Аферата „Зелда“

Дванайсет

След обичайната им тиха и спокойна Коледа и посрещането на Нова Година вкъщи, Филип беше доволен, че Изобел трябва да прекара една седмица в Лондон заради лекциите. Госпожа М. пристигна в неделя следобед с куфара си и една ръчна чанта, пълна с видеокасети. Съпругът й чакаше Изобел в колата, за да я откара до гарата.

— Във фризера би трябвало да има достатъчно храна, но ако Филип иска нещо специално, в буркана за домакинството има пари — каза Изобел на госпожа М. на прага. — Ако се почувства зле, се обадете на лекаря, независимо от това какво казва той. Ще телефонирам всяка вечер около шест, и тогава можете да ми съобщавате как е той.

— Не се тревожете — каза госпожа М. спокойно. — Зная го какъв е. Ще го наглеждам.

— И непременно го насърчавайте да излиза на разходка всеки ден — каза Изобел.

— Сега, когато се интересува от басейна, е там навън през цялото време — каза госпожа М. — Измерва го и оглежда онзи обор. Почти не се прибира.

Филип слезе по стълбите.

— Здравейте, госпожо М. Тръгваш ли, скъпа? Имаш ли си всичко?

— Всичко — каза Изобел. Госпожа М. изчезна в кухнята и Изобел пристъпи към Филип. Той разтвори ръце за прегръдка и тя почувства познатото му докосване, и целувката му върху косата й.

— Грижи се за себе си — каза тя нежно.

— Разбира се — каза той. — И ти също. Забавлявай се. Това е добра почивка за теб.

— Ще се обаждам — обеща тя. — Всяка вечер в шест.

— Или аз ще ти телефонирам — каза той. — Но нямам номера.

— Не е у мен сега — каза Изобел бързо. — Ще се обадя довечера и ще ти го кажа.

Отстъпи назад и го целуна по устата. Вкусът му беше онзи, който беше обичала цял живот, вкусът на единствения любовник, когото някога бе познала. Прободе я угризение.

— Иска ми се да можех да остана.

— О, хайде, върви — каза той и я побутна леко към вратата. — Ще ти хареса, когато стигнеш там. Ще излизаш ли някъде довечера?

— Да, с Каролин — каза тя, назовавайки друга писателка, към която знаеше, че той изпитва неприязън.

— Хм, добре, предай й моите благопожелания, и й кажи, че последната й книга удивително напомняше на твоята!

Изобел сложи куфара си в багажника на колата, без да възрази, и седна на мястото до шофьора. Филип поспря край отворената входна врата и й помаха за довиждане, докато господин М. подкара надолу по алеята и излезе на пътя.

В неделя вечерта Изобел и Трой вечеряха в хотелската й стая. Трой отдели малко време, за да я инструктира как да се държи с провинциалната преса и какво ще очакват журналистите.

— Но със сигурност — възкликна Изобел, заобиколена от море от вестникарски изрезки, — за всички трябва да е очевидно, че историята не е истина. Не може да вярват сериозно в нея.

— Разбира се, че не вярват — каза Трой. — Не става въпрос да вярват на теб, да вярват на това, което казваш, или да вярват на това, което самите те пишат за теб. Именно затова подбираме интервютата ти толкова грижливо. Всеки знае, че това е измислица. Избягваме журналистите, чиято специалност би била да разобличат това като лъжа. Използваме само онези, които обичат лъжите.

— Защо някой би обичал лъжите? — почуди се Изобел.

— Някои от тях — защото са мързеливи: по-лесно е да се водиш по лъжите, отколкото да откриеш истината и да поправиш лъжите. Други — защото са хитри: лъжите продават повече вестници и списания, отколкото баналната истина. Трети — защото наистина са глупави, успели са някак да си внушат, че такива истории със злодеи и оцелели, всички тези драми се случват всеки ден, а хората успяват да преодолеят преживяното и си купуват дизайнерски дрехи, и са бодри и невредими само няколко седмици по-късно.

Изобел поклати глава.

— Сякаш цял един живот ме дели от къщи.

— Не гледаш достатъчно телевизия — изтъкна Трой. — Ако гледаше, щеше да знаеш, че всички канали, дори уважаваните, които излъчват прилични предавания, бълват преувеличения и глупости. Всичко от извънземни до спонтанно възпламеняване. Две или три вечери седмично, опитни продуценти и оператори пресъздават извънредни ситуации, в които хора скачат в реката да спасяват давещи се кучета, и вярват, че починалите им деца ги предупреждават да не вземат автобус номер 22. От полицията излъчват филм, на който е заснето как хора крадат консерви с боб от рафтовете в супермаркета, и призовават за помощ при арестуването им, сякаш на някого му пука. Хора постъпват в болница за животоспасяващи операции и позволяват на снимачния екип да влезе с тях. Дори собствената ти смърт вече не е достатъчно вълнуваща, освен ако не я покажат по телевизията. Всеки иска да има малко драма в живота си, всеки иска дял от мелодрамата. Всеки иска собствените му преживявания да бъдат върнати при него като отражение, уголемени, оцветени, подходящо осветени. Никой вече не иска да бъде обикновен.

— Е, тя със сигурност не е обикновена — отбеляза Изобел, като посочи към списанието със Зелда на корицата. Над главата й с вдигната във висока прическа коса беше заглавието: „Нова принцеса на сърцата?“

— Мисля, че малко се поувлякохме с „кралската връзка“ — каза Трой замислено. — Не искаме хората да се развълнуват толкова много, че от Бъкингамския дворец да пуснат опровержение. А ако започнат да следят Зелда, за да видят дали ще отиде в Сандрингам, ще разберат, че няма да отиде.

Изобел сви рамене.

— Това е просто едно списание, което се раздава безплатно в супермаркетите.

— Въпреки това ще охладим страстите — реши Трой. — Още по-добре е да отречем, преди някой друг да го направи. Тогава никой не може да ни обвини в лъжа, и ще успеем да поддържаме интереса. Можеш да го отречеш утре в Нюкасъл, ще бъде хубава сензация за провинциалните селяндури. Ще изпитат чувства, че са в центъра на събитията — той се изправи на крака. — А сега е по-добре да вървя. Утре ни предстои голям ден. Ще вземем ранния влак за Нюкасъл и цял ден и цяла вечер ще разговаряш с местните медии там. У теб ли е програмата ти?

— Да — каза Изобел. — Но няма ли да останеш за кафе тази вечер?

Той поклати глава.

— Трябва да отида в офиса. Да проведа няколко телефонни разговора. Да уредя някои неща, преди да заминем.

Забеляза, че тя не се надигна от софата да го изпрати, а остана на мястото си, излегната на възглавничките, в показно прелъстителна поза. Осъзна с леко раздразнение, че без гривата от руса коса и драматичния грим за него тя си беше Изобел Латимър: интелигентна, интересна писателка на средна възраст. Не и жена, която дори за миг би си представил като своя сексуална партньорка. Не и жена, която би възбудила особено желание у някого, помисли си той.

Нещо от това сигурно бе проличало в изражението му, защото тя се надигна рязко от софата и се отправи смутено към вратата, сякаш чувстваше, че е било грубо от нейна страна да не се изправи по-рано. Трой я последва. Имаше чувството, че навярно е редно да се извини, задето не е откликнал на дискретното й подканване. Несъмнено беше в негов интерес да се старае Изобел да е доволна. Защото, ако Изобел не беше доволна, тогава в какво настроение щеше да бъде Зелда? Тя спря за миг с ръка върху дръжката на бравата и попита:

— Сигурен ли си?

Трой реши. Изобел Латимър щеше да спечели страхотната сума от триста и петдесет хиляди лири за писането си и за ролята си в тази шарада. Срещу такава сума тя можеше да поеме отговорност за собствените си чувства, можеше да понесе малко разочарование. Можеше да се справи с едно леко сексуално отхвърляне.

— Напълно сигурен — каза той твърдо. — Ще вечеряме утре вечерта и всяка вечер след това, когато сме на път. Но тази вечер трябва да си приготвя багажа. Тръгваме рано. „Кингс Крос“ в седем и трийсет.

Тя кимна и отстъпи встрани. Трой изпита чувството, че е бил освободен, че се е измъкнал безнаказано.

— Като стана дума за багажа ти… — каза тя тихо.

Трой излезе в притихналия, застлан с килим коридор, за да не може тя да го задържи.

— Да?

— Донеси си роклята и обувките на Зелда.

Трой рязко се завъртя кръгом.

— Какво?

Изобел се усмихна на шокираното му изражение и Трой разбра, че го беше хванала, и че беше разбрала каква власт има над него.

— Донеси си роклята и обувките на Зелда — повтори тя. — Можем да се маскираме вечер.

При тази мисъл той преглътна с усилие и я погледна, застанала хладно невъзмутима на прага на спалнята си, жената, която само преди секунда бе виждал като застаряваща и непривлекателна; а после тя само за миг беше проникнала до самото сърце на тайните му.

— Какво друго ще правим в Нюкасъл, Манчестър, Ливърпул и Бирмингам? — попита тя.

— Там никой няма да ни познава. Не отговаряме пред никого. Можем да се маскираме, ако искаме. Бихме могли дори да излезем. Зелда и сестра й Изобел биха могли да излязат заедно на вечеря.

Трой почувства как сърцето му започва да блъска малко по-бързо в гърдите при мисълта да излезе, облечен в онези прекрасни дрехи, да почувства въздуха навън по бузата си с гладка кожа, ситния нощен ръмеж — по гривата си от руса коса, да чуе потрепването на собствените си високи токчета по паважа.

— Защо не? — попита Изобел.

Срещнаха се на перона. Трой беше уредил билети за първа класа и запазени места. Пътуваха мълчаливо. Трой беше купил няколко вестника и списания, в случай че тя поиска да чете, но тя прекара пътуването, загледана навън през прозореца.

— За какво си мислиш? — осмели се да попита Трой в един момент, вече на север от Йорк.

— Мислех си по въпроса за свободната воля в едно общество без Бог — отговори тя простичко. — Не мисля, че някой всъщност е засягал въпроса много централно в роман. Всички сме приели, че хуманизмът и пост-фройдисткото чувство за вина сега са новите контролиращи сили. Но се чудех дали в човешката нагласа има нещо, което превръща свободната воля в дълбоко залегнало табу. Нещо, което никога не можем да приемем истински.

— О — каза Трой почтително. — Тогава няма да те прекъсвам.

Тя му отправи сладка, разсеяна усмивка.

— За романа ми е — каза. — В романа на Изобел Латимър всъщност става дума най-вече за свободната воля.

На гарата в Нюкасъл Трой махна на едно такси, което ги откара до най-добрия хотел в центъра на града. Имаха уговорена ранна среща за обяд с един журналист, и Трой огледа критично Изобел, преди таксито да спре под тентата над стъпалата на хотела.

— Обиколете още веднъж квартала — каза той бързо на шофьора.

Изобел го погледна изненадано.

— Твърде много мислене за свободната воля, твърде много Изобел Латимър — обясни той. Отвори с щракване ръчната й чанта, извади огледалце за гримиране и го вдигна към нея да види. — Отметни си косата назад, разроши я малко.

Тя послушно се подчини.

— Сега приглади кожата под очите си, гримът започва да прави гънки. И си щипни бузите, за да придобият малко цвят. Имаш ли капки за очи?

Затършува в чантата й като опитен театрален гримьор. Тя не изпитваше усещането, че се рови в нейни вещи. И двамата чувстваха, че притежанията на Зелда им принадлежат поравно. Образът на Зелда беше тяхна обща собственост. Той измъкна шишенце с капки за очи.

— Не мога да се справя с тях — каза Изобел. — Никога не уцелвам.

— Наклони си главата назад — нареди той и изстиска по една капка във всяко от очите й. — Сега мигни. Я да видим! Добре.

Погледна я внимателно.

— Можете ли да отбиете и да спрете? — помоли той таксиметровия шофьор. Извади четката за червило и оцвети устните й до обичайното им черешово съвършенство. При лекото докосване на четката, Изобел затвори очи и се предаде на чувственото усещане от малките попиващи целувки. Съсредоточеното смръщване изчезна от челото й, изведнъж тя отново изглеждаше спокойна и доволна.

— Така по бива — каза тихо Трой. — Зелда. Зелда Виър.

— Да — отвърна тя меко. — Сега съм тя.

Трой се облегна назад на седалката.

— Хотел „Мажестик“ — каза той с усмивка. — Дамата е готова.

От обяда отидоха право в местната радиостанция, където Зелда говори за това какво е да оцелееш от тежки преживявания и да напишеш роман, и прие доста телефонни обаждания от хора, които или се интересуваха открито от сумата, която беше получила като аванси срещу хонорарите, или се опитваха прикрито да разберат дали това не беше някаква забележителна схема за измама, към която обаждащият се също би могъл да прибегне, за да измами някой издател. Беше противна смесица от надежда, алчност и завист. Зелда се справи с всички тях с изключителна лекота. Трой си помисли, че всъщност никой не би могъл да се справи със слушателите на едно местно радио така добре, както една специалистка по хуманистична философия. Тя имаше огромна преднина пред всички, можеше да прецени накъде са се насочили много преди те изобщо да са стигнали до целта си.

От местната радиостанция отидоха в едно телевизионно студио, където Зелда щеше да се появи на живо по местните вечерни новини в дискусия за цензурата.

Студиото беше миниатюрно, имаше само една жена, която се занимаваше с прическите и гримирането — тя хвърли един поглед към безупречния макиаж на Зелда и отстъпи назад.

— Още пудра? — беше единственият въпрос, който зададе.

— Не — каза Трой. — Мадам се справя сама.

Той се бе опасявал, че дискусията ще се задълбочи твърде много, но тя беше банално и предсказуемо „притичване“ през теми като експлозията от порнография в медиите и това, колко трудно е да се предпазят малките деца. Жената, която ръководеше дебата, беше инструктирана само десет минути преди излъчването на предаването и имаше само най-бегла представа коя е Зелда и за какво ще бъде дискусията. Зелда успя да спомене заглавието на книгата си пет пъти по време на петнайсетминутното предаване и излезе от студиото, тържествуващо сияеща.

— Великолепно — каза Трой, като я посрещна със светлото й палто от норка на вратата. — Превъзходно.

Таксито чакаше да ги откара обратно в хотела. Трой я побутваше към отворената врата, когато от друга врата излезе елегантно облечен млад мъж и каза:

— Госпожица Виър?

Двамата се обърнаха заедно, и двамата казаха:

— Да?

— Беше много впечатляващо — каза мъжът, обръщайки се направо към Зелда, откровено пренебрегвайки Трой. — Питам се дали ще проявите интерес да се появите в едно предаване, което подготвям за излъчване тази седмица. Става дума за късно вечерно дискусионно предаване, целта ни е да изберем някои от сериозните въпроси на деня и да ги разгледаме в дълбочина — леко насмешливото му изражение подсказа, че няма особено високо мнение за дискусията в ранното предаване. — Ще имате шанса да развиете идеите си. Съдейки по това, което говорихте там, си помислих, че сигурно ще имате някои интересни коментари.

— Госпожица Виър е на турне за представяне на книга — вметна Трой. — Всъщност не е дошла да участва в късни вечерни дискусионни предавания.

— Бихме могли да споменем книгата — настоя мъжът, все така без да поглежда Трой. — Всъщност си мислех, че една от темите, които бихме могли да засегнем, е припокриването на художествена измислица и реалност. Цялата тази представа за автобиографичност, художественото повествование, водено от първо лице.

Той не говореше на Трой, пренебрегваше го и се обръщаше направо към Зелда, която се бе понавъсила със замислената гримаса на Изобел, докато обмисляше думите му. Трой беше обзет от безпокойство.

— Зелда — каза той тихо.

Тя се върна към фалшивата си същност. Насочи изведнъж лъчезарната си усмивка към него и попита:

— Кога ще го направим?

— Сряда вечерта? — предложи младият мъж. — Излъчваме на живо. Единственият проблем е, че това е регионална програма, използваме студиата на Манчестър.

— Това не е проблем — каза Зелда. — В сряда сме в Манчестър.

— Наистина ли? — грейна той. — Е, това е фантастично. Можете ли да бъдете в студиото в десет и половина?

— Тя всъщност не… — опита се да каже Трой.

Зелда кимна.

— Ще бъде чудесно — каза тя твърдо. — Хайде, Трой — мина бързо покрай него и се качи в таксито. Трой затвори внимателно вратата след нея и се обърна към младия мъж.

— Не се тревожете — каза мъжът на Трой със съзаклятническо намигване. — Това е детска игра. Определяме предаването като високо интелектуално само защото всички говорят ли, говорят, безкрайно дълго време. Ако може да върже две думи, ще се справи. А ако се запъне, в студиото ще има човек, който ще може да я измъкне от затруднението. Някой от Манчестърския университет, някой, който разбира от книги, който е наясно с цялата философска позиция. Човек с ум главата, нали разбирате какво имам предвид?

— О, да — каза Трой горчиво, като заобиколи до другата страна на колата. — Знам точно какво имате предвид.

Вечеряха в ресторанта. Зелда привлече погледите, когато се появи с тъмносинята си коктейлна рокля и безкрайно високите токчета. За аперитив пи шампанско, а после с яденето — вода. Трой, отпускайки се след цял ден, прекаран нащрек, забеляза, че поглъща по-голямата част от бутилката червено вино, която беше поръчал за двамата.

Зелда отказа десерт, но взе малка чаша черно кафе. Отпи една глътка, после остави чашата настрана.

— Не е ли хубаво? — попита Трой.

— Пия само колумбийско — каза тя провлечено.

Трой се ухили, предполагайки, че Изобел Латимър пие вкъщи само разтворимо кафе.

— Ще го върна — предложи той.

Тя поклати глава.

— О, не, не създавай проблем. Вместо това ще вземем бутилка шампанско.

Трой хвърли поглед към часовника си: беше десет часът.

— Не е ли по-добре да си легнеш рано? — попита той.

Зелда му отправи през масата поглед, който го накара да затаи дъх от желание.

— Да, мисля, че е добре да го направя — каза тя. — Да поръчаме да донесат бутилка шампанско в моята стая.

Трой я последва вън от ресторанта, улавяйки погледите на мъжете, които се зазяпваха след Зелда. Когато стигна до фоайето, тя вече беше повикала асансьора.

Апартаментът на Зелда беше най-добрият в хотела. Тя махна на Трой да седне в тапицирано с брокат кресло и се изтегна на софата като персийска котка със светла козина. Трой се обади на румсървиса, докато Зелда изрита обувките си и изпружи краката си с извити стъпала в прозрачен чорапогащник.

— Всъщност денят не беше лош — каза тя.

— Никак не беше лош — каза Трой, като седна в неудобното кресло. Известно време мълчаха в очакване. После на вратата се почука и Трой отвори на човека от румсървиса, който носеше кофичка с лед, шампанско и две чаши. Трой измъкна тапата на бутилката и наля по една чаша на двамата. Зелда премести крак от възглавничката на софата.

— Защо не дойдеш да седнеш тук? — попита тя с копринен глас.