя беше лежала, стенейки тихичко от екстаз под мощния напор на неговите тласъци.

— Заклеваш ли се, че ме обичаш повече, отколкото някога си обичал някой друг? — запита настойчиво Чарити.

— Заклевам се — продума той дрезгаво. Тя го почувства как се притиска към нея по-настоятелно. Разбра, че след миг щеше да поддаде…

— Не, да се разтопи.

… да се разтопи в ръцете му

— Не, пред…

под пламенното му желание и с решителността й щеше да е свършено.

— Обичам те повече от всяка друга — зарече се той. — Ако те загубя, животът ми няма да има вече смисъл.

Това бяха думите, които бе чакала.

— Ще бъда твоя съпруга — каза тя. — Люби ме.

— Ммм — промърмори Изобел критично. Облегна се назад за момент, а после написа нов вариант.

Това бяха думите, които беше чакала. Отдръпна се от него, бързо, преди прелъстителността на тялото му да я впримчи в капан.

— Няма да ме видиш никога повече — каза тя ледено. — Ще прекараш остатъка от живота си, копнеейки за мен, копнеейки за друга нощ като снощната, копнеейки мъчително за тялото ми, плачейки за усмивката ми. Това е голямото отмъщение, което приготвих за теб. Никога вече няма да бъдеш щастлив.

Той искаше да я сграбчи и да я придърпа към себе си, за да я обсипе с дъжд от ненаситни целувки, но закъсня. Чарити се беше изплъзнала от прегръдката му и вече я нямаше.

Последното, което Чарити чу, беше вопъл на напълно съсипан мъж.

„Край“ — написа Изобел със сдържан триумф. „Край“. Поколеба се и погледна екрана.

— Но кой от двата края?

Обърна се към рафтовете с книги и измъкна скритите комерсиални романи и прелисти до последните страници. Всички завършваха щастливо. Изобел спря за миг.

— Не мога да го направя — каза тя с внезапна решителност. — Не мога да го направя, дори и за да спазя изискванията на жанра. Това е история за жена, която си отмъщава, за жена, която взема решение какъв живот иска да води. Няма да позволя да се размекне в последния момент. Искам тя да бъде свободна, искам да зареже този мъж и да си тръгне.

Избута стола си назад от бюрото и несъзнателно разхлаби възела на косата си, прокара пръсти през гъстата й мекота, а после отново я върза.

— Не мога да й позволя просто да рухне под тялото на един мъж, след всичко, което е преживяла — прошепна Изобел. Това не е история за страстта, която изпитваш към мъж. Това е история за жена, която сама прави изборите си. За жена, която има куража да каже, че важното не е любовта; важното е независимостта.

Решително заби една фиба в поправения кок, приближи стола си до бюрото, и с едно бързо движение на компютърната мишка маркира сцената на нежно одобряване и я заличи. Тя изчезна от екрана, оставяйки проклятието на Чарити върху мъжа, когото беше обичала, и нейното изчезване от живота му.

— И съвсем правилно — каза Изобел със задоволство. — Защо да трябва една жена да остава вечно с един мъж? — Поспря за миг, наслаждавайки се на усещането за завършеност. После вдигна телефонната слушалка.

— Готово — съобщи тя на Трой. — Направих го.

— Зелда Виър — браво! — прошепна той. — А тук изникна нещо.

— Какво?

— Нали знаеш, че датата на наддаването е другия вторник?

— Разбира се — каза тя. — Исках да е завършена дотогава, за да можеш да им кажеш, че можеш да предадеш цялата книга, веднага след като бъде купена.

— Един от тях иска да се срещне с теб.

— Какво?

— Не е неблагоразумно. Става дума за инвестиране на много пари. Но все пак това ни създава известен проблем. Мислиш ли, че би могла да дойдеш и да бъдеш Зелда Виър за един ден? Да речем, в понеделник?

— Пред колко души? — Изобел говореше предпазливо, но изпитваше огромно вълнение и нетърпеливо очакване при мисълта, че ще сложи красивите дрехи на Зелда Виър и златистата й коса, и онзи прекрасен грим.

— Не знам колко души ще искат да дойдат. Ще трябва да си подготвена за половин дузина. И ще трябва да си подготвиш някакви биографични факти. Ще трябва да помислиш коя е Зелда, откъде е. Как й е хрумнала идеята за този роман. Защо не дойдеш и не останеш предната вечер, в неделя вечерта, така ще имаме известно време, за да измислим как да действаме?

Изобел мислеше бързо. Госпожа М. обикновено идваше да преспи тук, ако Изобел отсъстваше заради литературни конференции или фестивали. В повечето случаи донасяше видеокасета и двамата с Филип сядаха вечер и гледаха нещо банално. Дни наред след това той се оплакваше, че нейната компания му съсипвала мозъка; но насладата му от леките трилъри, които тя избираше, беше неоспорима.

— Ако мога, ще остана — каза Изобел. — Ще трябва да уредя нещата тук.

— Мисля, че трябва да отделим известно време за това — каза Трой. Тонът му беше необичайно напрегнат. — Не очаквах това. Мислех, че просто ще грабнат книгата. Не мислех, че ще искат да се срещнат с теб преди наддаването.

— Всичко е наред — Изобел долови, че гласът й звучи спокойно и уверено. Осъзна, че с нетърпение очаква да бъде Зелда Виър. Искаше да носи онзи прекрасен костюм, да бъде руса, красива жена. Искаше да види дългите си крака в златистите сандали с много каишки и да усети милувката на скъпото бельо по кожата си. Искаше дори твърдия допир на сутиена с банели, притискащи гръдния й кош. Искаше да бъде онази друга жена, далече от еднообразието и отговорностите на обичайния си живот.

— Ще бъда там — обеща тя. — Можем да се справим.

— Става дума за лекция — каза тя на Филип. — рано през деня в колежа „Голдсмит“, после ще има и дискусия за романа. Разбрах, че някой се отказал в последната минута— и поканиха за го заместя.

— Трябваше най-напред да се сетят за теб — каза Филип. Не бива да позволяваш на хората да те третират като резервен вариант. Не бива да си онази, към която се обръщат в краен случай, Изобел, би трябвало да бъдеш първият им избор.

— Е, сега са избрали мен. Единственият проблем е, че бих искала да нощувам там в неделя, за да не се налага да бързам в понеделник сутринта. Мразя този сутрешен влак, с който пътуват всички, които работят в Лондон.

— Да отсъстваш цяла нощ? — попита той.

— Госпожа М. би могла да дойде да преспи тук. Ще я помоля.

— Предполагам, че ще донесе някой от онези нелепи филми и ще настоява да го гледаме.

Изобел се усмихна:

— Предполагам, че така ще стане. Винаги го прави.

— Кога ще се върнеш?

— По някое време след обяд, понеделник следобед — каза Изобел. — Конференцията е целодневна. Може да остана и да изслушам другите участници, ако нямаш нищо против.

— За мен няма значение — каза той неприветливо. — В края на краищата, нямам намерение да излизам на танци. Мога да решавам кръстословицата и да си правя упражненията, независимо дали си тук или не. Какво си мислеше, че можеш да изпуснеш? Возене с мотоциклет? Каране на ски по пресечена местност?

— Не — каза Изобел тихо.

Настъпи кратко мълчание. Изобел продължи да седи така, вперила поглед в масата, и си помисли, че сприхавостта на Филип беше симптом на болестта му точно толкова, колкото и съсипаните му крака. Трябваше да приеме и двете с еднаква нежност. Задържа погледа си сведен, докато се почувства в състояние да срещне очите му и да му се усмихне с истинска привързаност.

Той не я гледаше; четеше някаква листовка в ярки цветове. Кимна, докато четеше информацията, а после я побутна към нея през масата.

— Ето, поръчах да изпратят това. Казах си, че ще ни даде някаква обща представа.

Беше лъскава брошура от компания, която предлагаше строителство на плувни басейни. На нея се виждаше съблазнителна снимка на красив закрит плувен басейн, светлини проблясваха по синята вода, на трамплина се беше изправило момиче в бански костюм от две части.

— Пише ли колко струва? — попита Изобел.

Филип се изсмя късо.

— Мисля, че ако се налага да питаш за цената, не можеш да си го позволиш. Освен това тя така или иначе варира в зависимост от обема на басейна и от това дали имаш електрическа помпа и нагревател, или газова.

Изобел почувства надигането на познатия страх.

— Виждам, че си се задълбочил в това — каза тя небрежно.

— Просто обичам да съм запознат с нещата — каза той с достойнство. — Онзи ден измерих обора. Лесно бихме могли да вместим там басейна и дори една малка сауна.

— Сауна! — възкликна тя. — Много грандиозно.

— Мисля, че ще се отрази добре на състоянието ми — каза той. — Топлината. И, разбира се, спортуването. Бих могъл да правя упражненията си във водата, това ще отнема напрежението от ставите, и ще плувам. На теб също ще ти се отрази добре. Ти никога не спортуваш. Ходиш навсякъде с колата. Аз поне се разхождам веднъж на ден, но ти само шофираш до селото. Ще напълнееш много, Изобел, ще се отпуснеш. Жените винаги затлъстяват и се отпускат. Никой от нас вече не е в първа младост.

— Знам — Изобел кимна, преглъщайки резкия отговор, че шофира до селото, за да го прибере, да му спести връщането пеша до вкъщи; че преди болестта му се беше разхождала пеша всеки ден. Сега никога не й оставаше време.

— Ето, виждаш ли.

— Е, колко струват все пак? Басейните? Приблизително?

— Ще се сдобием с един хубав басейн в някогашния обор, и заедно с преустройството на сградата и поставянето на плъзгащи се панорамни прозорци, ще ни струва по-малко от петдесет хиляди лири — каза той преценяващо. — Бихме могли да го направим много по-евтино, разбира се, но мисля, че в този случай пестенето ще ни излезе по-скъпо.

Изобел примигна.

— Ние просто не разполагаме с толкова пари, скъпи.

— Не, сега не разполагаме, знам. Но когато започнат да наддават за новата ти книга, ще се сдобием с доста солидна сума.

Изобел се присви ужасено, в миг й хрумна странната мисъл, че той знае всичко за „Ученикът на дявола“. После осъзна, че той говореше за философския роман, който „Пенсхърст Прес“ бяха откупили само за двайсет хиляди лири.

— Да — каза тя, импровизирайки бързо. — Имам големи надежди за нея.

— Трой още ли не ти е казал?

— Не още.

— Толкова е бавен този човек, всеки би си помислил, че ти прави услуга.

— Обсъжда нещата с издателите.

— По-скоро обядва на твои разноски — промърмори Филип. — Добре е да му кажеш, да му напомниш кой печели парите.

— Знам, че би трябвало — каза тя меко. — Ще говоря с него другата седмица.

— Ще видя какво разрешително за планиране ни трябва — каза Филип. — Ще се обадя в общината. Няма да навреди да вземем разрешение за планиране и да поръчаме няколко скици.

— Може би е добре да изчакаме, докато разберем колко ще спечеля…

— Това би било интересно за мен — изтъкна той.

— О, в такъв случай, разбира се, да. Нека да поръчаме да направят няколко скици — тя се поколеба. — Няма да са много скъпи, нали?

— За Бога! — избухна Филип. — Толкова си тесногръда напоследък, Изобел! Трябва да похарчим известна сума, ако искаме да свършим някаква работа по този въпрос. Ако това толкова те безпокои, тогава аз лично ще платя за скиците. Става ли? Ще осребря няколко акции, ще използвам собствените си пари. Това ще те удовлетвори ли? — отиде с тежки стъпки до задната врата и я отвори. — Отивам на разходка — каза раздразнено.

— Ще те взема от кръчмата — каза тя бързо към затварящата се врата.

— Не е нужно — каза той сърдито. — Ще се кача нагоре по хълма. Не знам колко ще се забавя.

Изобел го остави да върви. Нямаше смисъл да тича след него. Тя отиде до кухненския прозорец и загледа как отива бавно, с трогателната си куцукаща походка, до края на градината, а после — навън през портата от ковано желязо до пътеката, която се виеше стръмно нагоре по склона на Уийлд. Знаеше, че той никога нямаше да успее да стигне пеша до билото на хълма. Щеше да е твърде задъхан, а отслабените му от болестта крака не можеха да го отведат нагоре по този стръмен склон. Тя го гледаше със съжаление, толкова силно, че й приличаше на страст. Искаше да тръгне след него, искаше той да се облегне на нея, искаше да го подкрепи.

Филип щеше да се върне, когато станеше време за чай, каза си успокоително тя. След половин час щеше да се изтощи и да седне да си почине, прекалено горд, за да се прибере веднага у дома. Стига да не се простудеше, нищо нямаше да му стане, ако останеше упорито навън цял следобед, обзет от желание да я разтревожи, настояващ на независимостта си. Към четири щеше да закуцука към къщи, и да поиска чая си. Щеше да му е неприятно, ако тя хукнеше след него, щеше да се подразни, ако тя покажеше колко лесно можеше да го настигне, дори ако го бе последвала от обич. Щеше дори да му е неприятно да знае, че го е гледала как тръгва. Той не искаше съжаление, искаше и двамата да се държат така, сякаш всичко беше наред. Най-доброто, което можеше да направи за него, беше да печели парите, необходими за нещата, които той искаше, и да поддържа живота, който бяха избрали.

Изобел се върна в кабинета: Можеше да форматира и разпечата пълния текст на „Ученикът на дявола“, и да го приготви, за да го занесе в Лондон, когато тръгнеше в неделя вечерта. Почувства, че най-голямата проява на любов към Филип сега би била да продаде романа на Зелда Виър и да спечели парите, които му бяха нужни.

Трой отвори входната врата на лондонския си апартамент почти веднага, щом тя позвъни.

— Става малко напрегнато — каза той, като тръгна пред нея от малкото антре нагоре по застланите с килим стълби. Изобел го последва, носейки чантата си с вещите за през нощта.

— Казах на един от издателите, че може да се срещне с теб, и сега всички искат да дойдат. Казах, че могат да идват тук, на интервали от по един час. Половин час лек разговор, после си тръгват. Така че се постарах да определя възможно най-кратко време.

Изобел се изсмя, долавяйки нервност в смеха си.

— Е, най-лошото, което може да стане, е да не наддават за книгата, нали? Не е като да се представяме за полицаи или нещо такова. Не вършим никакво престъпление.

— Не — каза той, леко ободрен. — Помислих си, че може да се поупражняваме тази вечер, нещо като генерална репетиция.

— Разбира се.

Трой разтвори със замах вратата на стаята за гости и Изобел влезе. Вратите на гардероба бяха отворени, найлоновите калъфи бяха свалени от костюмите. Гримовете бяха подредени на тоалетната масичка: сенките за очи, очната линия и спиралата вляво, червилата вдясно, пудрите за основа и ружът — в средата. Обувките, освободени от дървените калъпи, бяха сложени една до друга в долния край на леглото.

— Подготвил си всичко?

— Просто ми се струваше редно да го направя — да подготвя гримьорната на звездата.

Импулсивно, Изобел се обърна и го целуна. Той я задържа леко за миг, и тя изпита внезапно изненадващо усещане от близостта му, от интимността на докосването му.

— Сега се измъквай от тази ужасна пола, пъхай се в прекрасните дрехи на Зелда, и започваме — каза той отривисто.

Тя се поколеба за миг, чакайки го да излезе, но той се беше обърнал настрана към гардероба, за да изхлузи костюма от закачалката. Беше толкова делови, толкова незаинтересован, та тя почувства, че няма нищо нередно в това да се съблече пред него. Все едно, както каза той, че беше актриса, че беше звезда. Той беше нейният камериер; а не любовник, който я гледа как се разсъблича.

— Ти си виновен, че полата е ужасна — каза тя решително, избутвайки ластичния колан надолу по хълбоците си. — Аз исках да занеса костюмите у дома.

— Зелда остава тук. Аз се грижа за дрехите й. Можеш да отидеш да си купиш някои нови неща, ако ти трябват. Но не прекалено бляскави. Двете трябва да останете разделени.

Изобел нахлузи розовата пола и внимателно я издърпа нагоре, затвори ципа и я намести с ръце на ханша си със странния кокетлив жест, който всички жени, носещи прилепнали поли, усвояват естествено.

— Хубаво — каза Трой. — А сакото?

— Трябва ми новият сутиен — каза Изобел. — Няма да ми стои както трябва без него.

— О, разбира се — каза той. — Най-горното чекмедже вдясно.

Изобел отвори чекмеджето. Той беше разопаковал докрай бельото и го беше сгънал педантично върху ароматизирани подложки. Имаше и нова копринена нощница.

— Какво е това? — попита Изобел.

— Не можех да си представя Зелда да спи с памучна пижама, затова й купих нещо с малко коприна.

— Благодаря ти — каза Изобел. — Доста труд си хвърлил.

— Достави ми удоволствие — каза той просто. — Харесваше ми да купувам подходящите неща, и се влюбих в грима. Всички тези шишенца — точно като малките съдинки с моделни бои, които имах като дете.

Изобел се поколеба: искаше да си свали сутиена, но се стесняваше.

— Ще донеса две чаши шампанско — каза Трой. — Да подпомогна влизането в образ. Струва ми се, че Зелда винаги пие „Рьодерер“. Поръчах да доставят няколко бутилки.

Изобел се облече бързо, докато го нямаше, и когато той се върна, тя вече седеше пред огледалото и нахлузваше малката шапчица за перуката върху косата си.

— Би било безкрайно по-лесно, ако се бях изрусила — каза тя.

Трой сложи студената чаша с шампанско на тоалетната масичка до нея.

— Категорично не. Твърде много ще си приличате, а освен това ми е приятно косата й да чака тук заедно с дрехите й. Надникнах тук снощи и тя беше като призрак, който чака да бъде пробуден.

Изобел отпи от чашата си, а после наведе глава и издърпа върху нея перуката.

— Внимателно! — изсъска Трой. — Ще я скъсаш! Хайде, дай на мен.

— Толкова е стегната! — оплака се тя.

— Дръж я отпред, докато аз я смъквам отзад.

Изобел хвана ръба толкова здраво, колкото смееше, докато Трой надигаше отзад. Кожата бавно се разтегна, а после обгърна главата й. Тя отметна косата назад от лицето си и се погледна в огледалото. На погледа й отвърна лице, принадлежащо наполовина на Изобел и наполовина — на Зелда, с уморената кожа на Изобел и очите с тъмни сенки и бледите устни, но с бляскавата грива на Зелда, в русия цвят, предпочитан от барманките.

— Бързо си сложи грим — пришпори я Трой. — Да го направя ли аз? Гледах какво правеше гримьорката.

— О, да, моля — Изобел наклони глава назад, затвори очи и се остави на удоволствието от докосването му. Той почисти кожата й със същия зърнист, благоуханен крем, после я избърса, нанесе лосион, а след това — овлажнител, а после нанесе фон дьо тена с леко, чувствено потупване, задържайки се в ъгълчетата на очите й като близване на котенце, преминавайки бързо като крило на птица по бузата й.

— Не отваряй очи — прошепна той; устните му бяха много близо до ухото й. — Искам да свърша цялата работа.

Тя остана напълно неподвижна, както й нареди, със затворени очи: чувствителната кожа на бузите й, на слепоочията й разпозна топлия полъх на пудрата, меката четка за нанасяне на ружа. Клепачите й усетиха нежната ласка от нанасянето на сенките с върха на четката, притискането при поставянето на изкуствени мигли, а после — влажното поглаждане при нанасянето на очната линия.

Докосванията с връхчето на червилото бяха като сто малки, бавни целувки. Меките й устни почувстваха подръпване — първо на едната, после на другата страна, и бавния, изкусителен жест при попиването.

После меката пудра беше положена по цялото й лице и внимателно изравнена.

— Et voila![5] — възкликна Трой с дрезгав глас. — Зелда вече е с нас.

Почти неохотно Изобел излезе от тъмнината, изпълнена с такава пасивна чувственост, и впери очи в сияещото лице на Зелда Виър.

— Прекрасна си — каза Трой. — Беше доближил лице до нейното, гледайки над рамото й в огледалото.

— Тя е прекрасна — напомни му Изобел.

— Е, сега ти си тя. Значи ти си прекрасна — каза той. — Чувствам се като магьосник. Аз те създадох. Аз те оцветих като кукла, и ето те тук, Копелия.

Двамата се взираха в продължение на дълги мигове в образа, който бяха създали.

— А сега — каза Трой, — на работа! Ще отидем в дневната.

Изобел посегна за чашата си и се изправи на крака.

— Не! Не! — възкликна Трой. — Не бързай. Освен това Зелда никога не взема сама чашата си. Някой ще ти я носи. Движи се бавно и елегантно, сякаш ти плащат на минута.

Изобел тръгна бавно към вратата.

— Повече бедра — каза Трой.

— Ще изглеждам нелепо — възрази Изобел, като спря за миг на вратата.

— Разбира се. Всички богати жени изглеждат нелепо. Но кой би посмял да им го каже? Полюшвай бедра. Представяй си Мерилин Монро.

Изобел се отправи надолу по коридора към дневната, послушно поклащайки бедра. Високите й токчета се запъваха леко в мъхнатия килим Вече не се чувстваше бляскава, чувстваше се неумела. Обърна се на прага и срещна насърчителната усмивка на Трой.

— Почти успя — каза той. — Ето, гледай мен. — Хванал уверено по една чаша във всяка ръка, той тръгна, с изнесени напред бедра; всяка стъпка беше малко танцово движение, докато той леко движеше ханша си ту на една, ту на друга страна. — Ханшът отива настрани, краката стъпват направо — каза той, сякаш оповестявайки откритие. — А пътят е тесен, краката вървят по една линия. Опитай отново.

Изобел тръгна обратно към спалнята

— Блестящо Още веднъж за късмет?

Тя извървя цялата дължина на коридора, а после се върна, движейки се като модел по моден подиум пред преценяващите му очи.

— Идеално — заключи той. — Сега влез и седни.

Изобел придобиваше увереност: премина с гъвкава стъпка през дневната, предпочете да седне на софата и да се разположи нашироко на нея, протегнала дългите си крака, облягайки се по диагонал на възглавничките. Кръстоса крака в коленете, приглаждайки розовата пола надолу. Остави едната обувка с висок ток да се изхлузи леко, показвайки свода на стъпалото й.

— Това е много секси — каза Трой с дълбоко одобрение — Знаех си, че го имаш скрито дълбоко в себе си, Изобел. Бог да е на помощ на всички ни, когато изкипи на повърхността.

Тя се изкикоти.

— Аз не кипвам.

Той се плесна с ръка през устата.

— Моя грешка. Не биваше да казвам „Изобел“. Трябваше да кажа Зелда — Зелда, изглеждаш прекрасно. Ти си жена, изпълнена с кипяща чувственост. Ето шампанското ти.

— Благодаря — изрече Изобел провлечено. Подаде ръка, но не се протегна към него. Накара го да отиде до нея и да й даде чашата.

— Хубаво — каза той. — Сега ми разкажи за ранния си живот.

— Израснах във Франция — започна Изобел, разказвайки историята, която беше измислила във влака. — Майка ми беше готвачка на семейство изселници в Южна Франция. Не искам да разкривам името им. Получих домашно образование, така че няма писмено досие за мен в никое френско училище. На осемнайсет станах секретарка във винарския бизнес на семейството. На двайсет и четири сключих краткотраен нещастен брак с французин, а когато напуснах съпруга си, работих доста неща, всичко до едно — чиновническа, временна работа. Винаги съм писала, винаги съм си водила дневник и съм писала разкази, но това е първият роман досега, който съм завършила. Написването му ми отне девет месеца. Взех идеята от една вестникарска изрезка, не си спомням точно от кой вестник, и от историите, които френските камериерки ми разказваха за странни случки в съседните вили.

— Отлично — каза Трой и наля на двамата още шампанско. — А родителите ти?

— И двамата загинаха в автомобилна катастрофа преди дванайсет години, оставяйки ме много добре осигурена. С наследството си пътувах по цял свят.

— Други роднини?

— Бях единствено дете. Книгите бяха единствените ми приятели — добави Изобел. Едно намигване на Трой й показа, че одобрява допълнението.

— А къде живееш сега?

— Пътувах. Но сега смятам да си купя апартамент в Лондон, с изглед към Темза. Много обичам пристанищата, понеже пътувам толкова много.

— Някакъв романтичен интерес?

— Смятам, че трябва да запазя в тайна личния си живот.

— Но страстните любовни сцени в книгата ти — всичките ли са плод на въображението?

— Познала съм дълбока страст. Аз съм страстна жена.

— Възраст?

— Четирийсет и шест? — рискува Изобел.

— Нека да е четирийсет и две — нареди Трой. — Интересуваш ли се от алкохол или наркотици?

Тя поклати глава.

— Ужасявам се от наркотиците, пия шампанско и минерална вода. Никога кафе, само билков чай.

— Режим за разкрасяване? Режим на писане? Стил на живот?

— Почистване, тонизиране, овлажняване — рецитира Изобел. — Пиша всеки ден с писалка в специални френски ученически тетрадки. Следобед чета на френски или на английски. Много съм дисциплинирана. Предпочитам да пътувам с влак, за да мога да работя удобно и да гледам пейзажа.

— Самотна? — попита Трой.

За момент, изненадана от въпроса, Изобел вдигна лице и срещна очите му.

— О, да — каза тя, с истинския си глас. — О, да.

Трой побърза да отклони поглед, твърдо решен да не чува нотката на истинска печал. Изобел също извърна очи. Не беше имала предвид той да узнава това. Не беше имала предвид да го узнава дори самата тя.

— Искам да кажа, въпреки всички тези пътувания в чужбина, нямаш ли приятели?

Изобел се скри отново зад маската на Зелда Виър:

— Срещам се с хора и разговарям с тях, може би дори много откровено. Но после те продължават по пътя си, а аз — по своя. Отсега нататък ще живея за писането си.

— Смяташ ли, че си добра писателка?

Зелда Виър се наведе напред:

— Онова, от което светът има нужда, са разказвачи на приказки — промълви тя. — Хората вдигат толкова шум за тези така наречени философски, идейни романи, които се четат от може би хиляда-две хиляди души. Моите истории ще достигнат до милиони хора. Хората имат нужда от приказки и магия, и надежда в скучния си всекидневен живот. По една случайност имам прекрасния талант да съм страхотна разказвачка. Може и да не прекалявам с употребата на точка и запетая, но наистина познавам живота.

— Браво! — извика Трой и изръкопляска. — Браво!

Упражниха още няколко въпроса и отговора, а после Трой заяви, че е добре да хапнат, преди да са се напили с шампанското. Не позволи на Изобел да остане с перуката или дрехите, докато се хранят.

— Ами ако накапеш полата й? — попита той. — Искам тя да носи розовия костюм утре.

Изобел отиде да съблече дрехите на Зелда Виър и изтри грима на Зелда Виър от лицето си. Влезе в кухненския бокс, облечена в омразната пола и широк пуловер, с лице, чисто и леко лъснало от крема за сваляне на грима.

— Здравей, Изобел — каза Трой насърчително. — Ето, вземи си нещо за гризане — побутна към нея чиния е маслини и ядки, и надникна под грила, където в два съда, покрити със сребристо фолио, нещо започваше да цвърчи.

— Готвиш ли? — попита Изобел изненадано.

— Поръчах да донесат отвън, само го затоплям — каза той. — Пилешки гърди в песто и червено цвекло, с див ориз. Надявам се да ти хареса.

— Звучи чудесно — отвърна Изобел, мислейки си за обичайната си вечеря у дома: прости блюда като овчарски пай или пъстърва на скара, агнешки котлети или пържоли. Филип предпочиташе проста храна и нямаше голям апетит. А след цял ден писане тя нямаше енергия за пазаруване, подготвяне на продукти и готвене.

Хранеха се, настанили се от двете страни на работния плот, кацнали върху високи кухненски столчета.

— Превърнах трапезарията в кабинет — каза Трой. — Толкова рядко се храня вкъщи, че ми се струваше глупаво да оставя цяла стая да стои празна.

— Къде се храниш? — попита Изобел.

— О, в ресторанти, с разни хора, или доста често на партита — каза той уклончиво. — Или на официални вечери, знаеш как е.

Изобел кимна, но не знаеше. Редовно я канеха на литературни партита, но тя не обичаше да ходи сама, а за състоянието на Филип бе очевидно неподходящо да стърчи прав и да разговаря. Така или иначе, той мразеше подобни светски събития. Малкото партита, на които бяха присъствали, когато кариерата на Изобел навлизаше в период на възход, преди Филип да се разболее, бяха притесняващи и за двамата. Филип гледаше на всеки друг автор като на съперник на съпругата му, а на всяко внимание, оказвано на друг автор — като на пренебрежение към съпругата му. Опитваше се да я защитава, като омаловажаваше на висок глас произведенията на всеки друг. Стесняваше се в стая, пълна с непознати, а стеснителността му приемаше формата на рязко държание, почти грубост. Същевременно се чувстваше обиден, че хората му подхвърляха по някой въпрос с какво се занимава, но въпреки това не проявяваха искрен интерес към преживяванията му, към работата му във фармацевтичната индустрия, с която се бе занимавал цял живот. Очите им се плъзгаха покрай него към Изобел, очакваха той да я представи и после да се отдръпне.

Това бе още по-дразнещо поради факта, че като начало Изобел никога нямаше да започне да пише без насърчението на Филип. В най-първите дни тя му четеше вечер и той често предлагаше някоя промяна или поправка. Замисляше се дълбоко за нещата, на които тя държеше. Притежаваше умения за критично четене, и самодисциплина, на които научи и нея. Купи й компютър и я научи как да си служи с него, помагайки й да направи прехода от старата си пишеща машина. Насърчаваше я да пише всеки ден, независимо дали тя беше в настроение за това, или не. Откритието, че сега тя е нещо като знаменитост, а той — понижен до положението на шофьор и обикновен придружител, беше почти непоносимо. Внезапното му заболяване сложи край на светския успех на Изобел и неговото изпадане на второ място, и спести на двамата предизвикателството, каквото е поддържането на гордостта на един съпруг, когато започнат внезапно да приемат съпругата му като по-интересна, по-успяла, и, още по-лошо, по-добре печелеща.

Болестта на Филип го задържаше у дома, предпазваше го от славата на Изобел. Задържаше вкъщи и нея.

— Би могла да идваш в града по-често, отколкото сега — отбеляза Трой.

— Заради влаковете е — каза Изобел непринудено. — И не обичам да оставям Филип прекалено често.

— О, да, как е той? — Трой измъкна тапата на бутилка бяло вино и наля на двамата по една чаша.

— Все така — каза Изобел. — Ако нещата утре минат добре, тогава може би ще спечеля достатъчно пари, за да направим плувен басейн. Той мисли, че това наистина би променило нещата. Има някои проучвания. Като че ли топлината и плувните упражнения могат да доведат до истинско подобрение.

— А от какво точно страда той? — попита Трой. — Съжалявам, струва ми се, че би трябвало да съм наясно, но наистина не съм. Той е болен още откакто се запознахме. Всъщност никога не ми е било удобно да попитам.

Той видя как дори само въпросът пресуши енергията й. Лицето й посивя от умора.

— Никой не знае. Това е най-тежкото. Има някакво неврологично смущение, което е доста рядко срещано. Никой не знае какво точно го причинява, би могло да е генетично, може да е вирус или дори алергия. Изразява се в това, че онази част от мозъка, която активира големите мускулни групи, ръцете, краката, един вид дава засечка. Съобщенията не достигат до целта си. Така че мускулите отслабват и атрофират. Най-голямата битка е да се запази подвижността. Плуването ще е идеално, а той прави упражнения и се разхожда всеки ден. Много е смел.

— Каква е прогнозата?

— Това е част от проблема. Никой не знае със сигурност. Някои хора просто се подобряват спонтанно — около една трета от хората стигат до подобрение. При около една трета състоянието им се влошава много, а после развитието на болестта спира. Докато тези от последната трета отпадат все повече и повече, а после умират. Сега знаем, че той не страда от най-тежката форма, няма да умре. Но през първите две години не го знаехме — тя направи лека, болезнена гримаса. — Това беше най-тежкият период, но в известен смисъл беше хубаво време. Бяхме много страстни в отношенията си, защото всеки ден беше скъпоценен. Наистина чувствахме, че живеем с време назаем. Но сега… — Изобел млъкна рязко. — Сега не знаем как ще се чувства той през следващите няколко години — тя придаде бодрост на гласа си. — Може да си остане в същото състояние. А може и да се почувства по-добре, нали разбираш. Може подобрението да настъпи утре. Няма да умре. Вероятно ще е така завинаги.

Трой я погледна съчувствено от другата страна на работния плот.

— Но това означава, че ти си само на петдесет, и омъжена за човек, който никога няма да те заведе на танци.

— Танците са най-малкият проблем — каза тя тихо.

Настъпи кратко мълчание, а после Изобел успя някак да се усмихне.

— Безсмислено е да тъгувам заради това — каза тя отривисто. — Отдавна го реших. Първоначално, когато той се разболя, бях сигурна, че ще умре. Тогава си обещах, че ако бъде пощаден, ако бъдем пощадени, ще бъда щастлива. Ще го направя щастлив. Положението е много по-добро, отколкото можеше да бъде.

— О, да — съгласи се Трой енергично, казвайки си наум, че всъщност не беше така.

В осем и трийсет сутринта Трой повика Изобел; но тя беше будна вече от час: вслушваше се в непривичния шум на лондонската улица, мъчеше се да се пребори с махмурлука, и й се искаше да се чувства свободна да отиде в кухнята и да си приготви чаша чай.

Той отвори вратата на спалнята и й поднесе чаша бледозелена течност с мирис на слама.

— Билков чай — каза. — За да получиш необходимата нагласа.

— Ужасена съм — каза Изобел.

— Ще се справиш чудесно. Беше чудесна вчера, а онова беше само упражнение.

— И няма да има никой, който ме познава отпреди? Никой от „Пенсхърст Прес“?

— „Пенсхърст“! — той махна пренебрежително с ръка. — Те нямат такива пари, към каквито се стремим тук. Те са малка и незначителна издателска къща. Сега си имаме работа с висшата лига.

Изобел кимна и се отпусна назад на възглавниците.

— Бледа си — каза той, внезапно загрижен. — Добре ли се чувстваш?

— Имам махмурлук — призна тя. Филип щеше да реагира шокирано и неодобрително.

— О, да — каза Трой. — Ще ти донеса нещо. Наистина се поувлякохме.

Той изчезна от спалнята и се върна с малка чаша с нещо пенливо.

— Заповядай. Освен това съм ти приготвил гореща вана. Веднага след като я вземеш, ще закусим, а после ще започнем да подготвяме Зелда. Трябва да е красива в десет часа. Първите редактори пристигат в десет и трийсет.

— Това не е ли ужасно рано? — попита Изобел, която през годините бе свикнала с мисълта, че е почти невъзможно да се свърже с редакторите в издателството, с което работеше, преди единайсет сутринта.

Трой се ухили.

— Гладни са. Ще довтасат.

— Говориш така, като че ли ще ме поднесеш на пикник — отбеляза Изобел.

— Зелда наистина е точно това — каза той, като проточи името й. — Зелда е пикник, и вечеря, и питие, всичко в едно. Зелда е като изискано ястие, което всички искат.

Изобел, парфюмирана, руса, съвършено гримирана и издокарана в розовия костюм с розовите обувки на висок ток, се беше разположила на софата в десет и петнайсет, а в десет и трийсет пристигнаха първите редактори. Тя не стана от мястото си, а просто вдигна ръка към тях с ленив жест. Жената се ръкува с нея, но мъжът беше толкова запленен, че целуна връхчетата на пръстите й с добре оформен маникюр, а после седна срещу нея и я загледа.

— Колко голяма част от историята се основава на истинския живот? — попита Сюзън Джарвис, старшата редакторка.

Зелда Виър се усмихна.

— Това е художествена измислица, разбира се.

— Но аз бих предположила, че сте имали някакво преживяване със сатанистка секта? — настоя Сюзън.

Жестът на Зелда издигна пред нея невидима стена.

— Основах романа върху проучванията си и собственото си интуитивно усещане — каза тя. — И върху опита си, разбира се.

— В тази страна ли? — подсказа Сюзън.

— В тази страна, и в чужбина.

— Разбира се, страхотният талант на Зелда се изразява в способността й да разкаже една страхотна история — намеси се Трой, обръщайки се към Чарлс, младшия редактор.

— Историята наистина е страхотна — съгласи се той. — Ще позволите ли, госпожице Виър, да подчертая колко страхотна история е това? И колко великолепна — ако мога да използвам тази дума — сте вие? Мисля, че можем да направим невероятни неща с вас.

— Какви неща? — попита Трой насърчително.

— О, ще се стремим към мащабна рекламна кампания във всички медии, включително телевизията. Ще се постараем да организираме голяма обиколка на автора в пет, а може би шест или седем града. Смятаме да предложим тази книга за съответните награди; откъси в подходящи списания, внушително огласяване и голям пробив в не-книжните магазини.

— Не-книжни магазини? — попита Изобел, объркана.

— Супермаркети — каза Трой кратко. — Нещо повече от книжарниците.

— Ще продавате книгата ми в супермаркетите? Като консерви с боб?

Трой й хвърли бърз, предупредителен поглед.

— Госпожице Виър, „Джъстин и Фрийман Прес“ ще се заеме да пласира тази книга там, където от нея ще се продадат най-много екземпляри. Именно това искаме всички.

— Разбира се, че ще опитаме в книжарниците — каза неубедително Чарлс. — Но голямата сила на тази книга, както я виждаме ние, е способността й да достигне до обикновените хора — той се обърна отново към Зелда Виър: — Вие наистина знаете как мисли обикновената жена. Това най-вече впечатли всички нас в „Джъстин и Фрийман“. Дадох ръкописа на секретарката си и на жена си, и мога да ви кажа, че когато тези две обикновени жени се върнаха при мен и ми казаха, че са видели себе си в тази прекрасна история, разбрах, че имаме пред себе си победител.

— Едновременно много нормално и много ексцентрично — потвърди Сюзън. — Именно това ме привлече: чудатостта на историята. И най-вече дързостта; абсолютно централна за този тип литература.

— А кой тип имате предвид? — попита Трой.

Сюзън го погледна, сякаш не можеше да има съмнение.

— Художествени текстове по действителни случаи — каза тя категорично. — Това е роман за едно оцеляване. Не бихме могли да му осигурим успех по никакъв друг начин. Това е историята на самата Зелда, променена, за да се превърне в художествен разказ, и разказана в трето лице — макар че в това отношение може да се наложат редакторски поправки, но това е действителната история на ужасяващо малтретирана жена, която оцелява и си отмъщава.

Изобел почувства как ръката й стисва по-силно столчето на чашата с шампанско.

— Но ако това беше реално, ако беше вярно, тогава срещу Чарити би трябвало да бъдат повдигнати десетки обвинения в престъпления — тя замълча, осъзнавайки, че раздразненият й изблик съвсем не приличаше на бавния, провлечен говор на Зелда Виър.

— Съжалявам. Това, което исках да кажа, беше, че — това не може да се предлага като истинска история. Не е възможно. Нали? Защото Чарити отвлича две деца и опожарява до основи цяла къща, предизвиква банкрутирането на фирма, изнудва политик, и оставя белег върху лицето на онази жена.

— Предположих, че има художествен елемент — каза Сюзън отривисто. — И ще поясним това недвусмислено. Но това е история за оцеляването, нали? Има сърцевина от истина, при това — ужасна истина.

— Да-каза Трой.

— Не — каза Изобел.

Трой прекоси стаята, взе ръката й и я целуна. Освен топлото докосване на устните му тя почувства и предупредителното щипване.

— Тя е толкова добър творец, че още не може да осъзнае истината, която е изрекла — заяви той твърдо. — Все още е в процес на отричане.