Аферата „Зелда“

Двайсет и седем

Изобел, настанила се в непознатата обстановка в офиса на Мъри, пред неговия компютър, на масивното му дървено бюро, удобно седнала в тапицирания му канцеларски стол, откри, че не й е възможно да се залови за работа, докато не задоволи любопитството си. Съзнавайки много добре, че злоупотребява с гостоприемството му, тя отвори един от трите шкафа за папки, наредени на далечната стена на офиса. Бяха пълни с папки с етикети с имената на клиентите, а в папките имаше предложения за строеж на различни басейни. Изобел хвърли поглед към едно напосоки. Някакви хора на име Бъртли бяха поръчали плувен басейн. Мъри беше отбелязал, че е бил завършен навреме. Беше им струвал общо двайсет и пет хиляди лири. Мъри беше отбелязал минимална печалба от осемнайсет процента. Беше спечелил четири хиляди и петстотин лири. Изобел повдигна вежди и извади друга папка. Отново беше отбелязано, че работата е била завършена навреме, отново имаше бележка за минималната печалба от този басейн. Беше закрит басейн, по-скъпо начинание. Мъри спечелил десет хиляди и двеста лири за малко повече от девет седмици работа. Изобел затвори шкафовете за папки. Хвалбите на Мъри за бизнеса му очевидно отговаряха на истината. Справяше се изключително добре.

Тя излезе от офиса и отиде в кухнята. Жилището беше малка къща близнак в новопостроен жилищен комплекс. Мъри беше казал на Филип, че е взел решение да не инвестира в голям офис, а да сведе разноските си до минимум. Кухнята беше модерна и светла, с леки пластмасови осветителни тела. Печката блестеше: изглеждаше така, сякаш никога не е била използвана. Изобел надникна в килера и видя празните лавици, типични за един несвикнал да се задържа у дома ерген. В хладилника имаше прясно мляко, хляб, сирене и кутия стари яйца.

Обзавеждането на дневната беше като от шоурум на мебелен магазин. Софа с две кресла в тон, ниска масичка, върху която бяха оставени книгите, които Изобел му бе дала назаем, камина от имитация на мрамор около имитация на пламтящ огън. Завеси в тон с креслата, лампа за четене, голям телевизор с някаква джаджа отдолу, която Изобел не разпозна: беше конзола за компютърни игри.

Любопитството на Изобел бе по-скоро възбудено, отколкото удовлетворено от оскъдността на тези домашни детайли. Поколеба се в подножието на стълбите само за миг, после изхлузи обувките си, за да не оставят токчетата им следи по мокета, и се промъкна нагоре по стълбите.

Банята разкри нова страна на Мъри, по-чувствена страна. Имаше отделна душкабина със стъклени врати до много дълбока вана. Беше заредена с душ гел и лосион за след душ. Благоуханни сапуни бяха подредени в една купа на перваза под прозореца, който беше закрит с венециански щори от истинско дърво. От двете страни на ваната имаше два големи естествени сюнгера, а в стъклен флакон — тъмнолилаво масло за вана. Имаше огледало за бръснене, което можеше да се изтегля на стойката си, за да се използва или до мивката, или докато Мъри лежеше във ваната. На полицата срещу ваната имаше пемза, и ръкавица за баня от луфа. В шкафа имаше дебели, големи хавлиени кърпи и резервен хавлиен халат за баня. Това беше баня, грижливо обмислена и добре планирана от мъж, който обичаше ароматите, дълбоката гореща вода, тъканта на дебелите хавлии и меки фланелени халати.

Със съзнанието, че постъпва много лошо, Изобел отвори шкафчето за лекарства, окачено на стената до душа. Имаше лекарства, продавани без рецепта, парацетамол, балсам за отпускане на мускулите след изтощение при спортуване. Имаше лекарство с рецепта за ушна инфекция, и отворена опаковка презервативи. Изобел надзърна към тях, но не ги докосна. Имаше и неотворена опаковка презервативи със забавни мотиви — с различни вкусове и цветове. Тя се запита що за жена приемаше правенето на любов със „забавни“ презервативи. За първи път си представи Мъри в леглото. Помисли си, че сигурно имаше хубаво тяло, раменете му бяха широки, а коремът му плосък. Усмивката му беше уверена, дяволита, сигурно беше мъж, който обичаше да кара жената да се смее в леглото, сигурно беше склонен да се шегува и да експериментира, може би беше и взискателен. Изобел хвърли поглед към пакета кондоми и видя, че бяха голям размер.

Пристъпвайки много тихо с обутите си в чорапи крака, тя се промъкна в главната спалня. Той не беше оправил леглото, след като бе станал сутринта, завивката беше отметната назад с подканваща небрежност. Вчерашната риза беше захвърлена в ъгъла на стаята. Изобел отвори гардероба и загледа, без да ги докосва, трите костюма на Мъри в тъмни цветове, и всевъзможни ризи. На една закачалка за вратовръзки висяха половин дузина доста елегантни копринени вратовръзки. В чекмеджето отдолу бяха чорапите и бельото му. Изобел видя, че Мъри носеше копринени боксерки и качествени чорапи.

Унесено затвори вратата на гардероба и погледна отново към леглото му. На мястото, където се беше опирала главата му, имаше вдлъбнатина. Нейният роман лежеше разтворен с кориците нагоре върху малък скрин до леглото. Изобел отвори най-долното чекмедже и видя крещящо ярката корица на мъжко списание с едрогърда жена, наведена напред, в бяло дантелено бельо, което я представяше пред камерата като булка. Изобел оглежда снимката още известно време, мислейки си за Зелда, снимана на излизане от лимузината, показваща гърдите си пред немигащото око на обектива, мислейки си за мъжкия поглед, на който всяка жена се поддава и който може да бъде такава радост и такава заплаха. Затвори чекмеджето, без да докосва списанието и застана мълчаливо до леглото на Мъри.

Почти неволно, ръката й се протегна и повдигна завивката. Лъхна я следа от уханието на Мъри. Изобел обърна глава към полъха, сякаш някой я бе повикал по име. Къщата беше напълно тиха. Без да мисли, Изобел дръпна завивката, а после вдигна полата си и се плъзна между чаршафите, в мекото легло. Стори й се, че усеща малко от топлината му. Положи глава точно на мястото, където главата на Мъри беше оставила вдлъбнатина във възглавницата. Издърпа завивката до лицето си и за момент остана да лежи в омаяна тишина, вдишвайки лекото ухание на тялото му, еротичния лъх на здрава мъжка кожа: истинското ухание на желанието. После, колкото и да бе странно, заспа.

Изобел се разсъни от шум, който прозвуча като отваряне на предната врата, и се събуди стреснато. Скочи от леглото в мига, в който отвори очи; но беше твърде, твърде закъсняла. Той вече беше тук. Шумът не беше от входната врата, а от щракването на резето на вратата на спалнята. Мъри застана на прага на спалнята си, гледайки я как скача от леглото му, с коса, разчорлена от лежането на възглавницата му, с пола, заплетена в топлата му завивка.

Лицето му изразяваше пълно недоумение.

— Изобел?

— Аз… — заекна тя, но нямаше какво да каже. Безпомощно избута завивката обратно на мястото й, сякаш просто бе дошла да оправи леглото му.

Той й отправи продължителен, безмълвен поглед, а после се обърна рязко и заслиза тихо по стълбите. Изобел простена от мъчителен срам. Чу го да влиза в кухнята, после чу водата да тече, докато той слагаше чайника. Бавно продължи да оправя леглото, сякаш това щеше да омаловажи натрапването й, сякаш нарушението щеше да бъде смекчено, ако оставеше спалнята му по-подредена, отколкото я беше намерила.

Отиде до огледалото му и прибра косата си назад с фиби. Беше се измъкнала от кока, докато спеше, и тя бързо я прибра на място. Приглади полата си — беше омачкана. Памучната й блуза с висока яка беше наред, но самата тя не приличаше на себе си. Не изглеждаше спокойна и въздържана, малко старомодна. Беше пламнала, зачервена и неспретната. Отчаяна от неуспеха да възстанови уравновесения си вид, Изобел се огледа за обувките си и осъзна, че ги беше оставила на долния етаж. Мъри сигурно ги беше видял в подножието на стълбите, когато беше влязъл през входната врата. Сигурно ги беше видял, беше усетил колко тиха е къщата, и беше стигнал до заключението, че тя е горе. Сигурно я беше последвал нагоре по стълбите, беше видял празната баня, празната стая за гости, а после беше отворил вратата на собствената си спалня и я беше видял. Сигурно я беше наблюдавал в уязвимите мигове на дълбокия сън, а после — във внезапното сепване и паника при събуждането.

— О, Господи — прошепна Изобел ужасено.

Липсваше й смелост да слезе долу и да изрече просто, смислено обяснение; знаеше обаче, че колкото по-дълго оставаше горе, толкова по-сериозно ставаше натрапничеството. Щеше да бъде хиляда пъти по-лошо, ако той се върнеше горе да я попита кога ще слезе. Знаеше, че не би понесла да го чуе как се качва отново по стълбите, за да я види какво прави пък сега. Изобел скри лице в ръцете си за един кратък миг, а после храбро се изправи, отметна назад един непокорен кичур коса, и слезе боса по стълбите.

Обувките й не бяха там, където ги беше оставила. Изобел отбеляза мислено това като още една отметка в списъка на катастрофите, и влезе по чорапи в кухнята. Мъри наливаше две големи чаши чай.

— Със захар ли го пиеш? — попита той вежливо.

— Да — каза Изобел. — Само една бучка.

Той добави захар в чашата й и й я подаде.

— Само надникнах, за да се уверя, че имаш всичко необходимо — каза той непринудено. — Понякога автоматичният прекъсвач изгасва внезапно, така че не забравяй да запазваш всичко, което пишеш. Много ще бъде неприятно, ако загубиш текста.

— Да — каза Изобел. Предположи, че той вече е хвърлил поглед в кабинета си и е видял, че екранът на компютъра е напълно празен.

— Трябва да прескоча до Флийт днес следобед, искат да направят някои изменения в окончателните си планове. Филип каза, че ще дойде с мен — продължи Мъри.

— Добре — каза тя и скри лице в голямата чаша.

— Бисквита? — попита той. Подаде й пакет бисквити.

— Благодаря.

За момент мълчаха. Изобел се поколеба, опитвайки се да намери правилните думи, за да го попита къде беше сложил обувките й. Точно когато се канеше да го запита небрежно, Мъри допи чая си, изплакна чашата си под крана с топлата вода и я остави обърната с дъното нагоре върху дъската за сушене.

— Само ще взема плановете от кабинета — каза той, сякаш нямаше нищо повече за казване.

Той мина покрай нея и Изобел го чу да отваря чекмеджето на шкафа за папки. За един ужасен момент се запита дали той щеше да разбере, че не само е тършувала из къщата му, а и си е пъхала носа в бизнеса му. Седеше като статуя, замръзнала от смущение, на кухненското столче. Не можеше да си спомни дали беше затворила шкафа с папките както трябва. Чу приглушения трясък, когато той затвори чекмеджето, и шумът я накара да излезе припряно в коридора, за да го проследи, докато той излизаше от кабинета с папката в ръка.

— Добре ли върви работата? — попита той бодро.

— Да — каза Изобел. Той знаеше, че беше спала цяла сутрин в леглото му.

— Хубаво — каза той весело. Тръгна енергично към входната врата — мъж, който има да се грижи за бизнес.

— Мъри — каза Изобел настойчиво, докато той отваряше вратата. Той спря за миг на прага и се обърна към нея, с лице, стоплено от внезапен интерес, с блеснали тъмни очи.

— Какво? — попита той.

Както беше по чорапи, Изобел тръгна на пръсти към него и вдигна умолителен поглед към лицето му.

— Къде са ми обувките?

Той сведе бавно, като любовник, лице към нейното. Тя почувства дъха му по устните си. Лицето му се приближи още повече. Изобел затвори очи, предусещайки докосването му, вдишвайки мириса му. Той спря само на милиметри от целувката, с устни, почти докосващи нейните, и прошепна:

— Взех ги.

После затвори входната врата, оставяйки я сама в антрето; и си тръгна.

Изобел се върна в кабинета и седна пред празния екран. Взря се в сивотата и откри, че е неспособна на каквато и да е мисъл. Разговорът с Мъри беше толкова чудноват, толкова неочакван, че нямаше нищо, което би могла да анализира. Беше като събитие, случило се на някой друг, или случка насън. Изобел имаше чувството, че няма за какво да се залови, за да открие някакъв смисъл в него.

Явно сега Мъри имаше вече мнение за нея и отношения с нея, които не бяха под неин контрол. Вече беше изразил гласно подозрения относно поведението й в Лондон, знаеше, че тя мами Филип, макар да не знаеше какво точно прави или къде ходи. Беше станал съзаклятник в тази измама и от този момент нататък Изобел се измъчваше от опасното усещане за споделена с него тайна. Но инцидентът, който се бе случил току-що, дългият й сън без сънища в интимния уют на леглото му, това, че той я откри, и кражбата на обувките й… Изобел издаде неволно тих стон при мисълта за обувките, извърна се от екрана и скри лице в ръцете си.

Телефонът иззвъня. Изобел се поколеба. Той иззвъня отново. На дисплея се беше изписал домашният й номер. Тя отговори.

— Здравей, скъпа — каза Филип бодро. — Съжалявам, че те прекъсвам. Само се обаждам да кажа, че приключиха за деня. Безопасно е да се прибереш. Тук е съвсем спокойно.

— Ще дойда веднага — каза Изобел.

— Не върви ли добре?

— Изобщо не върви — каза Изобел.

— О, лоша работа. Ще работиш ли там утре?

Изобел се поколеба.

— Мъри каза ли, че мога да работя тук утре?

— Просто приех, че е трайна уговорка. Чакай малко, ще го питам.

— Той там ли е? — попита Изобел във внезапен пристъп на тревога. — Недей…

Но Филип вече беше оставил телефона.

— Недей! — изкрещя Изобел в слушалката.

Той дори не я чу. Тя го чу да говори с Мъри, на известно разстояние от телефона:

— Тъкмо говоря с Изобел. Има ли проблем да ползва жилището ти утре?

Изобел чу уверения отговор на Мъри:

— Разбира се, че няма проблем. Кажи й да заповяда.

Изобел трепна.

Филип се върна на телефона.

— Казва, че можеш.

— Благодаря — каза Изобел сковано. — Непременно му благодари от мое име. В такъв случай сега ще си дойда у дома.

Изключи компютъра, бутна стола навътре към бюрото и излезе от кабинета. Хвърли поглед към подножието на стълбите, за да провери да не би обувките й да са се появили отново. Нямаше ги. Огледа набързо коридора и малкия дрешник на долния етаж, да не би Мъри услужливо да ги е прибрал. Липсваха. Не смяташе, че може да се качи на горния етаж да ги търси, а пък и Мъри не можеше да ги е занесъл на горния етаж. След като я откри в леглото си, той беше отишъл в кухнята, после в кабинета, а след това беше излязъл. Навярно щеше да ги държи в колата си, докато караше Филип към Флийт. Изобел вдигна ръка и я притисна към устните си. За какво му беше на Мъри да държи обувките й в колата си?

Изобел отвори вратата и пристъпи напред по чорапи. Алеята на Мъри беше посипана с чакъл, който бодеше стъпалата й: тя спря за миг и я загледа, питайки се дали да се върне в къщата и да заеме чифт обувки. Въздъхна. Ако се прибереше с обувките на Мъри, това щеше да се стори още по-странно на Филип, отколкото ако пристигнеше боса; пък и не искаше Мъри да я види как си позволява още по-големи волности с притежанията му.

Затвори вратата зад себе си и предпазливо запристъпва по чакъла. Мокрите камъчета се забиваха в присвиващите се сводове на стъпалата й. Тя стигна до колата и скочи вътре, изтривайки влажните си ходила в постелката. Запали двигателя: беше странно да шофира боса, струваше й се, че почти няма контрол над колата. Подкара едва-едва към къщи, бавно и притеснено, убедена, че нямаше да успее да настъпи спирачката при спешна необходимост.

Но въпреки това смущение, въпреки изпитаното неудобство, дори в това смущаващо неловко положение, тя не изпитваше никакво негодувание спрямо Мъри. Сякаш отмъкването на обувките й беше някакво омагьосване, някакво магическо наказание, което той бе длъжен да изпълни, а тя — длъжна да го понесе. В ума й бързо се мярнаха приказни образи на боси жени. Пепеляшка, оставила пантофката си като следа, по която да я открие нейният принц. Или, нещо по-зловещо, споменът за червените обувки, които суетното момиче настояло да купи и с които било принудено да танцува до смърт. Обувките очевидно бяха своеобразен архетипен символ. Изобел изхленчи тихичко. Изглежда, нищо не помагаше. Анализирането на символичната страна на постъпката на Мъри й помогна да я разбере също толкова малко, колкото и опитите да разгадае мотивите му. Единственото, което постигна, беше да хвърли допълнителен воал на загадъчност върху необяснимата постъпка на Мъри.

Изобел спря пред къщата си и стъпи неохотно на мократа, кална автомобилна алея. Тръгна предпазливо към къщата, чувствайки как леденият мраз сковава босите й крака. Отвори предната врата и почувства първо боцкането на грубото килимче пред вратата, а после меката хладина на паркета. Изобел, боса, мислейки си, че е в безопасност, тръгна бързо към стълбите, точно когато Мъри и Филип излязоха от кухнята, и двамата по якета.

— Ти си се върнала? Тъкмо се канехме да се отбием при хората във Флийт — каза Филип. — Къде са ти обувките?

Нелепото положение накара Изобел да се изчерви — буйна, болезнена руменина. Не можеше да погледне Мъри, не можеше да срещне изненадания поглед на Филип.

— Токчето се счупи — каза тя унило. — Изхвърлих ги.

— Прибрала си се боса?

— Да.

— Но те бяха нови, нали? Трябваше да ги върнеш в магазина.

— Не се сетих.

Филип сякаш се канеше да каже още нещо: поведението на Изобел бе явно неразумно. Той хвърли поглед към Мъри. Мъри гледаше спокойно към сведеното лице на Изобел. Гледаше пулсиращата руменина по връхчетата на ушите й.

— Каква странна постъпка — каза Филип тихо.

— Бях се замислила за работата си — каза неубедително Изобел.

Филип с облекчение се хвана за това обяснение.

— Гений, а? — каза той, обръщайки се към Мъри за съгласие. Мъри изобщо не му помогна, не вдигна сериозния си питащ поглед от смутената Изобел.

— Е, ние ще тръгваме — каза Филип бодро. — Ще се върна след малко. Добре е да си обуеш сухи чорапи.

— Ще го направя — каза Изобел тихо.

Филип излезе пръв през входната врата, а Мъри откъсна поглед от ушите на Изобел и го последва. Входната врата се затвори с трясък. Изобел остана да стои, застинала на място, с единия премръзнал крак в чорап върху най-долното стъпало, поставила ръка върху централната колона на витото стълбище, докато чу как колата излиза на заден ход от алеята, докато се увери напълно, че са заминали. Тогава, едва тогава, седна сгушена на най-долното стъпало на стълбите и, обзета от паника, събу подгизналия долу чорапогащник, сякаш той бе някакво ужасно веществено доказателство, от което трябваше да се отърве незабавно.

На другата сутрин, докато Филип и Изобел закусваха, се обади Трой.

— От цяла вечност не съм те чувал — каза той. — Оставих те на спокойствие, защото си мислех, че пишеш.

— Да — излъга Изобел. — Но строителите са тук и се преместих във временен офис, затова съм малко разсеяна.

Трой незабавно долови предпазливия й тон.

— Не си сама, така ли?

— Не.

— Можеш ли да говориш?

— Всъщност не — каза Изобел небрежно.

— Да се обадя ли по-късно?

— Чакай малко, ще погледна — каза Изобел за заблуда. Остави разговора на изчакване, и погледна извинително Филип. — Трябва да проверя нещо, ще се забавя само минута.

Отиде бързо в кабинета и вдигна телефона.

— Сега мога да говоря. Но не мога да се бавя.

— Искаш ли да ми се обадиш по-късно?

— Да, така ще е по-добре.

— Защото трябва да говоря с теб за новия роман на Зелда Виър — Трой направи пауза. Изобел чакаше. — И за нас.

Чувството, което Изобел изпита, не приличаше на желание, а по-скоро на безпокойство.

— Ще ти се обадя по-късно — каза тя бързо. Беше готова да каже всичко, за да се измъкне от този телефонен разговор, докато не се почувства по-подготвена. По някаква причина настойчивата й нужда да види Трой, да бъде с него, беше изчезнала и тя не знаеше как да изрази тази промяна. Дори самата тя не я разбираше.

— Тази сутрин ли? — попита той.

— Да! — възкликна тя раздразнено. — Нали казах.

Затвори телефона и се върна в кухнята.

Преди няколко седмици Филип щеше да поиска да узнае кой е бил на телефона и какво е искал. Щеше да подхвърли заядлив коментар за това, че се обаждат толкова рано, или че изобщо телефонират на Изобел. Ако бяха журналисти, които искаха интервю, или издателите й, с искане тя да присъства на някой фестивал или някакво литературно събитие, той щеше да се възмути, че никога не я оставят на спокойствие да пише. Ако беше приятел или колега, за да й съобщи, че е присъствал на някакво събитие, той щеше да се възмути, че на Изобел никога не й предлагат такива възможности. Сега, когато тя влезе в кухнята, той просто вдигна поглед, отпи последна глътка чай, остави чашата си и каза:

— Иска ми се да постоя още с теб, но се налага да те оставя. Мъри иска да отида да видя едни нови клиенти тази сутрин. Не са кои да е, а лорд и лейди Делби, представи си. Искат да ремонтират стария си открит басейн, Мъри се надява да успее да ги убеди да му позволят да строи около него и да го префасонира в закрит.

— Ще ти трябва ли колата?

— Да. Да те оставя ли у Мъри по пътя?

Изобел се поколеба.

— Ако си сигурен, че той няма нищо против да бъда там.

— Разбира се, че няма — каза Филип просто. Надигна се от стола си и с лекота се наведе да завърже връзките на обувките си. — Той те покани, нали?

— Каза ли нещо вчера, след като се прибрах?

— Не. Защо да казва?

— Не успях да свърша никаква работа — призна Изобел. — Когато си дойде вкъщи да вземе папката, която му трябваше, сигурно е видял, че екранът е празен. Не свърших нищо вчера сутринта.

— Е, той не ти е шеф — каза Филип. — Не мисля, че изобщо е забелязал.

Изобел се поколеба. Нещо в нежеланието й да отиде в къщата на Мъри най-сетне проникна в съзнанието на Филип. Той вдигна поглед към нея и се засмя.

— Не бъди толкова глупава — каза той ободрително. — Той е човек с опростено мислене и няма никаква представа как точно работи един писател. Предложи ти офиса си. Едва ли го е грижа дали пишеш велик роман или играеш „Тетрис Макс“ по цял ден. Защо би трябвало да го е грижа?

Изобел отиде неохотно да си вземе палтото. За да отиде да работи в къщата на Мъри днес, беше сложила дълга тъмносиня пола, елегантен тъмносин комплект от блуза и жилетка, тъмносин чорапогащник и тъмносини обувки с доста високи токчета.

— Изглеждаш добре — отбеляза Филип, когато тя слезе по стълбите. — Доста издокарана.

— О, нали знаеш — каза Изобел несвързано.

Отидоха заедно до колата; Изобел автоматично се насочи към шофьорското място.

— Мога да карам — каза Филип.

Изобел се отдръпна.

— Наистина си много по-добре. Дадох си сметка дори само като те видях да се навеждаш с такава лекота, за да си вържеш връзките на обувките.

Той й отвори вратата с дружелюбен вежлив жест и каза:

— Знам. Забележително е, нали?