Аферата „Зелда“

Седемнайсет

Съпругът на госпожа М., който караше колата на семейство Латимър, посрещна Изобел на гарата.

— Хубаво ли беше времето напоследък? — попита Изобел, когато излязоха от главния път и поеха бавно по тесния междуселски път. Той отби в тесен еднолентов път и изчака един трактор да се промъкне покрай тях, преди да отговори.

— Много приятно — каза. — Много меко, а пък едва наближава февруари. Вече прилича на пролет. В Лондон едва ли сте почувствали колко е приятно.

— Не — каза Изобел. — А напоследък навсякъде има централно отопление, и е толкова горещо…

— Това води до всякакви настинки — каза той печално. — И менингит. Кой беше чувал за менингит преди централното отопление?

Изобел кимна и загледа познатите ориентири по пътя към къщата й.

— Филип добре ли е? — попита тя.

— О, да — отвърна съпругът на госпожа М. — Поне тя никога не е казала нещо в различен смисъл. А щеше да спомене, ако той не беше добре. Каза, че е много погълнат от заниманията си с басейна. Предполагам, че сигурно сте чули всичко за това.

— Да — каза Изобел. — Чух.

Той намали, за да завие в алеята. На обичайното място на Изобел беше паркиран бял седан.

— Това сигурно е човекът за басейна — каза господин М. и паркира до него. — Май е тук през повечето дни.

Изобел излезе от колата и видя с прилив на дълбоко задоволство, че Филип беше дошъл до предната врата да я посрещне.

— Привет — провикна се той от прага.

— Привет — отвърна Изобел, обхващайки с поглед светлата му коса и любимото лице, свенливата топлота на усмивката му. Вдъхваше усещане за нещо сигурно и нормално в сравнение с прекадените вълнения от предишната седмица. Тя се радваше да си е у дома, радваше се да е отново с него. За момент се просълзи при вида му и изпита желание да изплаче, да се хвърли на гърдите му и да остави ръцете му да я обгърнат, и да го чуе как я успокоява, че не е нужно никога повече да излиза навън в света, никога повече да бъде Зелда, никога да не протяга ръка към Трой през нощта или да се бори с усложненията на живота, който бяха създали заедно тази седмица.

— О, Филип — изрече тя с копнеж и тръгна към него.

На прага зад него се появи една фигура. Мъри кимна леко, сякаш искрено се радваше да я срещне.

— Добре дошла у дома.

— Благодаря — каза Изобел студено.

— Мъри ще остане на обяд, тъкмо се канехме да хапнем — каза Филип доволно. — Истински късмет е, че си хванала този влак. Идваш точно навреме.

Изобел кимна и влезе в къщата. Струваше й се странно двамата мъже да я приветстват с добре дошла в къщата, която до миналата седмица безусловно й принадлежеше, в която тя посрещаше съвсем редките посетители. Но сега палтата на Мъри и Филип бяха метнати на един стол в антрето, а големият синьо-бял чадър на Мъри, с яркото лого „Атлантис Пуулс“, беше в поставката за чадъри. Изобел поспря за миг да погледне големия чадър на Мъри, заради който поставката й се струваше миниатюрна, палтото му, метнато небрежно на стола й, а после отиде в кухнята.

Нямаше да обядват супа, хляб и сирене. Понеже имаше да готви за двама мъже, госпожа М. беше преобразила обичайните си менюта. На две места имаше ножове и вилици, и когато Изобел влезе, госпожа М. слагаше на трето място прибори за нея.

— Здравейте — каза Изобел.

Госпожа М. вдигна поглед и се усмихна:

— Здравейте, госпожо Латимър. Хубава седмица ли имахте?

— Да, благодаря — каза Изобел. — Тук всичко наред ли е?

Госпожа М. й отправи усмивка, която загатваше за обичайното съзаклятничество между жените.

— Ами доста сме заети — каза тя тихо, така че двамата мъже, влизащи в стаята, да не могат да чуят. — Ужасно сме заети. И доволни. И здрави.

— Хубаво — каза Изобел сдържано, подразнена от поверителния тон. — Някаква поща за мен?

— Всичко е на бюрото ви, госпожо Латимър.

Изобел кимна и се обърна да тръгне към кабинета си, докато госпожа М. заговори фамилиарно на мъжете:

— Филип, Мъри, обядът ще е готов след няколко минути, така че не се запилявайте.

Изобел спря като закована на прага. Госпожа М. работеше за тях от седем години и винаги ги беше наричала господин и госпожа Латимър, а те я знаеха като госпожа М.

Изобел продължи през вратата към кабинета си. До клавиатурата на компютъра й имаше стряскаща купчина поща. На самия екран имаше нещо, което Изобел не беше виждала преди, нова програма, която никога не беше използвала на компютъра си. На нея се виждаше чертеж на градина с обширна стопанска пристройка и къща в центъра. Изобел я гледа в продължение на един миг, преди да осъзнае, че това беше мащабна скица на нейната къща, с обора, който Филип планираше да превърне в плувен басейн. Това беше една от програмите на Мъри, която показваше на потенциалните купувачи как ще изглежда басейнът им. Докато Изобел гледаше, екранът се промени и на него се появи гледка, заснета от въздуха. Сега тя можеше да види пасажа от къщата, който по някакъв начин се беше превърнал в остъклена сводеста галерия, а после гледката се промени отново и показа изгледа от юг, север, запад и изток. Тя седеше в стола си и гледаше как картината се сменя, забелязвайки, че пристройката хармонира красиво с вида на къщата, и, всъщност е така разширена, че е голяма почти колкото нея.

— Това е нелепо — промълви тихо Изобел.

Вратата й се отвори и Филип и Мъри застанаха на прага заедно: изглеждаха весели и доволни от себе си.

— Какво ще кажеш? — попита Филип. — Мъри ми показа как да я инсталирам на компютъра ти. Да ти я разясним ли?

— Трябва да си проверя пощата преди обяд — каза Изобел хладно. — Може ли да ми я покажете след това?

Намерението й беше да покаже пренебрежение към Мъри, но долови как той внезапно й хвърли блестяща усмивка, сякаш отхвърлянето от нейна страна беше по някакъв начин интересно, по-интригуващо от приемане. Изобел извърна поглед от ведрото му лице и сведе очи към писмата си.

— Ако искате да се махне от екрана ви, просто натиснете „Напусни“ — каза Мъри. — Записано е на диск, няма да го загубим, ако искате екранът ви да се изчисти.

— Благодаря — каза Изобел хладно. Двамата мъже се оттеглиха, много напомняйки на непослушни момчета, които гувернантката отпраща от стаята. Изобел се върна към пощата си и прехвърли бързо пощенските пликове: половината от вниманието й все още беше съсредоточено върху екрана, който сега показваше мащабна скица и напречни сечения на постройката. Сметките в светлокафяви пощенски пликове не бяха отворени, Филип ги беше оставил на нея. Филип обаче беше отворил всички адресирани лично до нея писма, с надписани на машина пликове, както правеше винаги. Ако му поискаше обяснение, той щеше да каже, че е искал да се увери, че нищо спешно не е било пренебрегнато. Това беше само отчасти вярно. Тъй като имаше малко приятели и никакви роднини, самият Филип почти никога не получаваше писма и завиждаше на Изобел за голямата купчина поща, която получаваше всяка сутрин.

До този момент Изобел никога не беше възразявала срещу този негов навик. Но сега имаше неща, които трябваше да крие. Поколеба се за миг, гледайки разкъсаните пощенски пликове. Щеше да е трудно да попречи на Филип да отваря пощата й. Сега осъзна, че никога не й беше харесвало той да го прави. Това означаваше, че всички приятни писма се четяха от него, преди тя да успее да се добере до тях. Той й съобщаваше всяка вълнуваща новина, знаеше я пръв, дори когато беше адресирана единствено до нея. Изобел осъзна, и това осъзнаване я удиви, че години наред Филип беше отварял личните й писма и че години наред тя го бе мразила, задето прави това, а никога не бе имала куража да му каже да зачита неприкосновеността на личната й кореспонденция.

Изобел прехвърли отворените плюсове и спря поглед на две покани: една за парти по случай представяне на книга от едно малко издателство, една — да говори на литературен обяд. Имаше писмо от офиса на Трой с приложени към него няколко подбрани рецензии за роман на Изобел Латимър, който неотдавна беше издаден в Америка. Изобел ги прочете бързо. Бяха еднакво хладни. В Америка творчеството на Изобел беше познато като идейно, философско и ненужно усложнено. Сега критиците единодушно се оплакваха, че нейните истории не се занимават с грижите на обикновените читатели, а описват свят, който отдавна е изчезнал. Изобел кимна. Американските й издатели, които приемаха книгите й от близо двайсет години, бяха купили неохотно последния й роман и бяха намалили хонорарите си. Смяташе за много вероятно да не искат занапред да публикуват нищо друго, което би написала. Дори в най-добрите времена английските романи трудно намираха пазар в Съединените щати. Английските романи за скрупулите на принадлежащите към средната класа герои на средна възраст бяха станали почти непродаваеми.

Филип подаде глава през вратата.

— Обядът е готов.

Изобел кимна и се надигна от стола си.

— Видях рецензиите от американските вестници — каза Филип, докато заемаше мястото си на масата. Мъри седна срещу него на мястото, което обикновено беше на Изобел. Изобел се настани от другата страна на масата, чувствайки се изключена от компанията. — Това наистина доказва, че Америка затъпява. Те просто не разбират какво четат.

Госпожа М. донесе от фурната съблазнителен на вид пай със златиста украсена коричка.

— А какво е това? — запита весело Мъри.

— Някой спомена, че обожава пай със стек и бъбреци — каза госпожа М. — Някой намекваше през цялото време вчера.

Мъри й намигна.

— Предполагам, че не бихте обмислили да се омъжите за мен? — попита той.

— Правилно предполагате — каза тя лукаво. Отиде отново до печката „Ага“ и се върна с купа грах, а после, още по-изненадващо, с купа хрупкави пържени картофи.

Изобел погледна Филип с безмълвно удивление.

— Купихме този страхотен уред — каза той. — Фритюрник. Прави пържените картофи точно както в заведение за риба и картофки. Мъри го предложи.

— И освен това ти издействах отстъпка в цената — напомни му Мъри, като подаде пая на Изобел. Тя си отряза малка порция и му подаде обратно блюдото.

— Да! Трябваше да го чуеш! — Филип се изкиска. — Според него фритюрниците направо са завладели пазара. Кой ще яде пържена храна в наши дни, когато всички сме толкова загрижени за здравето си? Кой ще почиства фритюрник, пълен с мръсно олио? Докато приключи, онзи човек на практика ни умоляваше да го отървем от това нещо.

— Е, пържената храна наистина не е много полезна, нали? — попита Изобел, като се опита да придаде ведър тон на гласа си, а коментарът й да прозвучи просто като въпрос.

Мъри насочи ведрата си усмивка към нея.

— Дядо ми вечеряше с риба и пържени картофи през всеки ден от живота си и почина на стогодишна възраст — каза той. — Разполагам с поздравителната телеграма, която му изпрати кралицата, за да го докажа. Не обръщам внимание на всички тези здравни предупреждения. Струва ми се, че дори да следваш всички съвети, пак умираш на същата възраст, просто ти се струва, че си живял двеста години!

Той се засмя на собствената си шега и си сипа пържени картофи и грах.

— Опитай малко — настоя Филип пред Изобел. — Ще останеш впечатлена.

Изобел сложи няколко пържени картофа в чинията си и подаде купата на Филип. Сега разбра източника на слабия, топъл мирис, който витаеше в кухнята: беше миризмата от горещото олио във фритюрника. Неприятна миризма, съвсем различна от горещия полъх от заведение за риба и чипс, подправен с лекия дъх на оцет. Това беше мирис, който сякаш вече бе застоял. Изобел си представи как вонята се просмуква в карираните памучни завеси на кухненските прозорци, мазна, топла, летлива. Опита един пържен картоф.

— Какво ти казах? — запита Филип тържествуващо.

— Много са добри — потвърди тя. — Ужасно вкусни.

Двамата мъже й се усмихнаха сияйно.

— Но от тях се пълнее страхотно — отбеляза Изобел.

— Не е нужно да се тревожите за това — каза Мъри весело. — Красива жена като вас.

— Мислех повече за артериите си, отколкото за фигурата — отвърна Изобел хладно.

Той й се ухили.

— Говорят много глупости за здравето — каза. — Какво беше? Не може да се ядат варени яйца заради салмонелата? После сигурно ще кажат, че не може да се ядат котлети? Казвам на Филип да не се тревожи за това. Половината от проблема е само в ума. Ако не се тревожиш за нещо, то никога няма да се случи.

Изобел стрелна Филип с шокиран поглед. Той съвсем не се беше оттеглил оскърбено в черупката си, както обикновено правеше, когато разговорът се доближеше дори минимално до болестта му, а кимаше и се усмихваше.

— Казвам на Филип, че лекарите знаят много по-малко, отколкото се преструват, че знаят — заяви Мъри. — Кой пуши най-много, а? Лекарите. Представителите на кои професии пият най-много? Лекарите и журналистите. Същите онези, които казват, че не бива да пием, и същите онези, които пишат репортажите против пиенето! Човек не може да не си помисли, че говорят така, за да остава повече за тях.

Изобел се усмихна едва-едва, но Филип се засмя възхитено.

Госпожа М., която трупаше съдове в миялната и бършеше работните плотове, хвърли поглед към тях.

— Говорите за трима — отбеляза тя.

Мъри й хвърли поглед и намигна.

— Ако успееш да ги разсмееш, половината работа е свършена — каза той. — Това е играта на продажбите. Това е игра, Мели.

Изобел си отбеляза факта, че госпожа М. имаше собствено име, което можеше да се съкрати на „Мели“. Амелия? Емили? Като че ли си спомняше Емили.

— Този човек би могъл да продава сняг на ескимосите — каза Филип на Изобел. — Кълна се. Навсякъде, където ме заведе да видя работата му, собствениците казват, че планирали малък басейн за децата, а внезапно се озовали с безброй литри вода в огромен басейн с треньори по плуване и трамплини, и камини, и какво ли още не.

— Хората мислят превалено на дребно — заяви Мъри. — Аз просто разширявам малко параметрите им.

— И нашите ли разширявате? — попита Изобел остро. — Докато ни продавате фритюрници в добавка?

Той не се поколеба дори за миг:

— О, надявам се, че е така — каза с усмивка. — Филип имаше страхотна идея за басейна, когато за пръв път се включих в проекта. Моята работа беше да обмисля подробно с него нещата, техническата и дизайнерската работа. А после, втората част от работата ми е да се погрижа да получите нещо добро за парите си. Един голям басейн е само малко по-скъп от един малък, защо да нямате най-доброто, което можете да си позволите? И където и да отидете, никога няма да намерите някой да каже, че му се иска да е купил по-малък басейн. Много хора казват, че им се иска да са купили по-голям — не са подозирали каква полза ще имат от него. Никой никога не казва, че му се иска вместо това да се е спрял на малък басейн.

— Съвсем вярно — подкрепи го Филип. — Всички ми казват, че Мъри ги убедил да изберат по-голям. Никой не казва, че е съжалявал за решението.

— Е, предполага се, че не посещавате хора, които не са одобрили плановете ви — отбеляза Изобел.

Нищо не можеше смути спокойната увереност на Мъри:

— Не. Защо ми е? Ако съм изразходвал време и усилия да планирам най-подходящото нещо за тях, съвършената схема за техния бюджет и за пейзажа им, и те решат да вземат плановете ми и да ги възложат за евтино изпълнение на някой тип, който се е появил след мен — защо да се връщам там? Никога не се връщам. Изготвям най-добрия план, който мога, а ако не го харесат, могат да се заемат сами.

— Разкажи й за хората, които решили да не избират закрит басейн — подсказа му Филип. Усмихна се на Изобел. — Това ще ти хареса.

— Беше едно семейство от другата страна на Четам — поде охотно Мъри. Звънът на телефона прекъсна разказа му.

— Извинете ме — каза Изобел с облекчение и стана от масата.

— О, остави телефонния секретар да го приеме — настоя Филип.

— Не, трябва да отида, може да е някой от студентите ми.

— Мели може да вдигне — каза Филип.

— Вероятно търсят Мели — допълни Мъри. — Пак млекарят.

Изобел затвори вратата на кабинета си, за да заглуши смеха, и вдигна телефона.

— Ало?

— Изобел? — Беше гласът на Трой.

— О — каза тя. Почувства пламенен прилив на желание. — О, Трой.

— Просто исках да се обадя. Разопаковам всичките й прекрасни неща и изпращам някои от тях на химическо чистене. Чувството е ужасно, като да подреждаш къща, когато някой е умрял. Имах нужда да поговоря с теб.

— Толкова се радвам, че го направи.

Те замълчаха за миг и се вслушваха взаимно в дишането си, сякаш самата връзка беше достатъчна, сякаш думите почти не бяха нужни.

— Всичко наред ли е? — попита Трой най-накрая. — Видя ли оценката за басейна?

— Още не — каза тя. — Човекът от компанията за басейни е тук на обяд. Разказва анекдоти за плувни басейни.

Тя се засмя на презрителния смях на Трой.

— Бас държа, че са смайващи.

— Да.

— Някой да е казал каква е приблизителната сума за работата, в общи линии?

— Още не — каза Изобел. — Но е неумолимо чаровен.

— Неумолимо? — поиска да се увери Трой. — Това ми звучи като около четирийсет хиляди.

— Повече — каза Изобел. — Думи нямам да ти опиша колко е чаровен.

— Кажи „не“ — напомни й Трой. — Не забравяй, че трябва да казваш „не“.

— Ще го направя — каза Изобел. — Но Филип е възроден. Сякаш е друг човек. Ще трябва да направим нещо. Дори да е в много по-малък мащаб.

Настъпи мълчание, докато Трой обмисляше думите й.

— Предполагам, че ако се стигне до най-лошото, винаги би могла да напишеш още един роман под името на Зелда Виър — продължение.

— Мислиш ли, че ще искат продължение?

— Ако влезе в класациите — каза той кратко. — Ако се нареди в списъка на бестселърите тази седмица, тогава много бързо ще поискат продължение.

— Мислиш ли, че може да бъде бестселър? — попита Изобел. Изпита силно вълнение. — Знаеш ли, че никога не съм имала книга, която да е стигала по-високо от петдесето място.

— Продажбите в книжарниците са доста добри — каза той. — В момента имам цифрите пред мен. Ако успяват да продават бройките, които са поръчали, тогава може и да имаш шанс.

— Толкова много ми се иска — промълви Изобел.

Настъпи мълчание.

— Когато казваш това, някак съвсем не мисля за списъци на бестселъри — прошепна Трой.

Изобел откри, че беше затаила дъх за момент.

— За какво мислиш? — попита тя предизвикателно.

— Мисля за теб, и мен, и Зелда, както бяхме през онази първа нощ, първата нощ в Нюкасъл.

Изобел бавно издиша.

— Беше… необикновено. Никога не съм изпитвала нищо… никога не съм била… Това е като друг свят. Оттук ми се струва като друга вселена.

Отново замълчаха.

— По-добре да вървя — каза Изобел неохотно.

— Не подписвай нищо, без да се погрижиш да е прегледано от адвокат. Изпрати ми го с куриер, ще накарам нашия адвокат да го погледне.

— Добре — каза тя.

— Обещай — настоя Трой. — Обещай, че няма да се подпишеш върху пунктираната линия или дори да дадеш съгласие, докато не разберем какво означава написаното със ситен шрифт.

— Обещавам — каза тя послушно. Изпита прекрасно усещане, че е силно, пламенно закриляна.

— Добре тогава — каза той неохотно. — Дочуване.

— Дочуване — прошепна Изобел. — Дочуване. — Телефонът щракна, когато той остави слушалката от своя край на линията. — Любов моя — изрече тя през съскането на статичното електричество.

Филип подаде глава през вратата.

— Помислих си, че няма да искаш десерт — каза той. — Госпожа М. ни направи пудинг с хляб и масло.

От кухнята се чу изблик на смях: пудингът с хляб и масло очевидно беше някаква тяхна „вътрешна“ шега.

— Не — каза Изобел. Стана бързо от стола си, сякаш самата й поза можеше да издаде, че е говорила по телефона с любовника си. — Но бих искала малко кафе.

Върна се в кухнята, чувствайки се като пришълец в собствената си къща. Сега кухнята беше топла и ухаеше сладко на захар и индийско орехче. Мъри се беше облегнал назад в стола си, който беше избутан от масата. Току-що беше довършил голяма купа пудинг от хляб с масло и на грейналото му в широка усмивка лице се бе изписал израз на заситена лакомия. Лицето на Филип, седнал до него, също бе порозовяло от доволство. Госпожа М., която разчистваше съдовете от масата, също беше различна, излъчваше нещо като момичешко кокетство. Доставяше й удоволствие да готви за тези двама мъже, наслаждаваше се на преувеличените им комплименти и на закачливите им подмятания. Къщата, по-рано толкова тиха и толкова сдържана, сега беше далеч по-весела, по-шумна. Това вече не беше къщата на преуморена жена и съпруг инвалид. Беше къща, пълна с шумния грубоват смях на двама весели мъже.

На Изобел тази промяна изобщо не й харесваше.