Аферата „Зелда“

Единайсет

В сряда Изобел слезе с колата надолу по хълма до вестникарската будка и си купи вестник. Дори не го погледна, докато не стигна с колата до отбивката на върха на хълма, където бе паркирала преди, за да яде бразилски орехи в шоколад. После изключи двигателя и разгъна вестника.

Най-отгоре на първата страница, над заглавията, имаше редица малки снимки и цитати от по един ред от статиите вътре. Имаше снимка на лимузина и красива руса жена, която се привеждаше напред, за да излезе от нея. Надписът над снимката гласеше: „От ужаса до шумната слава: Коя е истинската Зелда Виър?“ Изобел прелисти страниците до централния раздел, женските страници. Имаше три снимки на Зелда, разположени на двойната средна страница. На едната тя излизаше от лимузината, на друга седеше в ресторанта, на трета се виждаше как сервитьорът й поднася шампанско. Изобел огледа и трите с нещо като примесен с опиянение ужас. Снимката с лимузината беше добра, фотографът я беше заснел под ъгъл, така че тя гледаше с усмивка нагоре към него, а от полуразтвореното сако се виждаше горната част на гърдите й. Снимката в ресторанта не беше толкова „ласкава“. Лицето й беше заснето в едър план и Изобел забеляза бръчките около очите си и уморената, отпусната кожа на шията си. Последната снимка, със сервитьора, поднасящ шампанско, беше толкова стилизирана, че на нея можеше да е почти всеки. Представата, която подсказваше, беше „богата разглезена красавица“, а намекът за господство с поклона на мъжа само засилваше това впечатление.

Изобел кимна сдържано и погледна текста. Джейн Брустър наистина притежаваше добра памет. Разказваше историята на Зелда от раждането до настоящия момент с всички допълнителни щрихи, които Изобел и Трой бяха съчинили по време на обяда. Намекваше, че съществува връзка с кралското семейство, и лични покои в Сандрингам за романистката. Даваше съвсем ясно да се разбере, че в романа е разработена автобиографична тема и е добавен допълнителен материал. Намекваше изкусително за основната история, малтретиране от сатанисти — но така, че да не отблъсне предимно семейната читателска аудитория на вестника.

Преобладаващото впечатление от статията беше, че основната й цел е вдигане на продажбите. Всичко, дори най-необузданите ужаси на въображението на Изобел, скоро щеше да се появи на пазара, във вариант с твърди корици. Всичко беше открито, всичко беше явно и извадено на показ, всичко беше прочистено, всичко беше налице. Читателят можеше да си купи книгата, да прочете интервюто, да погледне снимките. В описанията под снимките дори се споменаваше името на хотела, за да може читателят да посети същия ресторант като Зелда, да наеме кола от същата компания, да си купи дрехи от същия магазин. Всичко беше за продан, върху всичко имаше етикет с цена.

Изобел прочете статията, сравнявайки измислиците на журналистката със своите собствени, и остана удовлетворена, че нямаше несъответствия, които не би могла да понесе. Някои от преувеличенията доста й харесаха; тя ги запомни. После прочете статията отново, обмисляйки малко по-внимателно онова, което правеха. Крояха заговор да разкажат на колко? На няколкостотин хиляди души? — куп лъжи. Но кой знае защо това сякаш нямаше значение. Това не беше действителност, беше само шумна реклама. Ресторантът не беше толкова хубав, колкото изглеждаше на снимката. Сервитьорът се поклони, поднасяйки шампанското, едва когато фотографът му каза да го направи. Никоя жена не изглеждаше като Зелда, когато ставаше от леглото рано сутрин. Жените можеха да изглеждат като Зелда само след като си купеха необходимата козметика и дрехи, и ако посвещаваха часове наред на подготовка и обличане. Никаква част от този свят не беше реална. Какво значение имаше, ако една история, изпълнена с измислици за този свят, също беше невярна?

Изобел се замисли за миг какво би се случило, ако беше разказала истинската история на живота си, на дългата, предана любов към съпруга й, на неговата борба с болестта, пристъпите му на лошо настроение, за това как тя постепенно се беше принудила да започне да се държи с него като бавачка, като майка. Отричането от собствените й желания, бавното избледняване на надеждата, че той може да се възстанови. Тази история не беше от онези, които хората искаха да четат. Хората искаха да четат за блясък, за късмет, за внезапни зашеметяващи игри на съдбата и щастливи обрати. Такъв беше съвременният свят; той не се интересуваше от дългогодишен тих труд, от задълбочена, старателна работа. Не се интересуваше от борба без почти никакъв шанс за успех или продължителни трудности. Той искаше бързи решения на проблемите и драматични обрати, кратки разкази и изненадващи финали. Искаше резултати на бързи обороти.

Изобел излезе от колата, смачка вестника и го сложи в кошчето за боклук. Сега Зелда беше наистина представена пред света, беше се появила в сутрешно предаване по телевизията и беше представена на женските страници на национален вестник. Сега за милиони хора тя беше реална личност. Те можеше и да се усъмнят в подробностите от историята й, можеха да не я харесват или да я смятат за лъжкиня; но никой не би могъл да отрече съществуването й. Тя беше действителна личност; и нещо по-хубаво, далеч по-хубаво: тя беше знаменитост.

Трой позвъни по обед.

— Видя ли го?

— Да.

— Как ти се стори?

— Казах си, че тя изглежда много добре. И статията беше хубава.

— Издателите са във възторг. Всичко върви много добре.

— Сега тя е истинска, нали?

Трой се замисли за миг:

— Какво имаш предвид?

— Не е нещо тайно, нещо само между нас. Дори не е експеримент, експеримент за смяна на самоличността или литературен експеримент. Сега е действителност.

Трой се поколеба.

— Съжаляваш ли?

Изобел поклати глава.

— Не. Струва ми се неимоверно плашещо, рисковано и вълнуващо. Все едно, че съм шпионин или нещо от този род. Но когато я видях във вестника, това ме накара да я почувствам много реална и в същото време много различна от мен. Тя е отделна личност.

— Все още ли си съгласна тя да тръгне на турне след първи януари? — попита Трой. — Непрекъснато включват в програмата й нови дати. Всички в страната искат да се срещнат с нея.

Изобел почувства тръпка на възбуда.

— Съгласна съм, ако ти си съгласен.

— Не бих го пропуснал за нищо на света — увери я Трой. — Не съм се забавлявал така от години.

На обяд Филип беше погълнат от плановете за плувния басейн. Мъри щеше да дойде следобед, а Филип беше открил грешка в един от техническите чертежи.

— Кара те да се запиташ доколко си знаят работата — каза той ядосано на Изобел. — Твърдят, че са водещата компания за строеж на басейни в страната, а после виждаш, че са сбъркали това.

Показа й разположението на тръбите.

— Не разбирам напълно проблема — каза тя.

— Ето! — той нетърпеливо посочи с дръжката на супената си лъжица тръбата, предизвикала възмущението му. — Според мен е очевидно, че тръбата за рециркулация е погрешно оразмерена.

— О! — каза Изобел. — По-добре го обсъди с Мъри — отбеляза мислено, че служителят на фирмата беше започнал да разговаря и с двама им на малко име.

— Определено ще го направя — той вдигна поглед към нея. — Извинявай. Това не те интересува, нали?

Тя се усмихна.

— Просто не е нещо, от което разбирам, това е всичко.

— Какво прави днес?

— Писах.

— Как върви?

— Добре — Изобел често обсъждаше с Филип развоя на работата си. Коментарите му й бяха от полза, но имаше и нещо повече: това им даваше тема за разговор. В този случай тя наистина нямаше какво да каже. След като прочете вестника и разговаря с Трой, дълго седя в кабинета си и се взира навън през прозореца, докато компютърът бръмчеше успокояващо до нея. Новият роман на Изобел Латимър, „Изборът и избраните“, изобщо не напредваше. Трудно й беше да си представи моралния свят, населяван от героите на Изобел Латимър, когато се бореха с дилеми, възникващи от конфликта между любовта и желанието от една страна и дълга — от друга. По някаква причина тяхната грижливо обмислена моралност беше станала крайно безинтересна. Изобел не можеше да се съсредоточи върху сериозни и възвишени разсъждения, когато Зелда се бе появила на средна страница на вестник от национален мащаб и журналисти от цялата страна се обаждаха на агента й, за да резервират среща по време на рекламното турне на Зелда Виър.

— Кога мислиш, че ще можеш да я завършиш? — попита Филип.

— О, за две години, предполагам.

— А кога ще платят?

Тя го погледна изненадано; толкова нетипично беше за него да пита за пари.

— Защо?

— За басейна. Трябва да платим депозит, когато направим поръчката. Една трета от цената.

— Колко ще струва? — попита Изобел неспокойно.

— Е, зависи. Все това ти повтарям. Има толкова много варианти, и всичките са скъпи. Мисля, по принцип се разбрахме, че ще е добре да построим нещо красиво и трайно. Няма смисъл да скалъпваме нещо, което ще трябва да обновяваме на всеки пет години.

— Не.

— И няма смисъл да не включим и някоя екстра, която наистина искаме, а после да се ядосваме, че не сме го направили.

— Така е. Предполагам, че е така. Какво например? Каква екстра?

— Ами например сауната. Няма смисъл да не поръчаме сега и сауната, така че цялата работа по прокарване на тръбите да се свърши наведнъж. Би било истинско прахосване на пари да се сетим по-късно и да се наложи да я преправяме.

— Предполагам — каза Изобел без въодушевление.

— Сега това ще оскъпи басейна, разбира се — призна Филип. — Но мисля, че ще е фалшива икономия да не свършим работата, както трябва, ако изобщо смятаме да я вършим.

Изобел се поколеба.

— Ще получа парите от последната книга до края на месеца. Но се надявах да не предлагам за продажба тази, докато не бъде завършена. Шейсетте хиляди лири всъщност би трябвало да ни стигнат за двете години.

— Тогава може би ще се наложи да посегнем към спестяванията си — каза Филип бодро. — Да похарчим малко и от тях.

Мъри каза, че може да уреди заем, ако използваме къщата за гаранция. Има връзки, може да го направи с едно телефонно обаждане.

— Работата е там, че не би трябвало да харчим цяло състояние за това — каза Изобел предпазливо. — Ако ще струва колкото два круиза до Карибите, със същия успех можем вместо това да отидем на Карибите.

— Е, това вече е просто разточителство — заяви Филип. — Два билета до Карибите, и какво получаваш? Две приятни седмици, ако имаш късмет. И толкова. След като приключи, край. Но един добре проектиран и изпълнен басейн — това е актив. Ще повиши стойността на къщата. Напълно си заслужава.

Изобел наблюдаваше Мъри и Филип от прозореца на кабинета си. Компютърът чакаше на бюрото й, черната чертичка на курсора му примигваше леко, сякаш с надежда да се откъсне от бляновете и да се залови с работата, която двамата вършеха толкова добре. Изобел, опряла брадичка в свитите си длани, гледаше как Филип крачи редом с Мъри. Когато беше щастлив, както сега, въодушевен, жестикулиращ, разговорлив, куцането му беше много по-незабележимо. Тя си представи как кръвта започва да тече по-енергично по вените му, как съсипаните мускули на тялото му внезапно си връщат гъвкавата жизненост. Филип беше гологлав, носеше дебело, топло яке, джинси и туристически обувки. Изглеждаше слаб и крехък до масивната фигура на Мъри, приличаше на актьор, който играе ролята на провинциален джентълмен. Мъри имаше вид на работник, дърводелец, зидар. В гайката на колана му беше затисната рулетка, по дебелите подметки на големите му ботуши имаше кал.

По някаква причина те обикаляха около външната страна на обора, гледаха нагоре към покрива и измерваха периметъра с крачки. Филип жестикулираше настойчиво, сякаш искаше да направи знак на стените да се отдръпнат назад. Измери с крачки терена и заби в земята колче за маркировка. Двамата с Мъри разгънаха плановете и ги загледаха внимателно. Мъри каза нещо, което Изобел не можа да чуе през стъклото, и двамата се засмяха.

Имаше нещо неимоверно трогателно в това да види Филип в компанията на друг мъж. Леността и сприхавостта му се бяха изпарили. Навярно Мъри никога дори не беше виждал Филип в обичайното му състояние. Човекът, когото Мъри винаги срещаше при посещенията си по повод басейна, беше този енергичен, ентусиазиран мъж със силно увлечение по дизайна и нескрито желание за вълнуващи преживявания. Докато Изобел гледаше, Филип обходи още веднъж с крачки периметъра на обора, а Мъри стоеше на един сух участък земя и го наблюдаваше. Когато Филип се приближи до Мъри, те отново разгънаха плановете и провериха нещо.

Филип тръгна напред към къщата. Тя ги чу как влизат през задната врата в кухнята: Филип подхвърли нещо за студа и предложи по чаша чай. Гласът му също се бе променил. С Изобел и госпожа М. той говореше тихо, гласът му звучеше някак женствено, почти по детски. С Мъри говореше високо, авторитетно. Когато се засмя, смехът му беше силен и плътен, смях с искрена нотка на веселие, на човек, доволен от живота. Изобел, бездействаща в кабинета, се усмихна от удоволствие, че чува съпруга си да се смее с някого.

Започна да пише, думите излизаха бавно изпод курсора. За Изобел началото на един роман беше почти толкова трудно, колкото и краят. Първият абзац беше от съществено значение. Изобел знаеше много добре, че някои автори на рецензии няма да прочетат нищо повече от него. Но първият абзац беше също и шанс да се зададе тонът на романа. Той подсказваше каква ще бъде книгата. Изобел написа едно изречение, а после безжалостно го изтри. Това беше процесът на писането. Ако нямаше късмет, можеше да продължи така с дни. Ако работата вървеше добре, можеше да запази едно от шест изречения. Чу хлопването на кухненската врата, а после — шума от потеглящата кола на Мъри. После вратата се отвори и затвори отново и от наблюдателницата на прозореца на кабинета си тя видя как Филип отново отива навън в обора. Беше забравил да си сложи якето: тя се канеше да потропа на прозореца и да му извика да се увие топло, но нещо в походката му, в стойката на раменете му, я спря.

Той вървеше към обора с лекота, куцането му беше почти заличено от бързането да стигне там. Разтвори двойната врати, но не влезе. Отстъпи назад с разперени ръце пред широко разтворената врата. Пристъпи напред, сякаш танцуваше, с вдигната глава, протегнати ръце. Изобел не можеше да види лицето му, но знаеше, че той се усмихва. Беше екзалтиран. В някаква странна, безмълвна, далечна пантомима тя го видя как влиза в обора, а после спира, застава съвсем неподвижно, отпуснал ръце отстрани до тялото, сякаш беше плувец на ръба на водата с простряла се пред него синя шир.

Бавно, ръцете му се вдигнаха над главата в класически красивата поза на гмуркането. Той сви колене, и двете — еднакво силни, а после направи лек скок във въздуха, лек скок на копнеж, който даде на Изобел да разбере, без никакво съмнение, че ако изобщо обича този мъж, трябва да му купи неговия плувен басейн.

Все още, без да откъсва очи от него, тя вдигна телефона и позвъни на Трой.

— Кога ще бъдат преведени парите?

— Нетърпелива си — отбеляза той. — Вече разви вкус към шампанското?

— Със сигурност не — каза тя. — Ще оставя това на Зелда. Не, става дума за нещо тук вкъщи. Имам нужда от малко пари сравнително скоро. Искам да се заема с басейна.

— Сега адвокатът преглежда договорите. Мога да го пришпоря. Смятам, че бихме могли да ти изпратим договорите до края на седмицата. Подпиши ги и ги върни, тогава би трябвало да платят в рамките на месеца.

— Колко е първата голяма сума? Плащането при подписване? — попита Изобел.

Трой се засмя.

— Знаеш колко, Изобел. Просто искаш да го чуеш отново.

Тя се усмихна.

— Кажи ми.

— Добре, сумата е сто и петдесет хиляди лири при подписването, а после сто хиляди лири при публикуването на книгата с твърда корица. Ти, или по-скоро Зелда, ще изкараш двеста и петдесет хиляди лири в следващите дванайсет месеца.

— Бих искала да ги получа преди Коледа — каза тя. — Ако могат да се справят.

— О, със сигурност — каза той. — Ще се погрижа да им съобщя. Ще я преведат в швейцарската сметка. Когато имаш нужда от средства, ми кажи и ще ги изтегля. Ще идват в агенцията. За всеки, който работи в офиса, или за Филип, това ще изглежда просто като обичайното изплащане на хонорарите ти. Стига никой да не се вглежда твърде внимателно, няма да забележи, че получаваш много повече от преди, и теглиш суми много по-често.

Изобел кимна.

— Чудесно — каза тя. Гледаше навън през прозореца към Филип, който затваряше вратите на обора грижливо, сякаш прибираше под ключ нещо много скъпоценно. — Това е чудесно.