Аферата „Зелда“

Двайсет

На сутринта Изобел се почувства по-бодра. Събуди се преди Филип и остана загледана в красивото му лице няколко мига, преди да се измъкне от леглото. Когато отвори очи, той й се усмихна и каза: „Добро утро, скъпа“ с тон на истинско удоволствие.

— Добре ли прекара вечерта? — попита тя.

Той се засмя.

— Отлично. С Мъри ни включиха в отбора по дартс. Можеш ли да си представиш? Мъри е доста добър играч, но аз удивих всички, като уцелих центъра на мишената.

— О! — каза Изобел. — Дори не знаех, че можеш да играеш дартс.

— Играех като момче. От години не съм. Но моят удар в десятката беше решаващ, и нашият отбор спечели. Бил Брайс беше наистина…

— Кой?

— Бил Брайс, съдържателят, наистина беше доволен. Беше реванш, разбираш ли. Почерпи всички ни по едно питие, а после двамата с Мъри отидохме в ресторанта и вечеряхме.

— Не бих предположила, че си бил гладен — отбеляза Изобел. — След онзи огромен обяд.

— Можех да мина с нещо леко, но Мъри умираше от глад — каза Филип. — Толкова много търчи насам-натам, че изгаря много енергия. Ядох само стек и салата. Категорично съм решил да сваля малко килограми.

— Защото Мъри казва, че трябва да си истински Адонис край басейна — допълни Изобел.

Филип се усмихна, без да се смути.

— Да.

— Е, какво ще закусваш? Четвъртинка грейпфрут?

Филип се измъкна от леглото и се протегна:

— Не, препечена филийка, както обикновено. Още не съм чак толкова праведен. Мъри закусва с овесена каша.

— Това значи ли, че трябва да ядем овесена каша?

Той вдигна поглед, предупреден от острата нотка в гласа й.

— Не, разбира се, че не. Просто казвах, че той закусва това. Много е полезно. Казва, че е много засищащо.

Изобел кимна, навлече халата си и слезе долу.

Закусваха в дружелюбно мълчание, четейки неделните вестници. Филип винаги започваше с бизнес раздела, а Изобел — с рубриката за книги.

— Нещо интересно? — попита Филип иззад вестника си.

— Един нов роман от Пол Кери е подложен на унищожителна критика — отбеляза Изобел. — Казват, че е повърхностен. Сега той наистина пише по един на година.

— Като конвейер — каза Филип. — Защо не отделя повече време, защо не пише по-грижливо, като теб?

Изобел не каза нищо, но много добре знаеше причината. Подобно на останалите, Пол Кери трябваше да публикува редовно, трябваше да се бори да оцелее, разкъсвайки се между изискванията на суровия и безмилостен пазар, като че ли продаваше консервиран боб, и желанието си да създаде нещо, дълбоко удовлетворяващо за него като човек на изкуството.

— Може би има нужда от пари — каза тя.

— Всички имаме нужда от пари — каза Филип надменно. — Но ти не би пожертвала художествената стойност само за да изкараш някоя пара. Въпрос на баланс.

— Казва човекът с басейна за петдесет и осем хиляди лири — отбеляза Изобел, като се усмихна, за да смекчи язвителността на думите си.

— Казва човекът, който работеше много усърдно в индустрията и купи къщата си наведнъж с пенсията си за инвалидност — отвърна Филип. — Така че всичко, спечелено след това, е просто допълнение към основното.

Преди няколко месеца Изобел щеше да си замълчи. Сега отвърна:

— Сериозно допълнение. На стойност петдесет и осем хиляди лири.

Филип се усмихна.

— Късметлии сме — каза той, сякаш това приключваше дискусията.

Той вдигна отново вестника си и се скри зад него. Нещо в начина, по който беше приключил разговора, й даде сили да заговори:

— Утре вечерта ще отсъствам — каза тя. — Ако не е проблем.

— Разбира се — отвърна той. — Пак работа в колежа?

— Да — каза тя. — И толкова мразя късния влак.

— Значи ще се прибереш във вторник?

— Ще си бъда вкъщи по обяд.

— Не бързай — каза той мило. — Остани колкото искаш. Ние няма да избягаме.

— Не, знам — каза тя. — Но ще се прибера навреме за обяд, във вторник.

Той кимна и отново замлъкна. Изобел стана и направи на двамата по още една чаша кафе.

— Ще отидем ли да се разходим по-късно? — попита тя. — Денят е прекрасен.

— Добре — каза той мило. — Можем да се разходим край реката, а после да отидем за обяд в кръчмата, ако искаш.

— Няма ли да е прекалено далече за теб?

— Не — каза Филип уверено. — Направих го онзи ден с Мъри. Изкарахме си страхотно.

В понеделник сутринта Изобел беше обезпокоена в кабинета си от потропване на вратата. Госпожа М. подаде глава в стаята.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза тя. — Но си помислих, че ще искате да оправим сметките.

Изобел, която още не беше написала нищо, се извърна от празния екран.

— Пари за домакинството ли? — попита тя.

— Имам всички касови бележки — каза госпожа М., като бръкна в дамската си чанта и извади сноп хартии. — За седмицата.

Изобел бе леко изненадана. Обикновено всички пари за продукти се вземаха от буркана с пари за домакински разходи, който тя пълнеше с банкноти веднъж седмично. Сумата беше средно между сто и сто и петдесет лири на седмица, а Изобел беше оставила двеста лири в чисто нови банкноти от по двайсет лири, преди да замине за седмицата.

— Мислех, че съм оставила достатъчно — каза тя.

— Не, използвах собствените си пари, за да не безпокоя Филип — каза госпожа М.

— О! — отвърна Изобел. — И така?

— Сто и десет лири допълнително за работата ми като икономка и триста лири за изработените часове — каза госпожа М.

Изобел примигна.

— От понеделник до петък работих по дванайсет часа на ден — обясни госпожа М. — Освен когато Филип каза, че мога да се прибера вкъщи по-рано.

— А после?

— Свърших с гладенето у дома — каза госпожа М. невъзмутимо.

Изобел отвори чекмеджето и извади чековата си книжка.

— В такъв случай ви дължа четиристотин и десет лири — каза тя, като се опита гласът й да не звучи негодуващо. — И ето още сто лири за буркана с парите за домакинството. Това би трябвало да стигне до края на седмицата, нали?

Госпожа М. се поколеба.

— Ами, Филип си взема от него пари за пиене. Когато излиза с Мъри.

— Сто лири пари за пиене? — запита Изобел.

— Знаете ги какви са.

Изобел не каза нищо. Струваше й се очевидно, че не знае какви са.

— И често се хранят навън.

— Когато сте им сготвили вечеря?

— О, нямам нищо против — каза госпожа М. — Приятно ми е да виждам как нещо му доставя удоволствие. Това не ме притеснява.

— Доста е разточително — каза Изобел меко. — Ако му готвите вечеря, а после той излиза да се храни навън. Може би двамата трябва да решавате в началото на деня тук ли ще се храни или навън.

Госпожа М. се усмихна любезно, но не отговори. Изобел осъзна, че не можеше да накара Филип и госпожа М. да направят нещо, което не искаха, и че на двамата, а също и на Мъри, им изнасяше госпожа М. да приготвя обяд и вечеря за Филип, а после да носи вкъщи нежеланото.

— Е, скоро ще се върнем към обичайното положение — каза Изобел, като откъсна чека от книжката. — Когато работата по басейна бъде завършена.

— Ще отсъствате ли тази седмица? — попита госпожа М., като прие чека и го пъхна в джоба на престилката си заедно с парите в брой.

— Само довечера — каза Изобел. — Така че може би можете да попитате Филип дали иска да му сготвите вечеря. Утре ще се прибера навреме за обяд.

— Няма проблем — каза госпожа М. весело. — Довечера мога да приготвя за двамата говеждо в сос от брашно, яйца и мляко. Мъри го обожава.

Изобел повдигна вежди, но не каза нищо. Госпожа М. излезе, като затвори тихо вратата зад себе си. Изобел се обърна отново към екрана на компютъра, и пак откри, че нямаше какво да напише. Но сега нямаше какво да напише по различни причини. Преди й беше липсвало вдъхновение, сега беше напълно объркана. Мислите й се насочваха несвързано, хаотично, към това как госпожа М. готвеше вечери, а после ги носеше вкъщи да си ги изяде, как Филип си вземаше пари, загребвайки цели шепи банкноти от буркана с парите за домакинството, как Мъри идваше в къщата, и как тя, Изобел, плащаше на икономката си да познава и готви любимите ястия на Мъри.

Беше облекчение да вземе влака за Лондон в късната сутрин и да види как познатите ниви отстъпват място на малките редови къщи с миниатюрните градинки. Изобел обичаше да се вглежда в градините и прозорците на къщите, които граничеха с железопътната линия, представяйки си живота на техните собственици. Някои градини бяха претъпкани с оборудване, предназначено за деца: катерушки, люлки, дъски за люлеене, и дори големи свободно стоящи басейни, пресушени и празни и студени сега, докато лятото дойдеше отново. Други явно принадлежаха на ентусиасти и бяха прецизно оформени, с пътека, лъкатушеща в спретнати завои по цялата дължина на градината до оранжерията, пергела, една-две статуетки, комплект арки, всички — с растения, усукани около тях, привързани за тях, с натрупани около тях тор или слама, и спретнато подредени. Други градини бяха занемарени. Изобел си представяше, че са обитавани от проблемни семейства, които често се местеха, дразнеха с присъствието си съседите, и бяха дразнители и за самите себе си. Градините им бяха занемарени и мръсни, с разнебитени градински мебели, зарязани напосоки кошчета за боклук, понякога имаше и боклук, преливащ от чували за смет, ръждясващи барбекюта, подгизнали от дъжд свещи, останали от празненства, които всички бяха забравили. Изобел оглеждаше всичко това, преценяваше, отсъждаше, създаваше въображаем живот, за да откъсне мислите си от своя собствен.

Когато пристигна на гара „Ватерло“, бъркотията в собствената й къща и собствения й живот беше напълно забравена, чувстваше се безгрижна, докато чакаше такси, а после, докато таксито пълзеше през лондонския трафик, тя почувства как гърлото й се стяга, почувства се останала без дъх. Съзнаваше, че навлиза в територия, обитавана от Трой: оживлението на града беше като запълнения му живот, екзотичните дрехи и цветове по улиците бяха неговата бликаща енергия, елегантността и изтънчеността беше негова, изцяло негова. Изобел се облегна назад на седалката в таксито и приписа заслугата за цялото вълнение и красота на града на един-единствен мъж, и позна желанието си.

Трой побърза да й отвори вратата и отстъпи назад, за да я пусне да влезе в къщата. За момент не се докоснаха, нито проговориха, гледаха се, сякаш новата им среща след няколкодневно отсъствие беше процес, който трябваше да бъде изживян, дори изтърпян. Гледаха се спокойно и замислено в лицата и Изобел си помисли, че никога в живота й никой не я бе наблюдавал с такъв спокоен, търсещ поглед. Не се почувства смутена под погледа му; вместо това почувства вниманието му като прожектор, с който той я виждаше истински, и който я идентифицираше и за двамата като звезда.

Трой се усмихна, каза:

— Здравей — и разтвори ръце.

Изобел се плъзна в обятията му и почувства как хватката му около нея се затяга и я задържа. Изпита за първи път един важен, успокояващ миг от извънбрачната връзка, когато прегръдката на любовника е по-позната и по-приятна от прегръдката на съпруга. Това беше просто прехвърляне на верността от един мъж към друг, нищо на нивото на морален избор, интелект или дори съзнание. Изобел почувства как ръцете на Трой я обгръщат по-здраво, почувства как ръцете му се спускат надолу, за да обгърне с длани задника й и да притегли таза й по-близо до неговия, и в същото време изпита внезапен изблик на желание и чувство, че се прибира у дома при мъжа, когото обича най-много.

Трой я прегърна плътно, залюля я от крак на крак. Изобел затвори очи и му се отдаде, остави го да прави каквото иска. Той започна да мачка задника й като тесто, като стискаше и отпускаше големи шепи плът. Изобел почувства как мускулите й се отпускат и остави главата си да клюмне на рамото му, вдиша чистия мирис на кожата му и аромата на скъпия му афтършейв. Уханието му замая сетивата й, почувства как й се завива свят от страст по него, облегна се на него, остави го да поеме тежестта й в настойчивите си ръце, обвивайки ръце около врата му, за да може да увисне върху него.

Заедно се облегнаха на стената на тясното антре, а после се плъзнаха и легнаха на стълбите, Трой — отдолу, с ръце, които сега търсеха, посягаха под полата й, разтриваха я настойчиво. Изобел издаде нисък стон от желание и се надигна, за да може да посегне надолу, да разкопчае ципа на панталона му, да се вкопчи в него. Почти веднага се отдръпна стреснато. Забързаната й ръка напипа коприна, бродирана коприна. Тя се дръпна леко назад и видя бледия леденосин цвят на френските кюлоти на Зелда под отворения цип на Трой.

— Смучи ме — нареди Трой.

Изобел замръзна, почти неспособна да се придвижи към него.

— Носиш нейните кюлоти — каза тя.

Сините му очи се отвориха, той се усмихваше.

— Да — каза просто.

Изобел се отдръпна от него, така че да може да види лицето му.

— Защо носиш кюлотите й? — запита настойчиво тя. — Само защото аз се канех да дойда тук, или носиш дрехите й през цялото време? Носиш ли нещата й, когато не съм тук?

Той моментално долови страха в гласа й. Покри ръката й със своята и я дръпна обратно надолу към противоречивото усещане от допира на коприна и твърда мъжественост.

— Беше за теб — прошепна настойчиво. — Всичко беше за теб. Хайде, Изобел. Направи го за мен…

Ръката на Изобел напипа коприна, а под нея — неговата твърдост, и се отдръпна с потръпване.

— Какво има?

Тя леко сви рамене и стана от застланите с килим стълби, придърпа надолу полата си. Даваше си сметка, че се изчервява, почувства мъчително смущение. Несъзнателно изтри длан в полата си.

— Нищо — каза кратко.

— Заради това, което казах ли?

— Не, разбира се, че не.

Трой се изправи тромаво, оправи панталоните си, скри синята коприна.

— Значи дотук? — попита язвително.

Изобел извърна поглед от него към предната врата, погледна назад.

— Трой…

— Да?

— Нищо — каза тя немощно.

Когато тя не успя да заговори, той стана по-уверен. Плъзна пръст по колана на панталоните си, за да се увери, че прилягат гладко, и опипа меката тъкан на синята коприна, скрита на сигурно място отдолу.

— Сигурна ли си, че няма нищо? — запита той, с пълна липса на загриженост в тона.

Изобел не можа да намери смелост да го погледне.

— Нищо.

Трой кимна и тръгна пред нея нагоре по стълбите към апартамента си.

— Кафе? — попита любезно.

— Ако обичаш.

Влязоха заедно в кухнята и Трой се зае с приготвянето на кафето. Наля една чаша за нея и една за себе си. Изобел седна на ръба на едно високо столче до работния плот. Трой се облегна на умивалника. Държеше се съвсем спокойно и непринудено.

— Трябва да свършим малко работа, ако нямаш нищо против — каза той, с много сух и делови тон.

— Работа ли?

— Трябва да погледнем сметката на Зелда Виър.

Изобел се застави да бъде делова като него.

— О, да.

Трой измъкна сноп книжа от една щипка отстрани на работния плот.

— Помниш ли цифрите от договора? Получаваш триста и петдесет хиляди лири на три части. Подписване, публикуване с твърди корици, публикуване с меки корици, нали?

— Да.

— Следователно са ти платени първите две части, а догодина, когато издадат „Дявола“ с меки корици, ще получиш последното плащане по договора.

— Да.

— Така. Удържахме таксите на агенцията и разноските, после ти ми изплати цената на дрехите си, а с останалото открихме сметката на Зелда Виър. Беше сто седемдесет и седем хиляди и двеста и петдесет лири.

Изобел примигна.

— Не знаех, че сме похарчили толкова много за дрехи.

Той й се усмихна.

— Скъпа, само палтото беше четирийсет хиляди лири.

Тя кимна, като се опитваше да не изглежда ужасена.

— А всичко останало?

— Да бъдеш Зелда Виър е скъпо начинание. Но доходно. Не гледай така уплашено. В края на краищата сметките излизат.

Изобел се засмя на думите му, че е уплашена, и се опита да не обръща внимание на студеното чувство на страх, надигащо се у нея.

— Току-що изтегли трийсет хиляди лири за басейна, и предстои да изтеглиш още четирийсет хиляди лири преди края на годината. Ще трябва да изтеглиш и около двайсет хиляди лири, за да платиш данък. Щом парите влязат в сметката, ще трябва да платиш данък върху тях.

Изобел кимна.

— Все забравям данъка.

— Аз — не — увери я Трой. — Така оставаш с близо деветдесет хиляди лири в сметката на Зелда Виър в Швейцария, а още сто хиляди лири предстои да влязат в нея при публикуването с меки корици догодина.

— Пак е доста — каза Изобел дръзко.

— Но не толкова много, колкото мислехме — каза Трой, като я погледна. — Не толкова много, колкото беше мислила, нали?

Изобел безмълвно поклати глава.

— Ммм. Така че имам няколко предложения.

Изобел чакаше.

— Първо, наистина да започнем да задвижваме идеята за екранизация като телевизионен мини-сериал. Най-голям интерес ще има по времето на публикуването на книгата с меки корици, но си помислих, че можем да започнем веднага. Мога да накарам един агент в Съединените щати да го представи на холивудските продуценти и да види дали ще привлечем интерес.

Изобел кимна.

— Добре е да предложим Зелда като автор на сценария по проекта — каза той.

— Но аз не умея да пиша сценарии — започна Изобел.

Трой поклати глава.

— Лесна работа.

— Не, чакай малко — Изобел говореше с убедителността, която се появяваше в гласа й, когато ставаше дума за работата й. — Наистина не знам как да пиша сценарии, и не гледам достатъчно телевизия. Не е като нова форма на писане на роман, която бих могла да усвоя. Това е напълно различно изкуство.

— Не е изкуство, а занаят — каза той просто. — И можеш да го научиш за половин ден. Във всеки случай обаче няма да ти се наложи. Просто ще ти издействаме договор за написването му, а после ще наемем писател фантом. Или ще те отхвърлят, след като видят първата чернова. И в двата случая получаваме добри пари за предлагането на текста под опция. А тук става въпрос за пари, не забравяй, Изобел. Не става въпрос за изкуство.

Тя кимна.

— Все забравям.

— Аз-не.

Той наля още кафе в чашите им.

— И така. Говоря с издателите за продължение. Естествено, те искат нова книга, естествено, съществува известно безпокойство каква би могла да е следващата творба на Зелда. Така че веднага се изместваме от автобиографичния аспект и се насочваме към истински роман. На тях им трябва нещо горещо и ново.

Изобел чакаше.

— Тук трябва да бъдем прозорливи. Трябва да бъдем с един скок напред. Избрахме точния момент за Зелда Виър с литературата за оцеляването, но трябва да го направим отново. Към следващата година сигурно ще излязат половин дузина големи книги за оцеляването, трябва да осигурим преднина на Зелда. Тя трябва да бъде напред пред тълпата, а не да се бори в средата. Тя трябва да бъде на предна линия.

— На предна линия, устремена накъде? — попита Изобел.

— Към духовността — каза Трой тържествуващо.

— Зелда се ориентира към духовността? — попита тя слисано.

Той кимна.

— В първите половин дузина глави се говори за богатството и успеха и колко богат е животът на нашата героиня, а после тя претърпява разтърсващо преживяване, изпада в клинична смърт, и тогава вижда ослепителна светлина и среща своя духовен водач. Той трябва да е красив, трябва да е туземец, но туземец от някое много модно място. Представям си може би Африка, може би Южна Америка, ще го уточним. Във всеки случай, нашумяла ваканционна дестинация, защото той й разказва за предишния си живот и имаме много природни описания.

Изобел кимна.

— Тя се влюбва в него и става по-духовна…

— И има ужасно еротични преживявания — вметна Трой. — Секс с немъртвите, много секси.

— А после тя трябва да го пусне да си отиде. Трябва да го остави да се върне в духовния свят и да остави любовта им зад гърба си, за да може да открие мъжа, когото е обичала през цялото време, в реалния свят, мъжа, когото е пренебрегнала преди, защото е бил беден. Но той винаги я е обичал предано и сега тя вижда добрите му качества.

Трой затвори очи.

— Фантастично — каза той. — Това ще свърши работа. А кой е мъжът, когото винаги е обичала? Трябва да има още нещо, не само да е беден.

— Той е внук на духовния й водач — заяви Изобел. — И много прилича на него, когато е гол. Просто тя никога преди не е забелязвала. Никога преди не са се любими. Всъщност именно затова той винаги е изпитвал привличане към нея. В известен смисъл той е прероден.

Трой й се усмихна широко.

— Напиши ми резюме на това и първите две глави, и мога да ти издействам договор за още четвърт милион — каза той. — Филип ще може да си получи басейна, а ти все пак ще бъдеш заможна жена.