Аферата „Зелда“

Деветнайсет

Изобел заслуша как телефонът звъни в офиса на Трой, представяйки си как служителката на рецепцията прекъсва работата си на клавиатурата, за да вдигне слушалката. Когато момичето отговори, Изобел съобщи името си и си представи как момичето натиска бутона за задържане на разговора и казва на Трой, че се обажда Изобел. Моментално, по-бързо от когато и да било преди, я свързаха и приглушеният, интимен тон на Трой изрече:

— Скъпа?

— О!

За момент мълчаха, всеки — заслушан в тихото дишане на другия, давайки си взаимно сметка за присъствието си.

— Липсваш ми — каза Трой. — Липсва ми Зелда.

— На мен също — каза Изобел пламенно.

— Все се надявам, че отделът за връзки с обществеността ще настои тя да отиде на Литературния фестивал на Външните Хебридски острови, за да можем да заминем заедно за цяла вечност. Дори им позвъних да проверя дали имат предвид нещо, което искат тя да направи; но не са планирали нищо.

— Въпреки това бих могла да дойда.

Трой въздъхна.

— Да. О, да. По-добре от нищо. Ела все пак.

— Другия понеделник?

— Добре тогава. Можеш ли да останеш да пренощуваш?

— Ще го уредя — обеща Изобел. — Да дойда ли следобед?

— Ела за обяд.

Замълчаха отново.

— Толкова те желая, Зелда — каза Трой.

Изобел се чу да казва: „Да“, е възторжения шепот на Зелда. Покашля се и заговори със собствения си по-равен тембър:

— Надявам се, че няма да ми се ядосаш, мисля, че направих нещо доста глупаво, но е свършено.

— Да не би басейнът? — попита той.

— Боя се, че да.

— Нима си подписала? Изобел, нима подписа?

Изобел затвори очи в моментна гримаса, ужасявайки се от гнева на Трой:

— Моля те, не се сърди.

— Защо го направи? — настоя той. — Бяхме го обсъдили. Бяхме се разбрали да се посъветваш с някого, не да прибързваш с това.

— Филип го искаше толкова много — каза тя немощно.

Трой издаде неясно възклицание и не каза нищо повече. Изобел почувства, колкото и да бе нелепо, че е готова да заплаче.

— Моля те, не се сърди — повтори тя и знаеше, че гласът й е жаловит, като на просякиня.

— Не се сърдя на теб — каза той раздразнено. — Просто се ядосвам, като виждам, че той хвърля толкова пари. Знам колко усърдно работиш за тях. А после той ги пръска за броени дни.

— Знам — каза тя. — Но…

— Искам да кажа, не е като да допринася с каквото и да било. За него това са готови пари, които лесно се харчат. Но предназначението на тези пари беше да те измъкнат от скромното ти съществуване. Това щеше да бъде пенсията ти, Изобел. Тези пари бяха предназначени да си купиш някои луксозни неща, да си откупиш малко почивка. За Бога, бяха предназначени да си купиш масло за вана!

— Какво? — Изобел бе объркана от внезапната смяна на тона и темата.

— Никога не си купуваш маслата за ароматерапия, които Зелда харесва. Колко от собствените си пари харчиш за себе си?

— Трой… — каза умолително тя.

— Искам да кажа, за Бога… — Трой млъкна рязко. Настъпи кратко мълчание, а после той каза със съвсем нов, студен тон: — Съжалявам. Забравих. Аз съм само агентът. Работата ми е да печеля пари за теб, не да ти казвам как да ги харчиш. Работата ми е да ти издействам най-добрата сделка с издателството, когато продаваш книгата си… А не в магазина, когато пазаруваш.

— Трой… — повтори тя.

Той нямаше да се остави да го прекъсват. Беше неудържим.

— В такъв случай, кажи ми — питам просто от любопитство, от чисто академичен интерес — колко ще струва този басейн? Питам се колко ли плащат напоследък хората за плувни басейни? Говорехме, че вероятно бихте могли да си позволите трийсет хиляди, нали така? За каква сума говорим — трийсет хиляди? Трийсет и пет?

Изобел не продума.

— Нима са четирийсет? — попита Трой.

Изобел откри, че навиваше къдравия шнур на телефона около пръстите си.

— Трой…

— Какво? — сопна се той.

— Моля те, не се ядосвай…

— Нямам за какво да се ядосвам — каза той. — Това не са моите пари, ти не си моя съпруга. Трябва да харчиш авансите си така, както намериш за уместно. Това се превръща в проблем за мен само когато искаш по-високи аванси. Тогава е моя работа да ти ги осигуря. Но, просто от интерес, чисто академичен интерес, колко струва басейнът?

— Петдесет и осем хиляди лири — прошепна тя.

По линията настъпи гробна тишина, която продължи толкова много, та тя се уплаши, че е затворил.

— Подписа ли нещо?

— Подписах формуляра за поръчка.

— Твърда поръчка? Поели сте ангажимент?

— Да, така мисля.

— Някакъв депозит за плащане?

— Написах чек — каза тя, с много нисък глас. — Написах чек за депозита. За една трета от общата сума. Написах чек за двайсет хиляди лири.

В тишината и двамата чуха как Изобел преглъща.

— Имаш ли в банковата си сметка средствата за покриване на тази сума? — попита Трой ледено.

— Не — каза тя тихо.

Чу го как отваря вратичката на шкаф за папки.

— Ще искаш да направя прехвърляне на сума от сметката на Зелда Виър?

— Да, моля — каза тя смирено.

— Колко?

— Ще трябва да я покрия. Може би двайсет хиляди?

— Двайсет хиляди — повтори Трой студено, като записваше цифрите.

— Всъщност — каза Изобел, — по-скоро трийсет хиляди, ако може, тогава ще имам нещо в нашата сметка.

— Трийсет хиляди — изрече той с ледено търпение. — Прехвърлянето ще отнеме пет дни.

— Добре — каза тя.

— А докога е срокът за другите две вноски от по двайсет хиляди лири?

— Едната — щом работата бъде свършена наполовина, и една — накрая — каза тя нещастно.

— Трябва да ми съобщиш кога, и мога да уредя прехвърлянията — каза Трой с ужасно любезен тон. — А после ще трябва да направим едно последно прехвърляне, за да покрием таксата, която ще трябва да платиш, задето теглиш такава голяма сума в една година. Ще ти струва нещо от рода на двайсет хиляди отгоре.

— Да — каза Изобел смирено. — Толкова съжалявам, Трой.

— Това са си твои пари — каза той неотзивчиво. — Това си е твоят живот. Трябва да правиш каквото искаш.

— Искам да не ми се сърдиш — каза тя с внезапно припламване на дързост. — Не мисля, че е честно от твоя страна да ми се сърдиш. Не знаеш какво е положението тук. Прибрах се у дома и Мъри беше тук, и всичко беше напълно… а ти си на километри от мен, и имам чувството, сякаш нищо от това никога не се е случило. Не се случва на мен, във всеки случай. Целият онзи друг живот е животът на Зелда, не моят. А после си помислих, че имам тази една седмица почивка със Зелда, а Филип има само това място. Той няма дни, в които да отсъства, той не прекарва времето си така… така… както беше за нас. Стори ми се толкова нечестно да не му дам нещо, когато имах толкова много. А той е много по-добре, и Мъри му действа толкова добре, а плановете го развълнуваха толкова много…

Трой мълчеше. Обяснението на Изобел заглъхна.

— Да не идвам ли в понеделник? — попита Изобел нещастно.

— Не — каза Трой. — Съжалявам. Нямам право да ти натрапвам възгледите си. Разбира се, ела в понеделник. Това не променя положението със Зелда, то си е само между теб и Филип. Просто исках да бъдеш по-добре, да можеш да не се тревожиш за пари. Разочарован съм, че Зелда не е решила всичките ти проблеми. И ми се иска…

— Какво? — прошепна Изобел. — Какво?

— Иска ми се това да бяхме ние, ние двамата да планираме как да похарчим парите заедно — каза Трой, с глас, нисък като нейния. — Иска ми се двамата със Зелда да планирахме нещата заедно. Предполагам, че ревнувам.

Беше толкова неочаквано, че Изобел затвори очи и се почувства физически разлюляна.

— Знам, че не е възможно — каза той.

— Не е — заяви тя твърдо. — Не е — макар че сърцето й блъскаше в ушите, а всеки мускул в тялото й се изопваше от желание.

— Знам, че не е — каза Трой. — Предполагам, че просто си мисля за теб, затворена като в капан в онази къща, с болен мъж, и си представям Зелда в Нюкасъл…

Тя щеше да защити начина си на живот и съпруга си от такава критика, ако не беше начинът, по който той й напомни как се е държала с него. Изведнъж, неканен, в ума й се появи образът на Трой като Зелда, наполовина мъж, наполовина жена, върху нея в леглото с бухнала лъскава коса, целувайки я страстно с хлъзгави и червени устни. Видението беше ярко и живо като спомен за халюцинация, породена от наркотик. Внезапно, Изобел отново беше там с него, можеше да почувства натиска на твърдото му бедро, обвито в копринен чорап, между нейните.

— О, Господи — прошепна тя.

— Ще се видим в понеделник — отвърна Трой. — Сега ще прехвърля парите. Обади ми се, ако имаш нужда от мен, нали?

— Да, да.

— И недей, недей да обещаваш повече пари на Филип, за нищо на света. Стига му толкова, ясно?

— Да — каза Изобел послушно.

— Обещаваш ли? Само онези петдесет и осем хиляди лири. Не е нужно да му плащаш повече от чувство за вина, от съжаление, или защото ще намери друг хитър търговец, който го убеждава, че нещо му е необходимо.

— Не, не.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ще се видим в понеделник — каза кратко Трой и прекъсна разговора.

— Понеделник — прошепна Изобел в пукота на статичното електричество.

Изобел седя сама в кабинета си през остатъка от следобеда, взирайки се в екран, който си оставаше упорито празен. Би трябвало да работи по новата книга на Изобел Латимър, „Изборът и избраните“, в която щеше да се говори за свободната воля, но откри, че нямаше почти нищо за казване, било то по въпроса за свободната воля, или по въпроса за избора.

Обгърна с длани брадичката си и погледна екрана.

— Чувствам се, сякаш съм била прелъстена — прошепна тя. — Прелъстена и лишена от интелект, и доведена до безмозъчна чувственост.

Курсорът примигваше подканващо. Изобел не пишеше нищо, взираше се в нищото, не мислеше за нищо.

— Първо бях Зелда — прошепна тя. — Първо възприех друга самоличност като актьор. А сега откривам, че не мога да се върна в старата си самоличност.

Остана да седи мълчаливо, докато часовникът отброяваше минутите на следобеда, а когато излезе в четири часа, Филип приготвяше чай в чайника, а колата на Мъри потегляше.

— Мъри не искаше да те безпокои, като се сбогува — каза Филип. — Наистина е изключително съобразителен.

— Много — каза Изобел сухо. — Мислех, че отдавна си е отишъл, след като си получи чека.

— Накара Мели да го депозира на път за вкъщи — каза Филип. — И поръча всички материали от първа необходимост по мобилния си телефон, докато беше тук. Беше много полезно. Прегледахме техническите подробности заедно.

Изобел кимна. Отвори бюфета и донесе чаени чаши и чинийки. Филип моментално се отмести от работния плот, оставяйки Изобел да се заеме с работата по приготвянето на чая.

— Шоколадови бисквити? — попита тя.

— Само една — каза той. — Мъри настоява да сваля килограми, преди басейнът да бъде завършен. Казва, че ще бъда истински Адонис край басейна — изкиска се.

Изобел се усмихна, подреждайки шоколадови бисквити върху една чиния, а после занесе две чаши чай до кухненската маса.

— Съжалявам, че не можахме да поръчаме всичко, което замисляхме — каза тя.

Филип й се усмихна мило.

— Беше въздушна кула. Не можеш да си представиш колко са прекрасни брошурите. Виждаш едно нещо, а после виждаш друго и си помисляш — о, ще взема това, и това, а също и това — и накрая излиза четвърт милион или нещо подобно.

— Пак е много скъпо — напомни му Изобел. Осъзна, че искаше отклик от Филип. За първи път в съвместния им живот искаше да чуе някаква благодарност, някакво признание, че, по същество, тя му правеше зашеметяващо скъп подарък.

Той поклати глава.

— Нищо не е в сравнение с някои от басейните, които Мъри е правил.

— В такъв случай Мъри сигурно се движи в много заможни среди — каза Изобел язвително. — Изненадана съм, че отделя толкова време на нашия скромен малък модел.

— Той е истински ентусиаст — обясни Филип. — Когато се обвърже с някой проект, за него няма значение на каква стойност е. Просто трябва да го доведе докрай, и трябва да се погрижи да бъде изпълнен възможно най-добре. Той е перфекционист. Много ми напомня за самия мен, когато бях по-млад. Притежавах същия хъс. Онзи ден той каза нещо: още със събуждането си сутринта, преди да дойде време за ставане, лежи в леглото си и мислено планира плувни басейни. Помислих си — да, наистина мога да си се представя да правя това, преди десет години живеех за работата си. Помниш ли?

— Колко време каза, че ще отнеме? — попита Изобел.

— Четири до пет седмици, ако всичко мине гладко — Филип се усмихна. — Но освен това каза, че нищо никога не минава гладко. Голям реалист е този Мъри.

Изобел кимна. По някаква причина се чувстваше напълно изтощена.

— Само се надявам в крайна сметка всичко да си струва — каза тя. — Няма ли да се окажем двама глупаци, ако в края на цялата тази суматоха и разноски открием, че плуването не ни допада особено? В края на краищата, живели сме тук десет години и никога преди не сме почувствали такава нужда.

— Не и аз — каза Филип уверено. — Мъри казва, че можел да прецени. Има два типа клиенти: онези, които се сдобиват с басейни, защото съседите имат такива, или защото искат да увеличат стойността на къщата си. И такива, които наистина си падат по живота край плувния басейн. Той казва, че веднага може да познае какъв е случаят. Казва, че в мига, щом ме срещнал, разбрал, че ще бъда човек, за когото плуването ще се превърне във втора природа. Казва, че просто го знае.

— Я виж ти — каза Изобел. — Колко стряскащо прозорливо от негова страна.

Замълчаха за момент.

— Ужасно съм уморена — каза Изобел, изтощена от собствения си сарказъм. — Мисля, че ще си взема вана. Ще вечеряме само нещо леко, нали?

Филип придоби леко смутено изражение.

— Вземи си вана — препоръча той. — Би ли искала да си легнеш рано?

— Да — каза Изобел, изненадана. — Изтощена съм. Защо?

— Просто работата е там, че докато те нямаше, си създадохме навика Мъри да се отбива, след като свърши работа. Понякога слизаме в селото да изпием по една халба. Освен това понякога вечеряме там.

— О — каза Изобел, доста неприятно изненадана. — Госпожа М. не ти ли готви вечеря?

— Понякога да, но понякога я пропускам — призна Филип. — Казвам й да си я вземе вкъщи и сама да я изяде.

Изобел кимна, мислейки си, че, освен че плащаше на госпожа М. много щедра сума на час, сега, очевидно, освен това изхранваше господин и госпожа М. и плащаше вечерите на Филип навън.

— По-добре, вместо да иде на вятъра — каза Филип.

Изобел кимна.

— В кръчмата човек може да хапне хубава пържола и пържени картофи — каза Филип. — Не знам защо никога не ходим.

Изобел не му напомни, че никога не излизаха до кръчмата вечер, защото от много години се бяха разбрали, че заради болестта си той се уморява твърде много, за да излиза вечер.

— Така че, ако искаш да си легнеш рано, върви — каза Филип насърчително. — Аз ще се прибера по-късно. Няма да се бавя.

— Добре — каза Изобел. — До по-късно.

Тя чу колата на Мъри да спира пред къщата, докато беше във ваната. После чу как входната врата се трясва почти веднага и колата потегля отново. Филип сигурно го беше чакал в антрето, облякъл палтото си, готов за тръгване, като малко дете, което чака специална разходка.

Изобел се отпусна във ваната и се замисли над факта, че съпругът й имаше приятел и постоянен компаньон, и че това не беше тя. Не изпита нещо повече от чувство на дълбока незаинтересованост. Филип бе развил симпатия към човек, когото тя би очаквала той да презира. У Мъри нямаше нищо лошо, помисли си тя, освен че беше толкова отявлено обикновен. Помисли си, че човек може да срещне дузина такива като Мъри във всеки салонен бар в който и да е тризвезден хотел. Те бяха мениджъри от средно ниво, бяха старши продавачи. Бяха глави на семейства в предградията. Бяха женени мъже с по две деца. Караха служебни коли, доста арогантно и бързо. Имаха запас от анекдоти и забавни истории. Гледаха телевизия, понякога ходеха на кино, рядко — на театър. Мъри беше едно стъпало над останалите, защото поне притежаваше предприемчивостта и енергията да основе собствен бизнес и да се издържа изключително от способностите и ума си. Но като оставим настрана тази едничка разлика, имаше стотици, хиляди мъже като Мъри. Изобел не можеше да проумее защо Филип беше привлечен именно от този. Той имаше чаровна усмивка и красиво, открито лице. Вървеше като момче и се смееше като мъж, чийто живот е изпълнен с радост. Но защо Филип би го харесал толкова много, че прекарваха големи части от деня заедно, беше загадка.

Изобел излезе от ваната и се загърна в хавлия. Навярно Филип има нужда от мъжка компания, помисли си тя. Навярно животът в състоящо се изключително от жени домакинство, с госпожа М. като икономка и Изобел като тази, която изкарваше хляба, го беше накарал да закопнее за брат. Определено се държеше различно с Мъри. Беше по-шумен, беше по-оживен. За Изобел обядът с Мъри беше необичайно преживяване. Госпожа М. се беше държала кокетливо и до голяма степен беше част от компанията, Мъри се държеше весело и фамилиарно, а Филип се забавляваше и беше доволен. Изобел поклати глава. Това изобщо не приличаше на дома й.

Импулсивно влезе тихо в спалнята и вдигна телефона на нощната масичка. Знаеше домашния телефонен номер на Трой наизуст. Искаше да чуе гласа му. Внезапно изпита смразяващо усещане, че я изоставят. Филип беше излязъл без нея, беше излязъл, без дори да я покани да дойде с тях. Решението й да вечеря спокойно и да си легне рано изобщо не беше определило хода на вечерта, както ставаше обикновено. Точно обратното: беше му дало свобода да направи собствен избор. И той беше избрал да бъде без нея.

Чу телефона да звъни, а после Трой вдигна слушалката. На фона на гласа му се чуваше толкова силен шум, та тя си помисли, че сигурно е пуснал телевизора абсурдно високо. Налагаше му се да крещи.

— Ало?

— Аз съм — каза Изобел.

— О, Изобел. Привет.

— Можеш ли да го намалиш?

— Ще прехвърля разговора на друг телефон — каза той. Тя чу как телефонът щраква, а после след миг той вдигна отново. Сега шумът и музиката бяха далечни.

— Така е по-добре — каза той.

— Какво става? — съзнаваше, че думите й прозвучаха така, сякаш го разпитваше, сякаш имаше право да знае какво правеше той и беше вероятно тя да не го одобри.

— Нищо — каза той, мигновено заемайки отбранителна позиция. — Просто няколко приятели се отбиха.

Изобел искаше да попита: кой? какви приятели? Искаше да попита какво правеха? Танцуваха ли? Защо иначе музиката беше толкова силна? Това парти ли беше?

— Звучи забавно — каза тя. Гласът й не прозвуча толкова ведро и весело, колкото възнамеряваше. Прозвуча ужасно смутено и неловко.

— Хубаво е — каза той, за да приключи темата. — А ти? Какво правиш?

— Току-що си взех вана. Канех се да си легна рано.

— Добра идея — каза той топло. — Всичко наред ли е?

Тя се поколеба. Искаше й се да му каже колко странно беше чувството да е сама в къщата, колко объркана се почувства от факта, че Филип чакаше Мъри до входната врата и че бяха тръгнали заедно с колата.

— Филип излезе да пийнат нещо с Мъри — каза тя унило.

— Значи можеш да имаш малко спокойствие — каза Трой, сякаш беше доволен за нея.

— Да — каза тя, със съвсем равен тон.

Настъпи кратко мълчание, в което Трой я чакаше да каже нещо или да приключи телефонния разговор.

— Просто исках да чуя гласа ти.

— Да запея ли? — предложи Трой. — Или да изрецитирам стихотворение?

Разбра, че той беше щастлив, с приятелите си, може би малко пиян. Разбра, че нямаше да може да го убеди да й говори нежно или съчувствено.

— Не — каза тя, опитвайки се да звучи също толкова безгрижна. — Имам нужда от приспивна песен, а не да пееш рокендрол.

— Джуди Гарланд — поправи я той веднага.

— Разбира се — каза тя. — Ще ти пожелая „лека нощ“. Приятно парти.

Беше се надявала той да й възрази и да каже, че не е парти, просто един-двама буйни приятели, които вдигат твърде много шум. Но той не го направи.

— Лека нощ, скъпа — каза той весело и затвори телефона.

Изобел остана да седи за момент с безмълвната слушалка в ръката си, а после я върна внимателно върху вилката.

Установи, че изпитва студ и неприятна влага, и затова се подсуши грубо с хавлията, а после намери топла, обикновена пижама. Пъхна се в леглото и прегледа купчината книги на нощната си масичка, в търсене на някоя, за която бе най-вероятно да успее да отклони мислите й от това чувство на омаломощаваща потиснатост. Осъзна, че се чувстваше пренебрегната, като детето, което не избират за училищния отбор и го изключват от игрите на детската площадка. Представи си как Филип и Мъри си бъбрят приятелски в местната кръчма, как Трой пие шампанско и се смее с приятелите си. А ето я и нея, съвсем сама в голямо двойно легло — избира си книга, която да я приспи в девет и половина вечерта.

Придърпа завивката, за да я подпъхне по-здраво около себе си. Най-лошото в това усещане, че е пренебрегната, беше чувството й за тежка несправедливост. Тя беше тази, която изкарваше хляба, смяташе, че е редно Филип да си стои у дома с нея, или, ако искаше да излезе, то да излезе с нея. Тя беше любовница на Трой, защо той си организираше парти с приятели, когато тя беше съвсем сама? А на нея й се беше усладило да бъде Зелда, звездата. Как можеше да има партита, а тя да не е център на вниманието? Как можеше Филип да си прекарва добре, Трой също да си прекарва добре, а тя да е съвсем сама в леглото, оттегляйки се за през нощта като някоя тъжна стара мома, която няма какво да прави, освен да чете книга и да се преструва, че така предпочита?