Аферата „Зелда“

Трийсет и шест

Изобел се отпусна и облегна глава на бюрото си. Престана да мисли: нямаше сили да проумее чудовищността на онова, което се беше случило. Когато затвореше очи, виждаше единствено златистата коса, сините очи и чувствената фигура на Зелда Виър с очертаващия се хоризонт на Средиземно море зад гърба й. Когато ги отвореше, виждаше безмълвно чакащия компютър. Изобел лежеше с глава на бюрото, като ту отваряше, ту затваряше очи, и не мислеше за нищо.

Хлопването на входната врата я предупреди, че Филип влиза в къщата: тя припряно се надигна и седна, примигвайки, сякаш замаяна от дневната светлина. Изправи се на крака, влезе с препъване в кухнята, и откри, че той се взира в нея.

— Болна ли си? — попита я той, виждайки нея по халат, а кухнята — така, както я беше оставил на закуска.

— Кое време е?

— Пет часът.

— Да. Аз, ъъ, повърнах. Мисля, че имам някакъв стомашен вирус.

Филип огледа безпомощно кухнята.

— Не може ли да помолим госпожа М. да намине? — попита той. — Положението наистина вече излиза от контрол.

Изобел го погледна безизразно. Помисли си, че би трябвало да му каже, че миенето на съдовете едва ли има значение, защото ще им отнемат къщата.

— Ти й се обади — заяви тя. — Няма да дойде, ако аз я помоля.

Когато чу това, той се поколеба:

— Защо няма да…? — после видя лицето й и каза: — Аз ще й се обадя. Добре, Изи. Ще й се обадя, ще оправим това. Ти върви да си легнеш. Да ти донеса ли чаша чай?

Изобел поклати глава:

— Не искам нищо — каза тя. — Искам просто да заспя и…

Не довърши изречението. Искаше да заспи и да не се събуди никога повече. Тръгна бавно, уморено нагоре по стълбите и се върна в леглото, все още облечена в снощната пижама. За миг я осени кратък, горчив спомен, когато се сети за пижамата, с която Зелда се „размотаваше“ и късите й копринени нощници, и нощите, когато двамата с Трой спяха заедно, голи. Чу се как издаде тих болезнен стон, а после се облегна назад на възглавниците и се втренчи в тавана. Когато затваряше очи, си представяше съвършения профил на Зелда, очертан на фона на средиземноморското вечерно небе. Когато ги отвореше, виждаше паяжините по тавана. Отваряше и затваряше очи, докато таванът потъмня, а после стаята притъмня, и най-после настъпи нощта.

На сутринта Филип стана и отиде да плува, както обикновено. Мъри не се присъедини към него. Госпожа М. си отвори и влезе със собствения си ключ в девет часа. Изобел, будна, но, без да помръдва, чу Филип да се смее, че госпожа М. си е донесла банския костюм, и да си обещава удоволствието да я види по бански от две части. Предупреди я, че Изобел е болна и че ще е добре да й предложи нещо за закуска. Изобел го чу как снижава глас, за да прошепне нещо за женски проблеми, а после той се провикна нагоре по стълбите:

— Сега тръгвам, ще се видим довечера!

Входната врата се затръшна, той замина.

Госпожа М. се качи по стълбите и потропа на вратата на спалнята. Бутна я, за да отвори, и застана на прага, оглеждайки разхвърляната стая със зле прикрито задоволство.

— Мога ли да ви донеса нещо, госпожо Латимър? — попита тя. — Филип каза, че ви е зле. Странна промяна, нали? Горещи вълни? Начало на климактериума?

— Нищо — каза Изобел. Знаеше, че замайването й се дължи отчасти на глад, но не искаше никаква храна. Не искаше нищо, освен да пропъди от себе си образа на едно красиво лице и костюм с изящна кройка и знанието, че е напълно и изцяло съсипана.

Лежеше в стаята си и чуваше как госпожа М. обикаля на долния етаж, а после — познатия трясък и глухо бучене, когато извади прахосмукачката и започна да чисти. Изобел започна да се унася в сън, а после чу хрущенето на автомобилни гуми по чакъла. Лежеше неподвижно, безразлична. После чу как предната врата се отвори, и стъпките на Филип, докато се качваше по стълбите. Дори замаяна от сполетялото я нещастие, тя долови нещо различно. Той вървеше, сякаш отново беше болен: бавната, провлечена походка, и тежките стъпки. Изобел с усилие се надигна в леглото и вече седеше, когато той отвори вратата на спалнята и влезе.

Лицето му беше восъчнобледо, цялата руменина се беше оттеглила от него, раменете му бяха приведени, тялото — изтощено.

— Какво има? — попита Изобел, вече досещайки се наполовина.

— Мъри е изчезнал — каза той с тънък глас, като разочаровано дете, което не може да повярва, че всичко се е объркало. — Духнал е. Офейкал е.

Изобел вдигна завивката до брадичката си, сякаш да се скрие от съкрушеното изражение на съпруга си.

— Заминал ли?

— Снощи. Къщата му е обърната надолу с главата. Взел е всичко ценно. Взел е парите, всички пари, които бяха в банката.

— Нашите пари?

— Да.

Настъпи продължително мълчание. Филип седна тежко в малкото кресло в спалнята. То изскърца под тежестта му.

— Не се подпирай така на страничните облегалки — каза Изобел раздразнено.

И двамата мълчаха.

— Защо е заминал? Заради онези мъже ли?

— Онези мъже са били просто върхът на айсберга — каза Филип. — Става дума за ДДС. Никога не е плащал ДДС, попълвал е фалшиви данъчни декларации. Дължи стотици хиляди лири. Щом разбрали какво прави, дойдоха да го арестуват. Било е криминална измама. Не е дължал някаква малка сума, не става дума за забавено плащане на данъци, извършил е големи злоупотреби.

— Едва ли е мислел, че ще му се размине?

— Мисля, че е заделял настрана пари, с които да избяга — каза Филип. — Може да е планирал това още от началото. Ние сме били просто черешката на тортата.

Изобел усети как у нея се надига смях. Пусна завивката и се хвърли назад на възглавниците, смеейки се истерично, смеейки се неудържимо. Филип беше обърнал мрачното си лице към нея, чакайки я да спре безумния кикот, но тя не можеше да спре, докато смехът й внезапно не се превърна в задушаващи, силни ридания при мисълта, че Трой се беше оказал прав, че Трой се беше опитал да я предупреди, но тя не се беше вслушала. Беше си мислила, че Трой не разбира от бизнес. Сега разбираше, че Мъри беше отмъкнал парите им, а Трой й беше откраднал живота.

— Какво можем да направим? — попита тя трезво най-сетне.

Филип поклати глава.

— Нищо — каза той. — Вече няма да видим парите, освен ако не го арестуват, преди да ги е похарчил всичките. Може да получим част от тях обратно, ако изпратят Интерпол по следите му, но никой не знае къде е той или къде може да е отишъл. Испания, предполагам. Но никой не знае със сигурност. Започват да претърсват летищата, но ако е заминал с кораб или с влак, ще отнеме цяла вечност да му хванат следите — той поклати глава. — Беше добър бизнес — каза упорито. — Това е глупавото. Книгата за поръчки е пълна. Може да продължа да го поддържам. Няма причина да не го поддържам в малък мащаб.

— Ти не разбираш нищо от плувни басейни — каза Изобел безжалостно, чувствайки как лицето й изстива и се стяга от сълзите, които засъхваха по бузите й. — Това беше негов бизнес. Никога не си имал понятие от него. Просто го представяше.

— Научих това-онова — каза той в опит да се защити. — Бихме могли да го ръководим оттук. Бихме могли да го управляваме заедно.

Изобел се готвеше да възрази, когато осъзна, че протестът е безсмислен. Нямаше опасност Филип да я накара да управлява малка компания за плувни басейни от дома си; нямаше да има дом.

— Не и оттук — каза тя печално. — Няма да можем да задържим къщата. Наложи се да я ипотекирам, за да събера парите за бизнеса с басейни.

— Но какво стана с акциите ми? — настоя той. — И пенсията ми?

Тя го погледна, сякаш той беше твърде пораснало дете, което се бе уморила да предпазва от света на възрастните.

— Изчерпаха се отдавна — каза тя. — От години се мъча някак да свързваме двата края. Авансите за книгите ми никога не са възлизали на кой знае какви суми, и ставаха все по-малки с всяка нова книга. Никога не съм ти казвала, защото не исках да те тревожа. Когато поиска парите за бизнеса с басейни и каза, че си готов да ипотекираш къщата, и беше толкова сигурен… — тя млъкна рязко. — Ипотекирах къщата за две трети от стойността — каза тя просто. — Ако не можем да изплащаме редовно вноските, ще я загубим.

Филип дори не трепна.

— Ще купим къщата на Мъри — каза той, мислейки бързо. — Автоматично ще станем собственици на половината, нали имаме половината от фирмата. Можем да отидем да живеем там.

Тя си помисли за новопостроения жилищен квартал, за студената дневна, обзаведена като шоурум на мебелен магазин, за офиса, където нейно задължение щеше да е да води документацията на бизнеса с басейни и да отговаря на запитвания по телефона, да разпраща брошури. Представи си съседите, които щяха да имат, как щяха да ходят пеш до магазините, да обработват малката градина отзад, и как Филип се прибира вкъщи вечер и й разказва за някой басейн, който може би ще успее да построи, ако има достатъчно късмет да получи договора.

— Не се чувствам много добре — каза тя. — Сега искам да си почина.

Изведнъж той се превърна в олицетворение на загрижеността. Изобел разбра, че ако не можеше да понесе да се изправи пред бъдещия си живот, все още разполагаше с друг вариант. Можеше да бъде болна, точно както някога Филип беше болен. Можеше да страда от някаква тайнствена болест, която не може да бъде диагностицирана, но е достатъчно омаломощаваща, за да я предпази от това да прави нещо, което не иска. Можеше да развие алергия към препарата за миене на съдове, или към омекотителя за тъкани, и тогава щеше да се наложи Филип да мие съдовете и да се занимава с прането. Можеше да стане алергична към домашни акари, и на Филип щеше да му се наложи да поеме чистенето с прахосмукачката. Можеше просто да реагира много тежко на менопаузата, която той така неочаквано беше споменал, и можеше да прекара следващите десет години, допитвайки се до специалисти по хормонално лечение и гинеколози, и в изпробване на различни варианти на хормонозаместваща терапия. Облегна се на възглавниците и й призля до мозъка на костите при мисълта за бъдещето й. За нея нямаше да има друг избор, освен между отчаяние и инвалидност.

— Мога ли да ти донеса нещо? — попита той.

— Бих искала чаша чай и варено яйце с малко препечена филийка — каза тя. — Не съм яла от вчера. Чувствам се толкова зле, Филип. Вари яйцето три минути.

Изобел остана в леглото една седмица, обгрижвана със садистична радост от госпожа М., която й носеше студен чай и омекнала препечена филийка сутрин и всеки ден казваше: „Явно всичко винаги се обърква едновременно“, а понякога: „Нещастието никога не идва само“. А веднъж, изключително откровено: „Едно време ви завиждах, знаете ли. Струва ми се странно, като ви гледам сега“.

Изобел не се засягаше от постепенното разкриване на злобата й: приемаше я почти на драго сърце. Чувстваше, че целият й живот е бил поддържан от способността й да го променя така, че да звучи като роман. Беше се преструвала, че е толкова добра, толкова благородна жена, та може, да обича и да подкрепя съпруга си, дори когато той е мързелив, болен, и сприхав. Беше се преструвала, че може да задържи и очарова много по-млад любовник, и че когато той искаше повече от същото, тя можеше да е тази, която ще му забрани да стигне по-далече. И накрая, беше се преструвала, че е жена, която може да се откаже от сексуалността си, да се откаже от силата си, и да се откаже от живота си. През седмицата, докато лежеше в леглото, Изобел си мислеше, че това можеше да бъде последната роля, която ще изпълни в художествената измислица, която сама създаваше. Можеше да бъде в крайна сметка жена, способна да се откаже от всичко, дори от здравето си, вместо да се възползва от енергията и силата си и да се изправи срещу света.

Мислеше за Мъри по-често, отколкото за Трой. Мислеше си, че Мъри беше човек, който никога не би се оттеглил в леглото си, както правеше тя, никога не би се скрил в болестта, както беше постъпил Филип, никога не би се осакатил, за да се превърне в нещо различно, както беше направил Трой.

Мъри бе по-скоро готов да отврати, смути или разстрои околните, отколкото да им позволи да го унищожат. Изобел изпитваше апатично възхищение към човека, сринал преструвката, каквато беше нейният живот. Поне Мъри беше съвсем наясно с ролята си във всичко това. Понякога тя си мислеше, че по някаква странна причина той съзнателно се беше опитвал да я разясни и на нея. Тя се запита какво ли щеше да стане, ако някога беше приела предизвикателствата, които той й отправяше. Какво щеше да стане, ако, вместо да се държи смразяващо и резервирано, тя беше срещнала будния му въпросителен поглед и му бе разказала за Зелда, за Трой, за тайните си. Дали тогава той щеше да й разкрие своите?

През седмицата, в която Изобел бе на легло, Филип разкри до каква степен беше задлъжнял Мъри, и разпалено, а често пъти и успешно, излагаше доводи защо кредиторите от предишните фалирали компании на Мъри не можеха да предявяват претенции към печалбите от компанията за продажба на плувни басейни, на която беше частичен собственик. Филип и Изобел щяха наистина да изгубят прекрасния си дом и тя никога повече нямаше да вижда при събуждането си гледката от прозореца, която познаваше толкова добре, виждана толкова пъти под толкова различно небе. Но щяха да могат да откупят другия дял от къщата на Мъри. Филип прие предизвикателството, сякаш намираше в него нещо весело. Сложи етикети на всички мебели от стария им дом, които можеха да вместят в малката къща на Мъри, започна да крои планове как ще се справят. Свърза се с агенти по недвижими имоти, и на алеята пред портата им бе поставена табела с надпис „Продава се“.

Изобел едва се влачеше от леглото до банята, и си записа час при специалист, който работеше по синдрома на цялостната алергия. Никога не се обаждаше в офиса на Трой, никога не му звънеше по телефона. Никога не му изпращаше имейли. Знаеше, че тази част от живота й беше приключила така безвъзвратно, както ако в онзи ден се беше удавила в басейна.

В повечето дни й се искаше да се беше удавила в басейна и най-много се сърдеше на Мъри, задето беше нахълтал с бодрото си нареждане: „Не го прави!“ и я бе спрял.

През повечето време обаче тя ходеше и говореше, сякаш наистина се беше удавила. Струваше й се, че вижда Филип през близо два метра хлорирана вода, сякаш думите му стигаха до нея странно приглушени, докато тя се носеше в дълбините на басейна.

Филип нямаше време да я закара на преглед при специалиста. Имаше среща със съветници по ликвидирането на бизнеса. Господин М. я откара до дискретната, просторна викторианска къща в Тънбридж Уелс, и остана да чака отвън, докато Изобел тръгна уморено нагоре по стъпалата.

В чакалнята цареше приглушената, почтителна тишина на първокласен салон за красота. Имаше лъскави списания и голям аквариум с тропически риби. Изобел гледаше светлината върху водата и си мислеше как Мъри им продаваше лампи за долно осветление и лампи за горно осветление и нов окачен таван, за да се възползват от отражението на светлината върху водата:

Служителката на рецепцията прошепна името й и Изобел тръгна бавно, влачейки натежалите си крака, по коридора към просторната предна стая със сводести прозорци, където господин Проктър я чакаше на вратата и внимателно я настани в едно кресло. Задаваше й въпроси за здравето й с нисък, тих глас. Изобел отговаряше шепнешком, сякаш беше твърде изтощена, за да говори. Да, всъщност се била радвала на почти идеално здраве цял живот. Никога не била имала алергии към нищо. Никога не била преживявала сериозна злополука или тежка болест. Явно беше здрава жена.

Господин Проктър направи знак на сестрата, която й помогна да се настани на едно легло зад параваните. Увиха я в меко кашмирено одеяло, леко като лебедов пух и също толкова меко. Сложиха слушалки на главата й и пуснаха класическа музика. Господин Проктър влезе и палпира корема й, докосна стъпалата й, взря се в ириса на очите й. Носеше комплект миниатюрни тестери в кадифена кутия. Сложи един, после друг, в ръката й, после внимателно взе другата й ръка и притисна едната в другата, търсейки алергична реакция. Изобел се остави да я опипва и да я обработва, сякаш беше труп.

След като свърши с всички малки тестери в кутията, той придърпа един стол и й каза да затвори очи. Изобел, унесена от музиката и успокоена от топлината и внимателното докосване, почувства как потъва в сън, докато той внимателно слагаше една разпечатана карта, а после втора, върху одеялото, точно над сърцето й.

— Мисля, че страдате от чувство на дълбока тъга — прошепна й той.

Изобел почувства как под клепачите й набъбват едри, топли сълзи.

— Да — каза тя просто, мислейки си за Трой, за парите, и за един живот, който сега й се струваше напълно пропилян.

— Имам усещането, че сте била дълбоко опечалена — предположи той.

— Да.

— Тази загуба може да е скорошна, а може да е и стара — намекна той.

Изобел поклати глава и почувства как топлите сълзи се изливат и се търкулват надолу по бузите й.

— Скорошна — каза тя.

Той кимна:

— Любовна афера? — попита. — Всичко е поверително, госпожо Латимър. Любовна афера ли беше?

Изобел почувства как лицето й се присвива конвулсивно и сълзите започват да текат.

— Не — каза тя унило. — Всъщност не. Изгубих я, още преди да е започнала.

Господин Проктър й взе сто трийсет и четири лири за консултацията и още сто лири за някакъв еликсир, който тя трябваше да взема по четири пъти дневно, разтворен във вода. Изобел най-сетне разбра какво удоволствие беше изпитвал Филип от харченето на големи суми за получаване на надежда.

— Ще се почувствам ли скоро по-добре? — попита го тя.

Той кимна. Изобщо нямало съмнение.

— Ще имате лека алергична реакция — предупреди я. — Останете в леглото, почивайте си, и ми се обадете, ако нещо ви тревожи, обаждайте ми се при каквото и да е притеснение. И елате пак другата седмица по същото време.

На Изобел й харесваше усещането, че може да му се обади, да има нещо сигурно през седмицата, да знае, че ще се върне и отново ще я увият в одеялото, и ще й позволят да поплаче за дълбоката си, ужасна загуба.

Отиде бавно до колата и седна обратно на мястото си с въздишка.

— По-добре ли сте? — попита господин М.

Изобел поклати глава

— Мисля, че ще отнеме дълго време — каза тя. — Мисля, че ще трябва да се настроим за факта, че ще отнеме дълго време. Може и никога да не се възстановя напълно.

Филип искаше да прибере книгите й в кашони и да ги продаде. В новата къща нямаше да има място за всичките, но Изобел можеше да избере сто от любимите си и те можеха да бъдат подредени на лавиците в стаята, която преди беше офисът на Мъри.

— Всъщност не съм достатъчно добре, за да го направя — каза Изобел. — Господин Проктър казва, че трябва да си почивам.

— Би ли могла госпожа М. да го направи вместо теб? — попита Филип.

— Как би могла? — попита Изобел. — Съмнявам се, че чете нещо по-различно от списания.

— Да запазим ли тогава само класиците? — попита Филип. — Какво ще кажеш? Книгите на Дикенс и Остин. Но кои исторически книги би искала да задържиш?

— О, аз ще го направя — каза Изобел сприхаво. Стана от леглото и пъхна крака в пантофите си. Филип вече беше излязъл, тя го чу да тича надолу по стълбите, чу и бързите му крачки в коридора. Външната врата се хлопна, двигателят на колата изрева. Изобел се уви в халата си и слезе бавно по стълбите, седна в познатото кресло и се взря безцелно в пълните рафтове. Въздъхна: задачата да сортира книгите на такива, с които не можеше да се раздели и такива, които можеха да бъдат продадени, беше непосилна за нея. Книгата, която Мъри беше взел назаем, „Английска обществена история“, още беше на бюрото, където я беше оставил. Тя разсеяно я вдигна. Писмото, с което си беше отбелязвал страниците, с листовката, оповестяваща ликвидацията на компанията за строителство на плувни басейни в Лос Анджелис, изпадна с пърхане измежду страниците и падна на пода. „Уникален шанс“, твърдеше дръзко листовката.

Изобел се наведе и я вдигна: задържа листовката в ярки цветове между пръстите си и се загледа навън през прозореца, на който веднъж Мъри се беше облягал и я беше чакал да заговори, към пристройката с басейна, където веднъж я беше хванал за ръката, докато тя нахлузваше обувките си, и я беше попитал откъде взема парите си.