Аферата „Зелда“

Осем

През следващите няколко дни Изобел откри, че усвоява досадните умения на прелюбодеянието. Вече държеше романа скрит под фалшиво име на компютъра си, сега имаше и фалшив дневник с ангажименти, пълен с неверни бележки, в случай, че Филип му хвърли поглед, за да провери къде се намира тя. Научи се да дебне пощальона, за да може първа да вземе пощата и да провери дали няма обемисти пакети с коректури, изпратени от „погрешния“ издател, от които Филип да разбере за книгата на Зелда Виър.

Възползваше се от ежедневната рутина на Филип, която преди й се беше струвала така трагично скучна и предсказуема, но сега й предоставяше поредица от безопасни моменти, в които можеше да се обади на Трой. Следобедната разходка на Филип, онзи половин час, през който той правеше упражненията си, заседаването му до късно нощем пред телевизора, късното му ставане сутрин: това бяха моментите, когато не би била подслушана или обезпокоена, и вместо да наблюдава съпруга си с любов и загриженост, Изобел го следеше с измамно внимание, за да е сигурна, че е излязъл от къщата навреме и няма да се върне, докато тя си шепнеше по телефона с Трой.

Изобел наблюдаваше тези промени в себе си с дълбока печал, но откри, че не можеше да направи нищо, за да ги предотврати. Когато се залови да пише романа, не беше приемала това за нещо друго, освен за най-предана съпружеска саможертва.

Единственият й мотив да напише „Ученикът на дявола“ беше да се погрижи за Филип; не очакваше други последствия. Дори най-първото пазаруване с Трой не беше оставило у нея нищо повече от усещане на леко неудовлетворение от дрехите й, от външността й, от скучния й живот. По някакъв начин обаче, в един миг, в една секунда на невнимание, тя се беше отдалечила от Филип. Без да си дава сметка, без да го предвиди, тя беше предприела решителна стъпка и внезапно Филип вече не й се струваше невероятно привлекателният мъж от момичешките й години, нито пък менторът и любовникът от годините й на зряла жена. Сега той й изглеждаше като стар човек, болен човек, общуването с когото беше бреме. Тя вече не се чувстваше дълбоко свързана с него; чувстваше се обвързана и ограничена.

Не би могла да каже кога се случи това. Беше като магическо падане на було, проясняване на видение. Целувката на Трой беше симптом на случилото се, а не негова причина.

Тя не би се целува така, ако вече не бе започнала да се отдалечава от хроничната самота в леглото с Филип, търсейки горещо желание. Струваше й се маловажно дали Трой някога ще я целуне отново. У Изобел се разгаряше нещо — така неудържимо, както първото близване на пламъка по кибритена клечка.

Понякога тя мислеше с леко безпокойство, че една сексуална изневяра едва ли щеше да има значение, след като най-ужасната измяна спрямо брака й вече се бе състояла. Сега умът й вече рядко бе изпълнен с мисли за съпруга й или със скучните всекидневни подробности на брачния живот. Мислено тя почти постоянно беше другаде. Възприемаше Филип дистанцирано, като човек, на когото не биваше да причинява мъка, човек, към когото трябваше да се отнася внимателно и грижовно. Вече не го възприемаше като мъж, когото беше избрала, увлечена от страст, и с когото беше останала от любов. Дългото пропадане на брака й от връзка на любов между равни до безобидни паразитни отношения, в които инвалидът се възползваше от изтощения приемник, най-после беше завършило сега, когато тя все още вършеше всичко, което някога беше правила от любов, но вече го вършеше от чувство за дълг, от съжаление, и от решимост той да не забележи разликата. Осъзна, че го беше разлюбила, и то вероятно от години, когато разбра, че може да живее с него, мотивирана единствено от благоприличие и състрадание. Осъзна също и че той я беше разлюбил, когато прие работата й, грижите й, и най-вече парите й, без дори да забележи, че любовта си беше отишла.

Изобел не изпитваше и капчица истинско угризение заради това, и това беше част от странната хладина, която се бе просмукала в брака й. Не изпитваше угризения, не изпитваше вина. Не чувстваше към Филип почти нищо, освен решимост да запази нещата такива, каквито бяха, и да се погрижи той никога да не узнае, че в емоционално отношение тя го е напуснала, напуснала го е отдавна. Покровителствената й доброта, която се бе зародила по време на болестта му, сега бе единственото, което беше останало. Тя бе достатъчна да я кара да бъде толкова предпазлива в поведението си пред него, колкото най-циничната и опитна прелюбодейка. Филип не трябваше никога да узнае, че у нея са изчезнали и последните останки от страст към него, защото това щеше да го разстрои и разболее. Каквото и да се случеше по-нататък в живота й, тя нямаше да позволи то да попречи на грижите й за Филип. Нямаше да стане настойчива и взискателна. Нямаше да моли за свободата си, или за раздяла, или за собствен живот. Беше сключила споразумение с Бог, че ако Той подари живота на Филип, тя няма да моли за нищо никога повече. В онзи момент тя беше „изключила“ желанията си, и си мислеше, че те са си отишли завинаги.

Но споменът за онази изгаряща целувка, за вида на Трой, когато зачудено докосваше гривата си от руса коса, когато плъзваше ръка около кръста й, оставаше в ума й като пейзаж от друга планета; изцяло извън нейната вселена.

Отначало Изобел полагаше големи усилия изобщо да не мисли за това. Залисваше се с работата си, с поддържането на къщата, отговаряше на писма от читатели, от чуждестранни издатели, удовлетворяваше безброй искания за информация, за автографи, за различни позволения. Но откакто видя Трой в електриково синьо, откакто видя Трой в ролята на Зелда пред себе си, всичко друго беше станало бледо и несъществено. Непрекъснато си представяше Трой. Той беше първата й съзнателна мисъл сутрин и последната й мисъл, когато потъваше в сън нощем, за да го сънува.

Трой й телефонира няколко пъти, за да уточни датите за рекламното турне след първи януари, и да я увери в напредването на работата по договора. Паричната сума беше толкова огромна, че той ползваше помощта на адвокат за уточняването на клаузите, а трябваше да се изготвят и документите за откриването на банковата сметка. Бяха се спрели на банка, базирана в Швейцария, и сметката щеше да се обслужва под номер, изобщо нямаше да се използва име. Единствено Трой щеше да знае номера и детайлите по банковата сметка, всички документи щяха да се изпращат на неговия адрес.

Тъй като знаеше, че Филип обичаше да посреща пощальона и че често преглеждаше пликовете, Изобел настояваше дори банката да не разполага с истинското й име и адрес. Трой трябваше да измисли фиктивни данни за сметката, за да запази пълната анонимност на Изобел.

— Мисля, че при швейцарците подобно нещо е наказуемо — тревожеше се той.

Трябваше да се споразумяват и по други въпроси. Издателите изпратиха две предложения за корици на книги, които Изобел трябваше да види. Изпратиха ги на Трой, всичко минаваше през Трой, а той ги преснима и ги препрати на Изобел. На тях се виждаше жена с кукленско лице с пищни гърди, преливащи от поръбена с дантела блуза, зад нея — мъж в плащ с качулка, обърнат кръст, и порутен замък. Изобел им хвърли бърз поглед, после ужасено го пъхна отново в плика. Позвъни на Трой.

— Наистина са ужасни — каза тя.

— Да, не са ли невероятни?

— Не, имам предвид, че са толкова ярки и крещящи, като извадени от женско списание; тази ужасна рисунка на Нарити. Изглежда като някаква селянка с огромна гуша. В какво е облечена?

Настъпи кратка пауза, докато Трой извади снимката на корицата за книгата от папката на Зелда Виър в офиса си.

— Нещо като „селска блуза“.

— Защо е облечена така?

— Французойка, но невинна.

Изобел изписка;

— Французойка ли?

— Нали казах, че ще им дам позволение да направят дребни редакторски промени. Не мисля, че някой от нас трябва да изпада в педантизъм по отношение на промените.

— Защо са я направили французойка?

— За да си пасва с биографията ти — каза Трой простичко. — И бездруго сега цялото повествование е в първо лице. Продава се като твоята история, художествен разказ на твоята история. Тя е английско момиче, което расте със сестра си във Франция. .

— Някой ще разбере — каза Изобел уплашено. — Достатъчно е само да започнат да търсят в паспортната служба или актовете за раждане.

— Никъде не твърдим, че историята е истинска — изтъкна Трой. — Това му е хубавото. Ако някой те попита директно, тогава просто ще кажеш, че книгата е основана на преживяванията и проучванията ти във Франция. Това е всичко, което е нужно да кажеш, Изобел, вярвай ми. Издателите ще свършат останалото. Те ще подготвят съобщението за пресата и рекламата.

— Защо не могат просто да разпратят книгата в книжарниците? — настоя Изобел. — Защо всичко трябва да се рекламира шумно?

— Защото в магазините има хиляди книги — отвърна той. — Именно затова собствените ти книги не достигат по-големи продажби. Има хиляди и хиляди книги, Изобел. Трябва да направиш нещо специално, за да бъдеш онази, която хората помнят.

От нейния край на телефонната линия последва мълчание.

— Тя изглежда нелепо — каза Изобел упорито.

— Това е комерсиална корица, която ще продава книгата — каза той без заобикалки. — Вярвай ми, Изобел. Те не си измислят тези неща просто ей така. Това е корица, която се харесва на отговорниците за продажбите и на хората, които пазаруват в супермаркетите.

— Представят книги на купувачи в супермаркета? — попита слисано Изобел. — Хора, пазаруващи в супермаркета, които обикновено влизат там, за да си купят консерва боб?

— Да — каза той. — От тяхна гледна точка една книга е стока, също както една консерва боб.

— Аз пиша от близо двайсет години — каза Изобел. — И книгите ми никога, никога не са били преценявани от купувач в супермаркет.

Трой въздъхна:

— Ти беше автор на висока литература. Никой не е имал желание да продава книгите ти в супермаркета. Издателите ти искаха да продават книгите ти в малки, елегантни книжарници, откъдето да си купуват книги интелектуалци, които знаят какво искат. Но Зелда Виър е комерсиален автор. Интелектуалните книжарници дори няма да зареждат нейните книги.

Ние искаме да бъдем в Аsda[7]. Не се интересуваме от „Литълхамптън Интелекчуъл“ и „Изборът на критиците“ и „Стейшънъри Стор“, доставка до шест седмици, само срещу поръчка на място“.

Изобел отново замълча. Той се изплаши, че я е обидил.

— Моля те, Изобел, довери ми се. Всичко върви напълно по план — каза той нежно. — Корицата и всичко останало. Мога ли да им кажа, че одобряваш корицата?

— Ще се промени ли нещо, ако кажа „не“?

— Разбира се — излъга той. — Всички искаме да си доволна. Но наистина ще съжалявам, ако задържиш публикуването заради нещо толкова маловажно. А и това ще забави изплащането на парите, нали знаеш.

— Добре тогава — каза тя неприветливо.

— Мога да им кажа, че одобряваш?

— Да.

— Все още ли смяташ да дойдеш в града в неделя вечерта преди отиването в телевизията в понеделник сутринта? — попита той.

— Да — каза тя неохотно.

— И знаеш, че ни чака интервю с „Експрес“ веднага след това?

— Да — каза Изобел нацупено.

— Ще бъда с теб — обеща той. — Искаха да изпратят служител от рекламния отдел да те придружи, но казах, че аз ще го направя. Че държиш да съм аз.

— Да.

— Това е важно за мен — каза той с умишлено прелъстителен тон, снижавайки глас, така че тя се наведе напред през бюрото си, за да го чуе, притиснала телефона към ухото си. — Наистина, наистина очаквам с нетърпение да бъда с теб. Наистина очаквам с нетърпение да видя как Зелда се появява пред света.

— Да — каза тя. Отново същата дума, но със съвсем различен тон.

— Ще се видим в неделя вечерта — прошепна той. — Довиждане.

Филип я откара до гарата.

— Очакваш ли лекцията с нетърпение? — попита той.

— Да — каза тя. — А също и преподаването следващия семестър.

— Бих предположил, че предпочиташ да си стоиш вкъщи и да пишеш — каза той.

Един ученик натисна бутона за пресичащи пешеходци и се стрелна нататък, пресичайки, преди да светне зелено.

— Внимавай! — извика Изобел.

— Мога да виждам — каза Филип сърдито. — Все още не съм пълен инвалид.

— Извинявай.

Настъпи кратко, обидено мълчание.

— Наистина искам да продължа с писането си, но не съм преподавала от толкова отдавна, та си помислих, че е добра възможност. При положение, че тази преподавателка излиза в отпуск по майчинство, сметнах, че е много мило от тяхна страна да ме помолят да я заместя. Една лекция сега, а следващия семестър — цял курс от лекции.

— Ще пътуваш до града всеки ден — възропта той.

Изобел се поколеба, а после започна с подготовката за лъжите, които трябваше да последват през следващите няколко месеца.

— Бих могла да си идвам у дома, ако имаш нужда от мен, разбира се, но си мислех да отседна в хотел „Фробишър“, на някое подобно място, и да не пътувам всеки ден.

— Бих могъл да дойда с теб — каза той, разведрявайки се. — Една седмица в хубав хотел в Лондон през новата година. Ще ми се отрази добре!

Обзета от тревога, Изобел почувства как сърцето й пропуска един удар.

— Би било хубаво — каза тя овладяно. — Но аз ще отсъствам по цял ден, за да преподавам. Не мислиш ли, че ще се отегчиш?

— Бих могъл да обикалям насам-натам — каза той. — Да посещавам музеи или нещо подобно.

— Да — каза тя. — Но не и всеки ден, със сигурност. Освен това, нали имаше намерение да се заемеш с басейна?

Филип влезе с колата в паркинга на гарата.

— Мислех, че ще искаш да изчакам, докато пристигне плащането от „Денсхърст“ — каза той. — Не исках да те пришпорвам.

— О, не, можем да се справим — каза тя успокоително. — Защо не се заемеш с това? След като знаем, че парите ще пристигнат, можеш да започваш. Договорът с „Пенсхърст“ е подписан. Няма проблем. Парите ще пристигнат всеки момент. Пък и така ще имаш нещо за вършене, докато отсъствам. Тогава басейнът може да бъде готов за пролетта.

Филип се хвана на въдицата, доволен от позволението.

— Благодаря ти — каза той с рядка за него признателност. — Ще ми достави удоволствие да го направя. И ще го планирам наистина хубаво за теб — добър дизайн, много обмислен. Ще бъде истински актив за нас. Истинско предимство, ако някога продадем къщата. Човекът от фирмата за строителство на басейни беше съвсем сигурен, че това може сериозно да повиши стойността на къщата. Всички искат басейни. А закритият басейн е още по-добър.

Тя се надвеси и го целуна по бузата, поемайки познатия, любим мирис, лимоновия дъх на афтършейва, уханието на чиста памучна риза, шампоанът, който бе използвал през трийсетте години на брака им.

— Иска ми се да не заминавах — каза тя с внезапна тъга. — Иска ми се изобщо да не се бях съгласявала на това.

— Отмени го тогава — каза той бодро. — Защо не? Не може да се каже, че ти плащат особено много.

Тя се опита да му се усмихне бодро.

— О, не бих могла да ги разочаровам. Не и след като вече обещах.

Тя отвори вратата на колата, излезе и посегна да вземе пътната си чанта от задната седалка.

— Ще се обадя — каза тихо, гледайки тила му. — Когато пристигна във „Фробишър“.

— Не се обаждай прекалено късно — каза той. — Мисля да си легна рано, освен ако госпожа М. не донесе някой от ужасните си филми, за да го гледаме.

Изобел се усмихна.

— Сигурна съм, че ще донесе — каза тя. — Ще телефонирам към десет. Довиждане, скъпи.

Искаше й се да го проследи как потегля с колата, искаше да види как познатият му профил минава покрай нея и се отдалечава; но той щеше да се подразни, ако помислеше, че тя се съмнява в способността му да се справи с колата, така че вместо това влезе в малката гара, купи си билет за отиване и връщане до Лондон и излезе на студения перон, където релсите се виеха на юг към морето и на север към Лондон, за да изчака влака, който щеше да я отведе при Зелда Виър, Трой, и цял един алтернативен живот.

Трой ликуваше, вече беше отворил бутилка шампанско и я посрещна на вратата с чаша в ръка. Целуна я по бузата, почти, без да докосва с устни кожата, и Изобел почувства как сърцето й се сви заради театралността на жеста.

— Ето го и Фреди — каза той щастливо. — Той тъкмо си тръгва, нали, Фреди?

Фреди се появи в малкото антре зад Трой и се усмихна през рамо на Изобел.

— Приятно ми е — каза той вежливо.

Изобел осъзна, че последния път, когато се срещнаха, тя беше Зелда Виър, и следователно той не я познаваше.

— На мен също — каза тя неловко. — Аз съм Изобел Латимър.

— Фреди трябва да си върви — обяви Трой. Очевидно това беше някаква възприета помежду им шега.

— По-скоро си мислех, че бих излязъл на вечеря с вас двамата — усмихна се Фреди.

— Не те искаме! — възкликна Трой. — Нали, Изобел?

Тя се поколеба, не знаеше какво е редно да каже.

— Моля ви, кажете, че мога да дойда — примоли й се Фреди. — Мога да бъда ужасно забавен.

— Сигурна съм, че можете — каза Изобел сковано. — Просто работата е там, че… — погледна надолу към полата си и бялата памучна блуза. — Всъщност нямам подходящи дрехи за излизане. Дойдох в града само за да изнеса една лекция утре.

— Така че си върви — нареди Трой. — Ние с Изобел ще прекараме една спокойна вечер вкъщи, не пропускаш нищо. Върви да се забавляваш с някой друг.

Той тикна кремавото велурено сако на Фреди в ръцете му, и Фреди се провря покрай Изобел до външната врата.

— Беше огромно удоволствие да се запозная с вас — каза той вежливо. — Наистина се възхищавам толкова много на творчеството ви!

— Благодаря — отвърна хладно Изобел. След толкова много години можеше веднага да направи разлика между човек, който е чел романите й, и човек, който иска да създаде впечатлението, че го е направил. Фреди несъмнено беше човек, който чете рецензии и изказва многократно повтаряни мнения.

— И ти благодаря за…ъъ… щедрото гостоприемство — каза Фреди на Трой, в гласа му трепна смях. — Прекарах си чудесно. Благодаря, че ме прие.

Трой се изкикоти и го бутна към входната врата. Приличаха на Изобел на превъзбудени деца в края на парти за рожден ден. Тя взе чантата си и се качи по стълбите до апартамента на Трой, не искаше да остава до тръгването на Фреди. Чувстваше, че той ще започне да се държи лошо, ако му обърнеше повече внимание.

Влезе в свободната стая и затвори вратата зад себе си. Моментално изпита чувството, че влиза в друг свят. Спря за миг и вдъхна уханието на стаята. Миришеше много дискретно и елегантно на Зелда: съчетание от парфюма й и аромата на козметиката й. Трой беше извадил дрехите от найлоновите им калъфи и те бяха подредени на подплатените закачалки в гардероба като смъкнати змийски кожи с цветовете на скъпоценни камъни, чакащи да се плъзнат върху нея, очакващи да приемат формата на тялото на Зелда. От двете страни на огледалото стояха върху поставките си двете еднакви руси перуки. Едната изглеждаше абсурдно, екзотична като диадема от времето на Тюдорите, с дебели, симетрично подредени букли. Другата беше руса грива, нелепо бляскава, прекрасна дори върху празното лице на поставката от полистирол. Между двете беше редицата от гримове: изящните шишенца, съдържащи оцветител, крем и тонизиращ лосион, професионалните четки, всяка изработена специално за конкретната си задача.

На пода на гардероба бяха обувките на Зелда, всяка с пъхнат в нея калъп; от всеки отворен сандал се подаваше червено кадифе като оцветен в кармин палец.

Изобел отвори едно чекмедже. Там бяха сутиените на Зелда: сатен, дантела, банели и подплънки, със съвършен дизайн и изпълнение, напълно недокоснати. Там бяха бикините й: два чифта прилепнали, за да се нахлузват плавно, без да оставят гънки, два чифта френски кюлоти, които обхващаха стегнато бедрата на Зелда като малък слип, и не оставяха очертания по елегантната пола. В следващото чекмедже отдолу бяха нощните й дрехи: късата копринена нощница, която Трой й бе купил, и копринената пижама „за размотаване из къщи“, която бяха купили заедно в „Хародс“.

Чу входната врата да се затръшва и Трой да се качва по стълбите, тананикайки си под нос някаква песен. Чу го да замлъква рязко, забелязал, че я няма в дневната, чу го да се колебае отвън, а после да потропва лекичко по вратата на спалнята.

Тя я отвори и отстъпи встрани, за да може той да влезе, но той спря на прага.

— Навън ли би искала да вечеряме, или ще ядем вкъщи? — попита той.

Нещо в гласа му я накара да забележи, че той се чувства неловко.

— Каквото предпочиташ — каза тя хладно. — Утре сутринта трябва да ставаме доста рано, нали?

— Искат ни там в осем — каза той. — Ще изпратят кола в седем и петнайсет. Зад ъгъла има едно италианско ресторантче, което е доста приятно.

Тя хвърли поглед към отворения гардероб.

— Да се преоблека ли?

Той погледна куфара й. Изобел остро си даваше сметка, че всичко, което се казва и прави сега, е натоварено с множество значения. Тя не питаше дали трябва да смени роклята си за вечеря, имаше предвид дали да се промени и да стане напълно различна жена. За момент закопня за спокойната сигурност на дома си и успокояващото присъствие на Филип, който я познаваше толкова добре и който не очакваше от нея нищо друго, освен да се грижи за него като опитна медицинска сестра.

— О, изобщо не е изискано място — каза Трой. — Няма нужда да се преобличаш. Ще отидем, както сме си. Да изпием ли по чаша шампанско, преди да тръгнем? Ще телефонирам и ще се погрижа да ни запазят маса.

Изобел внезапно се почувства толкова силно разочарована, че й идваше да заплаче. Преглътна и почувства как в очите й се надигат сълзи. Дни наред беше чакала да прекара една вечер с Трой, беше се опитвала да не си представя какво биха могли да правят и как ще е, когато бъдат заедно. Но въпреки предпазливо издигнатата преграда пред въображението си винаги беше приемала, че ще има нещо скрито и потайно. А сега нямаше нищо. Една жена на средна възраст отиваше на вечеря с млад мъж, неин колега. Разговор за делата им, за общи познати. Най-вълнуващата перспектива: крем „Забайоне“. Най-голямото изкушение: бренди след вечеря.

— Не искам шампанско — каза тя сприхаво. — Не и ако ще излизаме веднага.

— Добре — каза Трой, показно невъзмутим. — Искаш ли да си разопаковаш багажа? Да си измиеш ръцете? Не? Тогава тръгваме веднага.