Аферата „Зелда“

Двайсет и три

„Любящият призрак“

Този роман разказва историята на жена, която е изпълнителен директор в

— Хм — каза си Изобел. — Козметичната промишленост? В химическата? Не, парфюмерийната.

парфюмерийна компания. Най-големият й приятел в нейния бляскав парижки живот е нейният заместник

— Не, не е достатъчно ефектно.

е най-големият й съперник, мъж, който притежава страхотен нюх за парфюмите. Той е неин приятел от детинство, осиновен от приятели на родителите й, и двамата са израсли почти като брат и сестра.

Изобел, която беше единствено дете, за миг спря да пише и се замисли за дълбокия, еротичен заряд, който носеше за нея представата за кръвосмешение между брат и сестра. Да имаш любовник, който ти е близък като брат, би било едновременно нарушаване на фундаментално еротично табу, и огромно удобство. Любовникът ти би бил човекът, който те познава по-добре от който и да е друг, който би познавал детството ти и твоя свят. Любовникът ти би познавал нещата, които те натъжават или разсмиват. Никога не би се налагало да обясняваш асоциации, или да описваш места и хора от миналото. Бихте имали общи спомени. А ако той е брат, който прилича на теб, тогава, обичайки го, ще бъдеш много близо до изтънчен нарцисизъм.

Те дори си приличат.

Тя има любовници и приятели, но никой не се сближава много с нея. Наричат я Le coeur glace. [14]

Изобел спря за момент и се зачуди дали това беше правилно. Как беше на френски „замръзнал“? Дали беше gelee? Сви рамене: можеше да го провери по-късно. Сега знаеше от опит, че номерът с роман под името на Зелда Виър беше да не спира, докато очертанията на историята не се оформят върху страницата. След това имаше време в изобилие да се безпокои за правописа и граматиката. Важното в роман от Зелда Виър беше да навлезе в онази част от мозъка й, която разказваше истории, и да не позволява нищо да я прекъсва. Писането на роман от Изобел Латимър беше тъкмо обратното — зависеше изцяло от добре обмислената философия зад романа, а после и от съвършеното оформяне на всеки абзац.

Франсин настоява да си купи нова и много бърза спортна кола, която току-що е излязла на пазара. Всичките й приятели се вълнуват от идеята и я насърчават да се опита да я купи, с изключение на…

Изобел спря.

— Пиер? — промърмори тя. — Прекалено банално. Жан-Пиер? Клод — прекалено лигаво. Ги? Жак? Решено: Жан-Пиер.

Жан-Пиер, който я вбесява, като намеква, че тя няма да може да се справи с такава прекалено мощна машина.

В пристъп на ярост, подстрекавана от него, тя изкарва колата за пробното „кръгче “ на пътя и кара бързо, все по-бързо, безумно бързо. Мяркащите се край пътя тополи се превръщат в размазани очертания, докато колата фучи с пълна скорост надолу по типичното френско авеню, а после на един ъгъл в края на пътя тя изгубва контрол над колата и… следва катастрофа.

В нова поредица от картини Франсин вижда себе си как навлиза в блестяща бяла светлина. Не знае къде се намира, нито какво прави на това място. От блестящата светлина излиза висок красив мъж; той е гол, с изключение на…

Изобел се поколеба, присви рамене, отхвърляйки още нещо, което лесно можеше да провери и вмъкне по-късно.

гол, с изключение на туземна украса. Носи пера в дългата си тъмна коса. Лицето му е гордо, смугло и ястребово.

— Франсин — изрича той с плътния си глас.

Той е духовният водач на Франсин и докато тялото й лежи в болницата, свързано с животоподдържащ апарат, двамата с Франсин премислят живота й заедно, във всички моменти на избори, за да се убедят, че тя постоянно си е отказвала шанса за любов. Виждаме ранното й детство и обучението в лавандуловите поля на Прованс, сексуалния тормоз, който е понасяла и на който се е наслаждавала от страна на по-голямо момче

— Момиче — поправи бързо Изобел. — Много по-секси.

от страна на изключително красиво момиче, което е обожавала. Виждаме юношеството й и приятелството й с Жан-Пиер, което тя никога не допуска да прерасне в любов. В състоянието си на клинична смърт тя вижда как му причинява болка, как го отблъсква, как дори решението му дая последва в парфюмерийната промишленост е реакция на собствената й амбиция и интереса на семейството.

— Лавандулата е страхотна — промърмори Изобел. — Може би двамата с Трой можем да отидем там. О, Боже, лавандулови поля в средата на лятото! За да направя проучвания.

В края на наставленията на духовния си водач Франсин разбира всичко, но освен това съзнава, че е страстно влюбена в него. Любовта, която е отприщил, е насочена изцяло към него. В духовната обител те се събират, в духовното царство правят жарка любов, само веднъж, само едно обречено страстно изживяване, а после, докато лежи в обятията му, тя бавно се събужда и открива, че е в болничното си легло.

Зашеметена от разочарование, тя заплаква, разбрала, че е жива и напусната от своя любовник, духовния си водач, и тогава съзнава, че стаята е изпълнена с уханието на лавандула.

— Хубаво — промърмори Изобел.

Жан-Пиер е донесъл грамаден букет лавандула от насажденията на родното им място с надежда единствената жена, която някога е обичал, да се върне към живота. Когото го поглежда, Франсин осъзнава за първи път, че той е мъжът, когото винаги е обичала, и че мистериозният му произход има обяснение. Той е правнук на нейния духовен водач, а необикновеният родилен белег

— По-рано трябва да вмъкна родилен белег — отбеляза си Изобел.

всъщност е точно копие на мистичната татуировка на духовния водач. Най-после тя осъзнава, че го обича и че в негово лице ще намери истинското щастие. Край.

Изобел се облегна назад в стола си и се усмихна широко към екрана. Имаше нещо толкова възхитително лесно в писането на история заради сюжета, а не заради разработването на морален мотив. Беше като почивка — да скача от случка на случка, без дори за миг да се тревожи къде може да я отведе следващият скок, сигурна в убеждението си, че почти нищо не беше твърде пресилено за този читателски кръг.

Хвърли поглед към часовника. Трой сигурно още беше на бюрото си. Набра номера му и веднага я свързаха.

— Изобел?

— О, Трой.

— Всичко наред ли е?

— Току-що написах резюмето за новия роман на Зелда Виър.

— Изобел, толкова си бърза с историите на Зелда, не мога да проумея защо не сме го правили още преди години.

Тя се изкикоти.

— И са толкова забавни. Действието ще се развива в Прованс и Париж.

— Великолепно. Кога мога да го видя?

— Само трябва да се поизглади. Да ти го изпратя ли с имейл?

— Да, нямам търпение. Такова ли е, каквото го планираше?

Изобел се поколеба.

— В известен смисъл има нещо повече.

Долови усмивката в гласа му.

— Знаех си, че ще има. Какво повече има?

Изобел се замисли за момент. Тренираният й, критичен ум не можеше да устои на изкушението да разнищи една история, докато стигне до сърцевината на смисъла.

— Предполагам, че ще бъде книга за жена, която се е преструвала, че няма съкровени желания, а после трябва да стигне почти до границата на смъртта, за да открие, че желанията й са изключително властни. Че единствено, когато познае желанието си, като застане лице в лице с него, може да се върне към живота.

В слушалката се чу едва доловима въздишка.

— Да — каза Трой просто. — Трябва да се изправиш пред желанието си, в противен случай се превръщаш в един от живите мъртъвци.

— Като в кома — каза Изобел. — Дишаш и се храниш, но, всъщност изобщо не осъзнаваш живота.

Настъпи кратко мълчание.

— Наред ли е всичко вкъщи? — попита Трой.

— Излязоха да прекарат следобеда заедно — каза Изобел. — Филип му помага да избира някакви плочки. Очевидно Филип има страхотен усет за цветовете.

— Има ли?

— Никога преди не съм го забелязвала, но явно Мъри е на мнение, че Филип му помага много — тя замълча за миг. — Обядваха телешко задушено. Госпожа М. им го приготви.

Трой не знаеше как се предполага да реагира на това сведение.

— О!

— Ще се приберат късно — каза Изобел. — Избират плочки.

— О! — повтори Трой.

— Ще се храня сама — каза Изобел с малко посърнал глас. — Ще си стопля малко от задушеното.

— Изобел — каза Трой предпазливо. — Ако Мъри се изпречва между теб и Филип, тогава навярно е редно да говориш с Филип. Само това имах предвид, когато казах, че прекарват много време заедно. Ако това те смущава, би трябвало да му кажеш.

— Всъщност не мога, нали? — отвърна Изобел. — Не и когато си помислиш какво правим ние.

— Филип не знае за това…

— Мъри знае, че не съм била отседнала в хотела. Обадил се там тази сутрин.

Последва остро вдишване, рязко поемане на дъх, а после

— Така ли? — каза Трой, като говореше бавно, за да печели време. — И какво ти каза?

— Каза ми, че не е безпокоил Филип с това, а аз казах, че в хотела сигурно са объркали нещо, и се оплетох.

— Той повярва ли ти?

— Така мисля — каза неуверено Изобел, тайно убедена, че Мъри не беше повярвал. — Но заради това наистина имам чувството, че не мога да го изхвърля от къщата или дори да се оплача от него. Той знае нещо компрометиращо за мен, разбираш ли.

Трой мълчеше, мислейки бързо.

— Със сигурност би могла да поговориш насаме с Филип и просто да кажеш, че не искаш Мъри да виси постоянно в къщата. Помоли го да се среща с него навън, ако държи да прекарва толкова много време с него.

— Бих могла да опитам — каза Изобел без ентусиазъм.

— Или просто зарежи, остави ги да ходят да избират плочки заедно. Не вреди, нали? Ако това ти дава свобода?

Изобел не реагира на топлотата в гласа му.

— Тук е толкова тихо нощем — каза тя, привидно без връзка с темата. — Когато съм тук сама. А когато не работя, няма какво да правя.

— Продължавай да работиш тогава — посъветва я Трой ободрително. — И ми изпрати онова резюме. Можеш ли да ми напишеш и три глави? Ще подпишат договор при получаването на три глави и резюме.

— Да — каза Изобел. — Ще го направя през следващите няколко дни.

Филип се прибра в девет, когато Изобел сядаше в кухнята с чаша шери да гледа новините. Тя изключи телевизора веднага, щом той влезе.

— Здравей.

— Искаш ли вечеря? — попита Изобел. — Мога да ти стопля малко супа, а имаме и хубав хляб.

— Ядохме навън — каза Филип. — Мъри знае един отличен индийски ресторант близо до склада за плочки. Разглеждахме плочки, докато ни се зави свят, и накрая избрах прекрасен наситенопурпурен цвят с фриз в бронзов оттенък. Мъри казва, че според него ще е идеален за клиентите. Избрах и оборудването за басейна.

— Оборудване ли?

— Дръжки и перила, такива неща. Ще бъде страхотен басейн. Това е един от най-големите договори, които Мъри е получавал някога. Възможността за печалба е изключителна. Знаеш ли, че вероятно ще има печалба от около трийсет хиляди лири?

— Боже мой — каза Изобел. — А каква печалба ще натрупа от нас?

Филип не долови остротата в гласа й.

— Много по-малко! — каза с усмивка. — Като начало, аз ще избирам нашите плочки. Знаеш ли, че ми плати за днес? Даде ми петдесет лири за работа като дизайнер-консултант! Не съм имал надница от десет години! Накара ме да се почувствам почти като предишното си „аз“.

Изобел се усмихна.

— Чудесно. Не харчи всичко наведнъж.

Филип се засмя.

— Твърде късно. Похарчих ги за вечеря. Но беше наистина хубаво да почувствам, че върша нещо полезно и печеля малко джобни пари. Той каза, че може отново да има нужда от мен някой път. Това би ми харесало. Това е нещо, което наистина мога да си представя. Повечето хора не могат да задържат в ума си представата за нюансите. Аз обаче мога. Това е дарба. Дори не знаех, че я притежавам.

— Нито пък аз — каза Изобел. — Дори не знаех, че толкова се интересуваш от интериорен дизайн.

— Не мисля, че бих се заинтересувал от къща, макар че мога да опитам и това — каза Филип замислено. — Но в един басейн има нещо много привлекателно. Създаваш такова специално място от нищото: дупка в земята или празен обор. Това е истинско преобразяване.

Изобел остави да се възцари мълчание. После проговори:

— Питам се дали може да поговорим за Мъри. Наистина ми се струва направо вездесъщ.

— Вездесъщ ли? — повтори Филип, сякаш не разбираше думата.

— Той на практика се нанесе вкъщи — каза Изобел. — Госпожа М. знае всичките му любими ястия, струва ми се, че той е тук от закуска до вечеря.

— Има да се правят много планове — каза Филип отбранително. — Теб те нямаше, затова не знаеш. Всички онези подробни планове, двамата с Мъри правихме измервания и ги начертахме заедно. Много сме заети. Това погълна изцяло времето ни. Разбира се, че той оставаше да се храни с нас. Ти какво би искала да направя? Да го помоля да чака навън, докато си ям обяда?

— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — Но сега, когато планирането приключи, той ще бъде тук само за да наглежда строителите, нали? Не е нужно да идва всеки ден? А с този нов договор, който има, предполагам, че ще стои много при онези хора.

Филип се поколеба.

— Предполагам — каза неохотно. — Но тяхната къща е съвсем наблизо. „Вали Фарм“, знаеш. Казах му да се отбива по всяко време.

— По всяко време? — повтори Изобел.

— Хубаво е да бъде наблизо, за да наглежда басейна ни — каза Филип. — Знаеш какви могат да бъдат майсторите.

— Да, но…

— А ако иска да избера някакви цветове или украсата на другия басейн, наистина ще се радвам да му помогна.

— Със сигурност той може да прави сам всичко това — каза Изобел.

— И е добра компания — заключи Филип. — Когато пишеш или си заминала да преподаваш, той е страхотна компания. Доставя ми удоволствие да ходя в кръчмата с него. Тук сме твърде откъснати, допуснахме да се изолираме твърде много. И двамата би трябвало да излизаме и да общуваме повече.

Той я погледна критично, така, както не я беше гледал никога преди.

— Вечно само работиш, Изобел. Би трябвало да си създадеш собствени приятелства. Да излизаш на кафе и да пазаруваш. Да обядваш с момичетата. Живеем тук от десет години, а ти не познаваш никой освен господин и госпожа М. Не е добре за теб да си толкова изолирана.

— Не съм изолирана — възрази Изобел. — Имам приятели в Лондон, имам приятели в работата.

— Обаче те не са истински приятели, нали? — настоя Филип. — Не ги виждаме тук, не ги каниш на обяд.

— Живеем в провинцията — каза Изобел, подразнена. — Не може да се каже, че това е Клубът по изкуствата в Челси. Не е „Граучо“. С кого искаш да обядвам?

— О, не знам — каза Филип уклончиво. — Жени на твоята възраст. Сигурно има клуб на жените от града или Женски институт, или нещо, в което би могла да се включиш.

Анализът, който слушаше, беше толкова груб и безчувствен, че според Изобел би могъл да идва единствено от Мъри.

— Както знаеш, обичам да бъда сама в работата си — каза тя с предпазлива сдържаност. — Както знаеш, писането винаги е самотно занимание. Не е от нещата, които можеш да правиш, докато постоянно те прекъсват. И не мога да се сетя за нищо, което би ми било по-омразно от това да отида на обяд със заможни жени на средна възраст.

— Абсолютно — съгласи се Филип. — Следователно ти харесва да бъдеш сама. Аз обаче имам нужда от компания. Значи се разбрахме.