Аферата „Зелда“

Десет

— Как се справих? — попита го Изобел настойчиво. — Наистина?

— Наистина, беше великолепна — каза й Трой. Плъзна ръка по седалката на лимузината и положи свитата си длан под тила й. — Зелда, Зелда, светът все още не е готов за теб. Извади корицата на книгата си в предаване на дневната телевизия, в галерията щяха да получат припадък, а после погледна Рейн и Стивън в очите и им каза, че обсъждат женска софт-порнография и че не трябва да се боят от желанието. Беше истинска наслада. Не знаеха откъде им е дошло. Аз самият бях слисан. Беше прекрасно.

— Предполагам, че практиката при подобни уговорки не ми е позната — каза Изобел, като се мръщеше под лъскавия, съвършен бретон на Зелда.

— Не! Моля те! Не! Дори не си помисляй за това — настоя Трой. — Зелда, скъпа, върни се при мен. Не искам Изобел точно сега. Недей да мислиш за практики, изисквания или нещо подобно. Те се влюбиха в теб, всички баби в публиката те обожаваха, а всички хлапета в галерията те приеха за гей-икона. Не омаловажавай постигнатото с безпокойства дали разбираш принципите на сутрешните телевизионни блокове или не. Нека те разберат теб.

За миг тя замълча замислено.

— Ще го обсъдя с Изобел Латимър по-късно — предложи Трой. — Можем да поговорим за това като за социална концепция или нещо от този род. Нещо, което тя познава и за което предпочита да мисли. Но Зелда просто иска да си прекарва добре. А сега ще се срещнем с една журналистка за ранен обяд, така че Зелда трябва да бъде себе си, да не излиза от своята прекрасна, безупречна същност.

— Изглеждам ли добре?

— Изглеждаш възхитително. Би ли искала още малко кока?

Тя хвърли поглед към тила на шофьора.

— Можем ли?

— Естествено — Трой повиши глас, за да може шофьорът да чуе: — Може ли да вдигнете преградата, ако обичате?

— Да, сър — отвърна шофьорът. — Ще бъдем в хотела след приблизително двайсет минути.

Преградата от матирано стъкло се вдигна безшумно, а после Трой и Зелда останаха сами в уютното усамотение на задната седалка на лимузината. Трой взе едно списание и приготви две къси линийки по протежението му, нави банкнота и я подаде първо на Зелда. Тя се наведе и смръкна, после отметна глава назад и затвори очи. Трой обхвана с поглед очертанието на шията й, чисто и гладко. Смръкна своя дял от кокаина, а после попи остатъка с пръст и го облиза.

— Никога преди не съм правила такова нещо — каза Изобел зачудено.

— Зелда Виър никога не е вземала наркотици? — попита Трой.

Тя отвори замъглените си сиви очи.

— О, Зелда е вземала — каза уверено. — Отказала ги е за известно време, но сега го прави, когато моментът е подходящ. На задните седалки на лимузини с красиви мъже на път за срещи с журналисти, след като се е явявала по телевизията. Непрекъснато прави такива неща.

Трой й се усмихна и се надвеси напред. Носеше се ухание, което принадлежеше само на Зелда: съчетание от парфюма й, уханието на грима й, на лак за коса, и топлият, наситен мирис на коженото палто. Зелда се приближи малко. Трой вдъхна с наслада мамещото ухание, изпълващо няколкото сантиметра между тях.

— Не се осмелявам да те целуна — каза той. — Не искам да ти размажа грима.

— Мога да го възстановя — прошепна тя. — Или ти би могъл.

— Много ще ми е неприятно да ти размажа грима — прошепна той: лицата им бяха толкова близо едно до друго, че дъхът му раздвижи светлорусия й бретон, докато говореше.

— Много бих искала да ме размажеш — отвърна тя.

Интеркомът на шофьора се включи.

— Извинете, сър, но наближаваме входа на хотела.

— Разбира се — каза Трой, облегна се назад на мястото си и си оправи вратовръзката. Вратата на колата се отвори и униформеният портиер се поклони, когато видя Зелда. Тя се разгъна, слизайки от колата, като стриптийзьорка, излизаща от торта. Трой, който излизаше от другата страна, откри, че й се възхищава като на предмет, лъскав и изискан като колата, скъп като палтото, а после тръгна напред да я хване под ръка, за да я въведе в хотела.

Имаха среща за обяд с журналистката Джейн Брустър. Зелда остави коженото си палто на гардероб и влезе в залата на ресторанта, полюшвайки се леко на розовите си обувки с висок ток, в розовия си костюм. Бизнесмени с тлъсти увиснали гуши я зяпаха, сякаш беше количката с десертите. Сервитьори-италианци й се усмихваха широко като на слязъл от небето ангел. Джейн Брустър, жена с решително, продълговато лице с остри черти, в измачкан тъмносин делови костюм, се изправи и се ръкува отривисто с нея, сякаш никога през живота си не беше чувствала пробождане на завист при вида на по-богата, безкрайно по-красива от нея жена.

Зелда се плъзна върху кадифената пейка и скромно се огледа наоколо. Трой задържа стола под спускащия се широк задник на журналистката, а после и сам седна.

— Чаша шампанско? — промърмори той към журналистката.

Тя го фиксира със суров поглед и каза:

— Никога не пия през деня. Проваля ми концентрацията.

— О, Зелда също не пие — каза Трой невъзмутимо. — Бутилка минерална вода, моля.

— Имате ли нещо против? — обърна се журналистката към Зелда, като извади малък касетофон и го сложи на масата. — Намирам, че подпомага паметта ми. Просто забравете, че е там.

Зелда стрелна Трой с кратък, изпълнен с ужас поглед, а после кимна усмихнато на журналистката:

— Разбира се.

Келнерът се върна с минералната вода. Джейн Брустър изчака, докато суетенето около поръчките приключи, а после се приведе напред:

— На каква възраст бяхте, когато се случиха тези събития?

Зелда се облегна малко назад на мястото си.

— Романът е художествена измислица — напомни й тя внимателно.

— Вашите издатели дават съвсем ясно да се разбере, че е основан на собствените ви преживявания.

— Не се основава пряко върху мои преживявания — каза Зелда. — Основан е върху инцидент, поредица от инциденти. Някои от тях са се случвали с мен, за други съм чела, трети са се случили с мои познати. Като всички художествени произведения, това е втъкаване на различни обособени елементи в повествованието.

— „Особени“ ли каза? — попита Трой.

— Обособени — поправи го Зелда.

— Това е дума, която не ми е позната — каза Трой остро.

— О… — каза Зелда. Схвана намека, а после се изкикоти: — Намерих я в една кръстословица.

— Значи не може да се твърди, че сте високообразована жена — отбеляза журналистката, наблюдавайки тази размяна на реплики с блеснали малки, кръгли като копчета очи.

— Не — каза Зелда. — Това е едно от нещата, за които много съжалявам. Но сега чета, постоянно чета.

— Какво четете в момента? Какво има на нощната ви масичка?

Внезапно Зелда си представи ярко спалнята в Кент, ленената възглавница, нощната масичка и книгите, които четеше за удоволствие: „Моралът на богатството “ на Саймън Шама [9] и „Земни блага“ на Лайза Джардин.

— Джили Купър — каза тя. — Дик Франсис. [10]

— Коя книга?

— Онази за конете.

Келнерът им донесе предястието и Трой взе вилицата с чувство на облекчение заради прекъсването.

— А какво ще кажете за личния си живот? — попита Джейн. — Има ли мъж в живота ви?

Зелда сведе поглед към блините с хайвер и заквасена сметана.

— Виждам се с един човек — каза тя много тихо. — Но трябва да бъда дискретна. Той е доста известен.

— Кинозвезда?

— Финансист от международен мащаб, едно от големите имена в борсовите среди — промърмори Трой с мисълта, че това щеше да я обърка за доста дълго време.

— А сериозно ли е? — попита журналистката с милия тон на професионален изповедник. — Мислите ли, че ще се стигне до брак?

— Аз съм белязана — призна Зелда. — Не само по тялото, още имам няколко татуировки, и той ги е виждал — тя се усмихна пленително. — Целува ги, за да уталожи болката ми, това е толкова сладко. Но аз съм белязана. Душевно белязана. Духовно белязана. Някои от травмите достигат много дълбоко. Не бих могла да се омъжа за когото и да било, докато още съм преследвана от страховете си.

Трой откри, че се взира в Зелда с пълно обожание, а сервитьорът, който бе дошъл да прибере чиниите, трябваше да сервира следващото ястие, лавирайки покрай заслепената от любопитство Джейн Брустър.

— Белязана от изпитанието си? — попита тя.

— О, да — Зелда сведе русата си глава почти до рамото на другата жена и зашепна в ухото й. Джейн кимна веднъж, после отново, направи гримаса на пълен ужас и кимна пак. Трой се облегна назад в стола си и повика с усмивка сервитьора, отговарящ за виното.

— Мисля да поръчам бутилка „Рьодерер“ — каза той. — Струва ми се, че всички ще му се насладим сега.

Джейн Брустър си тръгна чак в четири, поруменяла и леко пияна. Докато тя беше в дамската тоалетна, Трой предприе простата предпазна мярка да вземе бързо касетофона й, да изтрие записа и после да сложи касетофона отново на масата.

Зелда го погледна със съмнение

— Какъв беше смисълът от това? Тя знае какво казах. Не е толкова пияна. Ще си спомни по-голямата част.

— Така имаме възможност за опровержение — каза весело Трой. — Ако не ни хареса това, което напише, можем да го отречем, а тя не разполага със запис. Добре измислено, а?

Зелда го погледна с известно възхищение.

— Много безскрупулно.

Трой се усмихна:

— Нали? Сега ще ти донеса палтото. Искам да те види в него.

Когато Джейн се върна с тежки стъпки от дамската тоалетна, откри, че Трой вече плаща сметката, а Зелда чака във фоайето, загърната в норка с цвета на пчелен мед.

— Можем ли да ви откараме донякъде? — попита Зелда. — Чака ни кола.

— Не, не — каза Джейн. — Ще вървя пеша. Беше удоволствие да се запознаем.

Зелда я удостои със сияйна усмивка.

— Фотографът сигурно ще пристигне всеки момент, уговорката беше за три часа — каза Джейн, като се оглеждаше раздразнено.

Дребен мъж се измъкна от едно от гигантските канапета е възглавнички във фоайето.

— О, ето го. Джордж, това е мадмоазел Виър с агента си. Оставям те да се оправяш — тя се обърна към Трой. — Разбира се, предпочитахме да го направим в дома й. Ако решите, все пак бихме могли да дойдем в дома й, утре, да речем. Нашите читатели наистина очакват да я видят в дома й. Обичаме подобни интимни представяния за големи събития като това.

Трой сви със съжаление рамене.

— В момента тя живее в Рим — каза. — Мадмоазел Виър е отседнала при приятели в Англия; домът не може да бъде фотографиран, по причини, свързани с безопасността.

При тези думи Джейн се разведри. Трой се наведе напред и Зелда долови само няколко прошепнати думи. Беше сигурна, че една от тях беше: „Сандрингам“.

— О, наистина ли? — каза Джейн, поглеждайки Зелда с подновен интерес. — А можем ли да очакваме съвместна публична поява в някакъв скорошен момент?

— Следващата пролет — отвърна Трой. — Но ти ще узнаеш първа, Джейн, обещавам. Това е най-малкото, което можем да направим в замяна на дискретността ти сега, и на проявеното разбиране.

Джейн стисна силно ръката на Зелда за довиждане. Зелда се усмихна по начин, който, надяваше се, съчетаваше поведението на жена, близка с кралските особи, и куража на човек, съумял да оцелее. Джейн излезе през летящата врата.

Фотографът пристъпи напред.

— Мислех си да седнете на софата до вазата с цветя — каза той. — А после още няколко непринудени кадъра, може би в ресторанта.

— Аз ще държа палтото — каза бързо Трой на Зелда.

— Няма ли да остана с него?

Той поклати глава.

— Защитници на правата на животните. Има хора, осъждащи носенето на кожи. Не искаме да кипнат от възмущение и да забравят да си купят книгата. Искаме да си поръчват книгата онлайн и да я купуват от книжарниците. А не да мислят за нещо друго, когато чуят името ти.

Зелда му даде палтото си и седна на стола. Джордж гласеше позата й, докосваше я по бузата, за да обърне главата й в една или друга посока, сновеше около нея, издавайки леки, насърчителни звуци.

— Прекрасно, това е прекрасно — Зелда, изгубила всякакво чувство за смущение, се облегна назад в стола, като се усмихваше прелъстително.

— Може би чаша шампанско в ръката й? — промърмори фотографът на Трой. — А може би и няколко торби с логото на известни магазини върху тях? Тя е автор на книга, в която се говори за секс и пазаруване, нали?

— Нищо подобно — каза Трой, обиден. — Тя е автор на книга за стремежа към оцеляване. Шампанско със сигурност, но не и пазарски торби.

— Цветя?

Трой щракна с пръсти към един минаващ сервитьор и от дясната страна на Зелда моментално бе поставена масичка с ваза уханни лилии, а на сребърен поднос й бе поднесена нова чаша шампанско.

— Почакайте за миг, ще заснема това — възкликна фотографът. — Би ли се навел още малко, синко? И не гледай мен, гледай нея. И то малко по-сервилно.

Келнерът се наведе по-ниско, поднесе шампанско, усмихна се на Зелда. Тя взе чашата и остави едната си розова обувка с висок ток да се залюлее от извитото й стъпало.

— Прекрасно — каза фотографът.

Върнаха се в ресторанта и й направиха няколко снимки без сако. После излязоха навън, където още ги чакаше лимузината, и я снимаха седнала на задната седалка и как излиза от колата. Помолиха портиера да държи вратата на колата, а шофьора — да й подаде ръка. Направиха всичко, което можаха да се сетят да направят около една кола.

— Така и така струва четирийсет лири на час. Защо пък да не я използваме като декор? — отбеляза Трой.

Най-сетне фотографът каза:

— Приключих. Много ви благодаря.

— Ние благодарим — каза Трой.

Зелда кимна: бузите я боляха от усмихване. Трой наметна палтото на раменете й, тя се вмъкна в лимузината и шофьорът затвори вратата.

— Уф — каза Трой, като седна до нея от другата страна. — Никак не беше леко. Но знам, че снимките са добри. И интервюто ще е хубаво. Тя наистина има огромна притегателна сила. Справи се фантастично добре. Фантастично.

Зелда се облегна назад на тапицираната седалка и затвори очи.

— Изтощена съм — каза тя. — Тези неща са абсурдно уморителни.

Той взе ръката й и целуна съвършено оформените изкуствени нокти.

— Бедничката ми. А трябва да се прибереш чак до вкъщи. Налага ли се да се прибираш?

Тя се поколеба за миг.

— Толкова е далече — каза зачудено. — Знаеш ли, не мога да повярвам колко е далече. Но да, наистина трябва да се прибера у дома. Трябва да намеря начин да правя това, а после да се прибирам у дома, след като го направя. Да бъда Зелда е само част от работата. Другата част е да бъда Изобел Латимър. Сега трябва да се науча да бъда и двете.

Върнаха се в апартамента на Трой, за да може тя да се преоблече. Той не предложи да й помогне, а тя не искаше той да гледа трансформацията на пеперудата обратно в скучна какавида. Сложи костюма на закачалката и остави розовите обувки с висок ток до леглото. Съвсем ясно си даваше сметка, че Трой щеше да влезе по-късно и да прибере нещата така, както предпочиташе. Знаеше, че той ще го направи тази вечер, като сбогуване със Зелда, както тя се сбогуваше със Зелда сега.

Изобел седна пред тоалетната масичка и натърка лицето си с почистващ крем. Съвършената кожа се свлече по кърпичката, оставяйки лицето й лъснало и покрито с червени петна. Очите й, лишени от спирала и очна линия, изглеждаха малки и обикновени. Изобел се намръщи на отражението си, нанесе малко пудра с четката, сложи си малко червило и се обърна към дрехите си. Облече се в кафявата си пола, сакото и кремавата блуза, и се обърна да се погледне в огледалото. Беше напълно обикновено отражение на петдесетгодишна провинциална матрона. Приличаше на коя да е от жените, които чакат в сигурни и практични коли пред частните училища в четири следобед, или които пазаруват в „Сейнсбъри“ с огромни пазарски колички, претъпкани със здравословна храна в неделя сутрин. Изглеждаше малко уморена, малко отегчена, някак покорна. На вечерно парти никой не би се надявал да седне до нея, на сбирка на някой комитет биха й поверили да води протокола.

Внезапно Изобел пристъпи към огледалото, отметна рязко косата от раменете си и я събра на върха на главата си. Усмивката й грейна сияйно, променяйки цялото й излъчване.

— Ах, да — каза тя. — Но сега у мен има нещо повече, не само онази жена. Все още съм Изобел Латимър. Но не съм само Изобел Латимър.

Във влака към къщи тя седеше, потънала в блянове, докато влакът минаваше през погълнатия от тъмнина пейзаж. Ярки прозорци без завеси образуваха точили от светлина в тъмното, гарите бяха островчета от шум и блестящи светлини в зимния сумрак. Изобел погледна изражението си в затъмнения прозорец, докато то потрепваше и подскачаше в такт с движението на влака, и откри, че е погълната от себе си, от тъмните си отразени очи, от трептящия блед овал на лицето си. После видя осветените постройки на индустриални складове, които загрозяваха покрайнините на селото, в което живееше, изправи се и закопча палтото си.

Филип я чакаше отвън в колата.

— Седем минути закъснение — каза той без никакъв друг поздрав. — Радвам се, че не се мотах да те чакам на перона.

— Съжалявам — каза тя. — Настина ли?

— Можеше и да настина.

Той запали двигателя и се вляха в опашката, чакаща да излезе от гарата.

— Добре ли мина лекцията? — попита той.

— О, да — каза тя. — Достави ми голямо удоволствие. Будни студенти, интересни въпроси.

— Имаше две телефонни съобщения — каза той. — Записах ги. Нищо важно. Трой позвъни.

Тя кимна.

— Глупакът изглежда не знаеше къде си. Казах му: „Тя ти е клиент, не е ли редно да си наясно къде се намира?“

Изобел се усмихна скришом, представяйки си Трой в галерията за зрители, как гледа Зелда и чува сприхавия глас на Филип.

— Той какво каза?

— Каза, че доколкото знаел, сутрин оставаш у дома да пишеш. Казах му, че си в Лондон да изнасяш лекция. Но човек би предположил, че той ще е наясно къде си и какво правиш.

— Ако не става дума за работа, свързана с издателите, всъщност не го засяга особено — каза Изобел тихо.

Филип кимна, вперил поглед в пътя.

— Госпожа М. ни остави задушено във фурната. Пуснах я да си тръгне по-рано, като че ли нямаше особен смисъл да се мотае наоколо, нямаше никаква работа за нея.

— Почисти ли банята? — попита Изобел.

— Не знам. Бях навън в обора с човека за басейна. Дълго си говорихме за отоплителни системи. Много сериозно съм се замислил да изберем слънчева енергия. Можем да сложим панелите на покрива на обора, ще бъдат съвсем дискретни, и тогава ще имаме постоянно безплатна топла вода. Това е много по-икономичен подход, макар че, разбира се, технологията е сравнително нова.

— Да — каза Изобел тихо. Денят й като Зелда вече й се струваше много далечен. Сутринта с Трой, телевизионното студио, линията кокаин, розовият костюм, триумфът на интервюто с журналистката: всичко това й се струваше много далечно.

— Той е много приличен млад човек, разбира се, истински търговец с всичките обичайни договори с клаузи със ситен шрифт, но наистина си знае работата. Толкова е хубаво да срещнеш ентусиазиран и инициативен човек. Разгледахме някои декоративни облицовки на басейни, които е правил. Можеш да поръчаш плочки, или един вид равномерно плътно покритие, което е по-евтино, но изглеждаше добре. Мислех си да се спрем на плочки. Едва ли си струва да се стискаме с парите, когато става дума за дългосрочна инвестиция.

— Да — каза Изобел.

— Той почти ме спечели за идеята да сложим кабина със сауна в далечния край. Имаме място точно колкото за един от по-малките модели, а сауните са страхотно отпускащи. Какво мислиш? Харесва ли ти идеята за сауна?

— Колко струват? — попита Изобел.

— Зависи от размера, от облицовката. От какво ли не. Струва ми се, че бихме могли да се сдобием с една хубава за около пет хиляди.

Изобел примигна.

— Наистина ми се струва ужасно скъпо, като се вземе предвид и цената за басейна.

— Не знам — каза Филип. — Не и когато си помислиш какво получаваш за парите.

— Но ние никога не сме искали сауна.

— Никога преди не сме имали басейн — каза той логично. — Разбира се, че човек не би искал сауна, ако няма басейн. Но ако имаш басейн, тогава сауната е естествено допълнение. А ако имаш сауна, можеш да използваш остатъчната топлина за джакузи в края на басейна. И са на практика стандартни.

Изобел изпита силна умора. Предположи, че се дължи на спада на еуфорията, предизвикана от наркотика, от вълнението и съзнанието, че е център на вниманието. Но сега, докато пътуваха към къщи, околностите на селото й се струваха непоносимо мрачни и неприветливи. Фаровете на колата едва пронизваха зимната тъмнина; успяваха да осветят единствено живия плет и бордюра покрай тесния път, отвъд тях се виждаше само черна тъмнина. Един заек изтича и се поколеба на пътя.

— Внимавай! — изкрещя Изобел.

Филип нито натисна спирачките, нито зави.

Изобел затвори очи и трепна от лекия тъп звук, когато голата удари животното.

— Те са просто вредители — каза Филип, а Изобел се опита да не мисли, че животното можеше да не е мъртво, а ранено, драскащо със задните си крака по студения асфалт.

— Естествен подбор — каза Филип. — Зайците ще трябва да се научат да избягват колите.

— Не виждам как колите могат да бъдат част от естествения подбор — каза Изобел раздразнено. — Бих казала, че присъствието им е твърде неестествено.

— Сега те са околната среда, нали?

— Реагирам със съмнение всеки път, когато някой ми каже, че нещо е неизбежно, или част от природните стихии, или част от новата околна среда — каза Изобел язвително. — В такива случаи ми става ясно, че току-що е било изобретено нещо особено неприятно, а от мен се очаква да се примиря с него.

Филип се засмя неохотно:

— Признавам се за победен. Но зайците са ужасно досадни. А повечето от тях имат имунитет към миксоматоза.[11] Така че просто ще се въдят все повече и повече. Ригби ми разправяше, че не може да изкарва конете си в пасището, защото тази година било пълно с ужасни заешки дупки.

Изобел кимна, прекалено уморена, за да спори, облегна глава назад и затвори очи. От поклащането на колата разбра, че бяха завили към портата, и чу хрущенето на чакъла по автомобилната алея под колелата.

Излезе от колата и влезе през задната врата в кухнята. По нея се търкаляха остатъците от деня на Филип. На масата имаше чиния с обелка от портокал, а в мивката — две керамични чаши. На два стола имаше вестници, а върху работния плот лежеше сутрешната поща. На кухненската маса бяха разгънати планове за плувния басейн. Имаше лепкаво петно на пода до печката „Ага“, където нещо беше разсипано и не беше избърсано. Изобел изпита огромна умора и досада, сякаш тези няколко тривиални неща бяха цяла планина от чистене, която чакаше нея. Въздъхна и се залови за работа.

Филип влезе след нея и я загледа как зарежда миялната, а после събира вестниците и пощата. Намеси се, когато тя се канеше да сгъне плановете за плувния басейн.

— Оставих тези да ги видиш — възрази той. — Трябва да решим за облицовката на басейна през следващите няколко дни.

Тя се поколеба.

— Ето техническите уточнения — каза той. — Това са предложенията на майстора как ще изглежда басейнът в завършен вид. А тук са скиците.

— Не може ли да ги погледнем след вечеря? — попита Изобел.

Отиде до печката. Задушеното на госпожа М. съхнеше бързо, сосът беше лоясал, а зеленчуците започваха да стават на каша.

— О, добре — каза Филип сприхаво. — Макар че бих предположил, че ще се заинтересуваш — сгъна плановете и ги сложи на бюфета. Подреди на масата две чинии, два ножа и две вилици, донесе чаши и отворена бутилка червено вино. Изобел сипа задушеното и седна срещу него да се храни. После стана от масата да донесе сол и пипер, после хляб, а след това — водни чаши и вода.

След като се нахраниха и тя вече разчистваше съдовете, Филип отново разгъна плановете.

— Сега — каза той.

Внезапно тя си помисли, че той се държи като настойчиво дете, на което трябва да се угоди. Погледна го с обич, примесена с нетърпение.

— Добре — въздъхна тя. — Явно няма да имам спокойствие, докато не ги видя. Да погледнем.

Той моментално се оживи: сочеше подробностите по дизайна, обясняваше как работи системата. Когато стигна до третата и четвъртата страница с предимствата на слънчевата енергия пред електрическото и газовото отопление, Изобел се облегна на стола.

— Наистина си се задълбочил — поздрави го тя. — Но в момента това е повече, отколкото мога да възприема. Искам да си отворя пощата, а после да отида да полежа дълго във ваната и да си легна рано.

— Но трябва да решим — настоя той. — Казах, че ще върна обаждането на Мъри и ще му кажа каква система искаме. Обещах да му кажа утре или вдругиден.

— Тогава можем да решим утре — каза тя.

— Утре ще искаш да пишеш — каза той. — Знаеш, че ще е така. А аз искам да задвижа нещата.

— Тогава ти реши — каза тя. — Проектът е твой. Навлязъл си в него. Ръководиш го още от първия ден. Може да си остане изцяло твой. Вземи решението, това ме устройва.

Филип изглеждаше възхитен.

— Е, явно аз проявявам по-голям интерес към него, отколкото ти.

— Ще се влюбя в него, щом бъде завършен — обеща му тя. — Просто не се вдъхновявам много от чертежи. Знаеш това. Мозъкът ми не е устроен така.

— Винаги съм разбирал от дизайн — каза той. — Представих си го мислено веднага щом започнахме да го обсъждаме. Мъри каза, че никога не е имал клиент с такава ясна представа за това, което иска. Каза, че повечето хора просто казват, че май биха искали плувен басейн, понякога го завеждат да види мястото, а не разполагат с достатъчно площ дори за детски басейн! Аз казах: „Не, измерих целия обор, преди изобщо да вдигна телефона“.

— Сигурна съм, че си бил съвсем точен — каза Изобел.

Усещаше как зад очите й се заражда главоболие. — Точно затова толкова много ти се доверявам да вземаш решенията.

Филип сгъна плановете и ги прибра в специална папка с надпис „Плувен басейн“.

— Остави на мен тогава — каза той доволно. — Аз ще се погрижа за всичко.

На сутринта Филип беше станал преди нея. Донесе й чаша чай в леглото.

— Колко е часът? — попита Изобел, като се надигна и седна с усилие, гледайки навън през прозореца към неприветливата зимна тъмнина.

— Седем — каза той ведро.

— Добре ли си? — попита Изобел и взе подадената чаша. Филип винаги спеше до късно, това беше един от ефектите на състоянието му. Не беше ставал преди нея от години.

— Отлично — каза той бодро. — Но Мъри се обади снощи и каза, че може да намине на път за друг обект рано сутринта, така че реших да съм готов да го посрещна. Готов съм да взема решението за дизайна на сауната, и мога да получа отстъпка от цената, ако направя поръчката преди края на месеца.

— О — каза Изобел.

— Ще му направя чаша чай, когато дойде — каза Филип. — Никога не отказва чаша чай сутрин. Все хуква от къщи, без да е закусил.

Изобел кимна.

— Облечи се и слез, за да се запознаеш с него — каза Филип. — Наистина трябва да се видите. Ще бъде тук много често, щом работата започне.

Когато Изобел влезе в кухнята, Мъри, строителят на басейни, седеше до кухненската маса, с чиния препечен хляб с масло и чаша чай пред него. Когато Изобел влезе, той стана и й отправи лека, дяволита усмивка.

— Това е Мъри Блейк — каза Филип. — Моята съпруга, писателката.

— Госпожо Латимър — каза Мъри и подаде ръка. — Такова удоволствие е да се запознаем най-сетне.

— Приятно ми е — каза Изобел сковано. За момент изпита глупаво съжаление, че носеше стара дълга плетена жилетка с навити ръкави и доста опърпана пола. Мъри носеше топла риза от вълна и памук, кожена жилетка, плътни тъмнокафяви панталони и големи, дори грамадни ботуши. Ръкостискането му беше внимателно, кафявите му очи я гледаха усмихнато. Отметна кичур къдрава тъмна коса, сякаш се стесняваше.

— Моля ви, заповядайте, седнете — каза Изобел вежливо.

— Искаш ли препечена филийка? — попита Филип. — Мъри не можа да устои.

— Сама ще си направя по-късно — каза Изобел. Установи, че няма желание да закусва с майстора на басейни.

— О, няма да се бавя, тръгвам, за да не ви се пречкам — каза Мъри, разтълкувал моментално неприветливото й отношение.

— О! Просто исках да кажа… — Изобел млъкна рязко. Явно нямаше нищо, което би могла да каже, за да поправи неловкото положение, възникнало след отказа й. — Първо трябваше да погледна нещо — каза тя. — Вие двамата закусете, аз ще отида да свърша малко работа — тя излезе от стаята и чу как Филип казва със задоволство: „Сега можем да се залавяме за работа“, докато разстилаше плановете върху кухненската маса.