Аферата „Зелда“

Пет

Трой и Изобел нямаха време да поговорят, преди да пристигнат следващите двама редактори, а после — по-следващите. Прииждаха цяла сутрин, изпиваха по чаша шампанско, възхваляваха романа до небесата, обещаваха зашеметяващи продажби, и всички, всички до един, се опитваха да убедят Изобел да признае, че романът е автобиографичен. Когато затвори вратата след последния редактор, Трой откри Изобел в спалнята й; прибрала перуката върху поставката, захвърлила скъпия розов костюм върху неоправеното легло, тя трескаво жулеше зачервеното си лице с хартиени кърпички.

— Какво става? — попита той сковано.

Тя се обърна към него, с очи, оградени от черни кръгове влажна спирала за мигли.

— Това е невъзможно — каза тя. — Ние я измислихме, измислихме Зелда Виър, а сега всички се хванаха за това. Искат тя да е оцеляла от преживяванията си със секта сатанисти, а това са глупости. Не мога да го понеса. Не мога дори да опитам да се преструвам, че тези неща са верни. И не мога дори да започна да се преструвам, че съм изпаднала в отрицание по отношение на творчеството си, така че не опитвай с този подход. Ще трябва да отменим наддаването.

Той беше готов да й се сопне, но се сдържа.

— Колко струва плувният басейн?

Тя се поколеба и се обърна към него:

— Петдесет хиляди лири… не знам.

— И ще помогне на състоянието на Филип?

— Той смята така.

Трой кимна.

— Онзи последен редактор, от „Рутсман“, каза, че са готови да започнат наддаването за световните права от двеста хиляди лири. И това — само за начало на наддаването. Може да се стигне до половин милион.

Изобел изпусна едно изцапано памуче върху тоалетната масичка и го погледна безмълвно.

— Ще отида да купя малко сандвичи — каза Трой. — Мисля, че един малък обяд би се отразил добре и на двама ни.

Изобел се появи на прага на кухнята, облечена с широката си набрана пола с широкия колан, памучна риза и пуловер, наметнат на раменете. Кестенявата й коса беше прибрана в обичайния кок, лицето й беше чисто и блестящо, без следа от червило. Сякаш преднамерено бе искала с външността си да напомни на Трой, че е застаряваща жена с академични интереси, дошла от провинцията на гости и вече копнееща да се прибере отново у дома.

Трой сложи платото със сандвичи пред нея и й наля силно черно кафе.

— Това са фантастични пари — каза той, след като тя се нахрани.

Тя кимна.

— И цялата работа е свършена. Искат само няколко редакторски промени. Аз ще ги направя, ако ти не искаш. Мога да открия банковата сметка утре, на всички ще бъде обяснено, че парите трябва да се превеждат в номерирана сметка в чужбина. Смятат, че е заради данъците, така че няма проблем с това. После можеш да прибереш парите и си свободна да пишеш каквото искаш.

Изобел продължаваше да мълчи.

— Можеш да пишеш каквото искаш до края на живота си. Или да си вземеш почивка — каза той убедително. — Да заминеш на далечно пътешествие с някой кораб. Да отидеш на някое топло място с Филип. Вземете си ваканция. Ще се отрази добре и на двама ви. Можеш да инвестираш тези пари и да имаш редовен доход, или да купиш нещата, от които имаш нужда. А ако въз основа на романа направят телевизионен мини-сериал, което е много вероятно, тогава ще бъдеш осигурена до края на живота си. Можеш да заместиш акциите и спестяванията му, така че никога да не разбере, че си ги ползвала. Можеш да направиш застраховка, за да знаеш, че той е осигурен, каквото и да се случи с теб. Няма да ти се налага да работиш никога повече, освен ако не искаш.

— Ще искат продължение — каза тя с равен тон.

Той сви рамене.

— Договорът е за една книга. Могат да искат какво ли не. Ти можеш да решиш да напишеш друга, а бихме могли да наемем и писателка-фантом и аз бих могъл да я инструктирам. А може да минат и без продължение. От теб зависи. Ти си звездата.

Трой видя краткото проблясвате на амбиция в очите й, преди тя да сведе поглед.

— Ти си автор, който има огромно влияние в литературния свят — продължи той. — Но никога няма да спечелиш парите, които са ти нужни, за да се издържаш, какво остава пък да издържаш Филип. Тази единствена книга може да поправи тази несправедливост и никой няма да узнае. Това ти дава парите, които заслужаваш. А ако все пак променят книгата — защо би трябвало да те е грижа? Това беше книга, написана за пари, защо би трябвало да те е грижа как я наричат: фентъзи, готик, на кого му пука? Стига да се продава?

Тогава Изобел се нахвърли върху него.

— Защото, ако е комерсиална литература, тогава няма значение, че това са глупости — каза тя ожесточено. — На самата обложка пише, че това са глупости. Чете се като забавна измислица. Започнем ли веднъж да твърдим, че се основава на факти, изричаме лъжи за същността на самия свят. Подвеждаме хората. Не създаваме художествена литература, разправяме лъжи. Правим нещо морално погрешно.

Трой кимна, съобразявайки бързо.

— Хората се преструват през цялото време — възрази той. — В собствения си живот. Твърдят, че са определен тип хора, защото това им позволява да запазят настоящото си положение. Ти казваш, че обичаш съпруга си и че си високо морална жена, защото това те задържа у дома, докато някой не толкова мотивиран щеше да избяга — чу ахването й, но не желаеше да бъде прекъсван. — Животът на всеки човек е измислица. Всички автобиографии са художествена измислица. Когато някоя топ-манекенка казва, че това, което наистина иска да прави, е да се занимава с благотворителност, когато съпругата на някой богаташ напише, че се е омъжила за него по любов, това е художествена измислица. Автобиографиите на спортистите, историите на балерините: те казват истината за живота им такъв, какъвто те искат да изглежда, а не какъвто е бил наистина. Всички го знаем. Ето това продаваме. Няма никакво значение дали в ръкописа пише: „Чарити мисли, Чарити прави“, или: „Помислих си, направих“.

Изобел реагира мълниеносно:

— Има значение за мен! Аз трябва да се придържам към тези глупости и да се преструвам, че са истина. Аз трябва да казвам, че това се е случило с мен!

— Зелда казва: „това се случи с мен“, не ти. А на теб ти беше приятно да се представяш за нея, отгледана във Франция, работила като секретарка, омъжвана веднъж, нещастно, с родители, загинали в автомобилна катастрофа. Сега се преструваме също и че е имала сестра, която е била впримчена от сатанинска секта. Какво значение има?

Изобел се поколеба.

— Ще трябва да го обмисля — каза тя бавно. — Наистина има значение. Има разлика между художествената измислица и разказването на лъжи.

— Това е фантазия, откъдето и да я погледнеш — каза той. Пое си дъх, заставяйки се да остане спокоен. Само от тазсутрешната работа вероятно щеше да спечели двайсет хиляди лири. Престижното представяне като агент на Зелда Виър вече се беше отразило на начина, по който се отнасяха към него издателите. Никой преди не беше връщал телефонните обаждания на Трой в рамките на същия ден. За една нощ се беше превърнал във важна фигура на издателската сцена.

— Моля те, Изобел, помисли — каза той тихо. — Наддаването е утре. Не мога да си позволя да разочаровам хората. Не мога да проведа търг, а после да изтегля книгата. Търгът е обвързващо споразумение. Ако смятаме да го отменим, трябва да е до девет часа утре сутринта. И тогава ще загубиш всичко. Ще се върнеш обратно там, където беше, когато започнахме. Никога вече няма да печелиш достатъчно, за да преживяваш от писането си. „Пенсхърст“ просто отказват да плащат повече. Нещо по-лошо: ти току-що пропиля четири месеца за роман, който няма да публикуваш. Аз ще съм пропилял едно малко състояние по дрехите на Зелда. Ще си унищожила доверието ми в твоята работа.

Изобел го погледна бързо и той видя как долната й устна потръпва.

— Ти? — попита тя. — Ще загубя теб?

Той беше непреклонен.

— В таксито, преди да отидем в „Хародс“, те попитах дали си сигурна. Тогава ти казах, че залагам на карта репутацията си като агент на Зелда. Финансирах те. Казах, че сме заедно в това начинание. Ако се оттеглиш сега, това ще навреди не само на теб и Филип, лошо е и за мен.

Тя тръсна глава, сякаш това й идваше в повече. За миг Трой си помисли виновно, че я тормози така упорито, както сигурно я тормозеше съпругът й. Филип сигурно правеше нещо подобно: излага интелектуални аргументи, а след това го обръща на емоционално изнудване. Явно такава беше техниката му, с която я бе натоварил с отговорността за всичко. Тя беше толкова трогателно уязвима. Можеше да се бори вечно с онази нейна остра, тренирана интелигентност, но не можеше да понесе мисълта тя да бъде изоставена, да изгуби нечия обич.

Видя как раменете й се изгърбват под бремето, което бе стоварил върху нея.

— Съжалявам — каза тя. — Съжалявам, че изглеждам нерешителна. Ще ти позвъня довечера. Ще го обмисля, докато се прибирам към къщи с влака. Ще реша до шест часа.

Трой кимна.

— Надявам се, че ще се решиш да направиш голямата крачка — каза той. — За плувния басейн, за Зелда, за Филип. Надявам се да решиш да вземеш добри пари за добра работа. Ще бъда наистина разочарован, ако се провалиш на този етап.

Изобел кимна. Той забеляза, че не го поглежда в очите.

— По-добре да вървя — каза тя.

Между тях цареше странна атмосфера, когато тя излезе от стаята за гости с малката си чанта с дрехи за преобличане в ръка. Бяха като любовници, които се разделят след неудовлетворително и за двете страни преживяване. Тясното антре беше изпълнено с атмосферата на едва доловима вина, на неудовлетворение. На вратата, подтикнат от внезапен импулс, Трой сложи ръка на талията й и тя веднага вдигна лице към неговото. Той се наведе напред и я целуна. Като никога, устата й под неговата беше топла и подканваща. Тя пусна чантата й, дланите й се плъзнаха нагоре по ръцете му към раменете, а после една хладна длан притегли главата му надолу към устните й. Той я целуна силно, страстно, раздразнението му се разтвори в примесено с изненада желание. Тя отвърна на целувката му и за миг той не я виждаше като уморена жена на средна възраст, а, затворил очи, докато тя го целуваше, си представи, че докосва златната, бездушна, арогантна красавица, която цяла сутрин се беше изтягала на софата му с полюшваща се розова обувка с висок ток, показваща извития свод на ходилото й. Изобел отстъпи назад и те се погледнаха, малко задъхани. Тя се канеше да каже нещо, но той отвори неловко, свенливо входната врата, и в объркването на този момент тя се измъкна навън. Вратата се затвори зад нея и Трой замръзна, заслушан как практичните й удобни обувки тропат надолу по каменните стъпала към улицата, чувайки в ума си лекото, женствено, ситно потропване на високи токчета.

Когато излезе пред външната врата, Изобел стъпи на платното и вдигна ръка да спре такси.

— Ватерло — каза тя на шофьора, с безизразно лице.

Притискаше с ръка устата си, сякаш за да задържи у себе си целувката и нейната сила. Ставаше нещо безпрецедентно за жена, изтъкана главно от интелект, а често и от тревоги — тя не мислеше за нищо, за абсолютно нищо. Облегна се на седалката и се взираше невиждащо, докато таксито зави по улицата и се отправи на юг през трафика на ранния следобед. Все така държеше ръка върху устата си, все така чувстваше, под несъзнателния допир на пръстите си, топлината и силата на целувката му.

— Добре ли мина? — попита я Филип, когато тя пристигна вкъщи.

— Чудесно — каза тя разсеяно. Съдовете от закуска не бяха измити, купичката от супата и панерчето с хляб от обяда на Филип бяха на масата заедно с разпръснатите остатъци от неговата сутрин: кора от портокал, две химикалки, гумен ластик от пощата, няколко празни пощенски плика, няколко листовки, изпаднали от вестника. Изобел погледна стаята и работата, която трябваше да се свърши, без умора и досада, без раздразнение. Погледна всичко със спокойна безпристрастност, сякаш това беше кухнята на друга жена. Това явно не беше кухнята на жена, на която същата тази сутрин бяха предложили повече от четвърт милион лири за един роман, която се бе изтягала на софата като някоя кралица на красотата, която беше страстно целувана.

— Съжалявам за бъркотията — каза Филип, проследявайки погледа й. — Госпожа М. реши, че може да си тръгне по-рано, след като е останала през нощта, и аз се съгласих. Не си дадох напълно сметка…

— Всичко е наред — каза Изобел. — Няма да отнеме и минута.

Тя започна да разчиства масата: гледаше как ръцете й събират боклуци и ги хвърлят в кошчето, наблюдаваше се как подрежда чинии в миялната, добавя течност за миене на съдове, все още чувствайки по устните си изгарящото докосване на Трой.

— Значи мина добре? — попита отново Филип.

— О, да — каза тя. Чуваше как гласът й сглобява лъжа. — Бяха много будни и умни, зададоха някои интересни въпроси. После имаше обяд на шведска маса. Видях Норман Вилиърс. Изнасяше следобедната лекция. Добре се представи, каза някои интересни неща за Ларкин[6]. После се прибрах вкъщи.

— Би трябвало да правиш по-често такива неща — каза Филип великодушно. — Определено ти се е отразило добре. Изглеждаш доста лъчезарна.

— Така ли? — попита тя, с внезапно изострен интерес.

— Да — каза той. — Сияеш.

Ръката на Изобел докосна крадешком устата й, пръстите й покриха устните, сякаш подпухналата им розовина щеше да я издаде.

— Е, наистина ми достави удоволствие — каза тя с много овладян глас. — Ставаше дума за цяла поредица от лекции. Дали мога да заместя една от лекторките, която излиза в отпуск по майчинство. Не дадох категоричен отговор, но бих искала да помисля по въпроса.

— Със сигурност не би искала да се обвързваш трайно — възрази той.

— Само една кратка поредица. За няколко месеца — каза тя. — Бих могла да отивам да нощувам там, а после да се връщам следобед, както днес, веднъж седмично.

Филип стана от масата и се протегна.

— Както искаш — каза той. — За мен няма значение. Имаше две телефонни обаждания. Записани са на телефонния секретар. Аз бях навън, в обора. Вземах мерки. Отбелязах измереното на земята със спрей, за да видиш какъв ще е размерът на басейна. И се захванах със скиците.

— Доста работа си свършил — похвали го тя, като тръгна към вратата, питайки се дали обажданията са били от Трой.

— Казах ти, че ще представлява интерес за мен — отбеляза той. — И намерих компания за строителство на плувни басейни, която ще го направи с отстъпка, ако поръчаме до четири месеца.

— И все пак — каза тя. — Петдесет хиляди лири…

— Ще ти покажа цифрите, след като приключиш с работата си — отвърна той. — Но, струва ми се, ще се убедиш, че ако го направим сега, можем да получим нещо наистина добро срещу парите си. Винаги бихме могли да заемем парите, къщата може да бъде гаранция за заема.

Изобел кимна и влезе в кабинета си, като затвори вратата зад себе си. На телефонния секретар бяха регистрирани две обаждания. Единият от обадилите се не беше оставил съобщение, другото обаждане беше покана да участва в журито за присъждане на маловажна литературна награда. Отбеляза незабавно диспропорционалното чувство на разочарование, връхлетяло я при осъзнаването, че нито едно от обажданията не беше от Трой.

Подпря глава на ръцете си и погледна телефона, призовавайки го със силата на волята си да звънне. Част от нея напълно осъзнаваше абсурдността на факта, че жена, минала петдесетте, седи до телефона като тринайсетгодишно момиче, очакващо обаждане от момче. Другата част от съзнанието й се наслаждаваше на факта, че една целувка можеше да й бъде толкова скъпа, колкото на тринайсетгодишно момиче; че мисълта за неговото обаждане караше сърцето й да се блъска в гърдите, че дори Филип, който рядко забелязваше нещо у нея, й беше казал, че сияе.

Дойде й наум, че може да му позвъни. Нямаше споразумение, което да гласи, че тя не би могла да се обади първа. Вдигна слушалката и набра номера на офиса на Трой.

— Изобел — каза той. Тя се вслуша внимателно за скрита нотка на по-голяма топлота в гласа му, и установи, че не може да бъде сигурна. Неувереността бе толкова вълнуваща, колкото и ако й беше казал, че я обича. — Чаках, чаках да се обадиш.

— Току-що пристигнах — каза тя задъхано. — А после трябваше да говоря с Филип.

— Разбира се. И така, какво мислиш?

— Да мисля?

За момент реши, че я питаше за целувката.

— За търга, за книгата, за възможността да им позволиш да я продават като роман по действителен случай?

— Не знам — каза тя. — Изглежда, че не мога да реша. Ти какво мислиш?

Трой почувства как внезапно напрегнатите мускули на раменете му блажено се отпуснаха. Цял следобед го измъчваше страхът, че Изобел ще държи на принципите си или на гордостта си и ще откаже да действа. Сега, доловил нотката на колебание в гласа й, изпита топлота към нея.

— О, мисля, че ще съжаляваш цял живот, ако не се възползваш от този шанс — каза той. — Става въпрос само за няколко дребни редакторски промени и малко допълнителни преструвки. А днес видяхме колко си прекрасна, когато си Зелда Виър. Става дума просто за същото, само че малко повече от него.

— Не съм сигурна, че мога да се справя — каза тя.

— Толкова искам да намериш куража да го направиш — каза той. — Имам чувството, че цялата идея е наше творение, чувствам се толкова горд с теб. Да напишеш книгата по този начин, а после да създадеш Зелда Виър. И наистина обожавам тази измама; вероятно се дължи на някакъв ужасен психологически недостатък у мен, но просто съм влюбен в нея. Обожавам факта, че я създадохме. Обожавах съзнанието, че тя е в моя дом. Когато си тръгна днес, се почувствах доста…

Изобел чакаше.

— Как се почувства? — прошепна тя.

— Съкрушен.

Тя си пое рязко дъх.

Той долови как тя се концентрира върху думите му, сякаш виждаше яркия лъч на цялостното й, интелигентно внимание.

— Толкова бих се разочаровал, ако не продължим — каза той, като снижи гласа си до нисък, прелъстителен шепот. — Толкова се наслаждавах на всичко досега. Пазаруването, и обличането, и…

— И?

— Топлотата.

Ръката й отново се вдигна към устата, докосвайки устните.

— Добре — каза тя меко. — Ще го направя. Но трябва да обещаеш да бъдеш с мен. Не мога да се справя сама.

— Ще бъда с теб — зарече се той. — На всяка стъпка. Ще бъда до теб. На всяка стъпка от пътя.

Трой чу прошепнатото й „довиждане“ и затвори телефона. Даваше си сметка, че с един телефонен разговор беше спечелил двайсет хиляди лири и кой знае още колко? Но познаваше себе си достатъчно добре, за да си признае, че изпитва нещо повече от въодушевлението на един предприемач от добра сделка. Имаше нещо у Зелда Виър, в трансформацията на Изобел в Зелда, което го притегляше: някакво дълбоко, истинско привличане.

— Тя е секси — каза си той тихо, представяйки си Изобел с русата перука и розовите обувки на висок ток. — Кой би го повярвал? Кой би си представил, че тя може да върви така и да седи така? — хвърли поглед към безмълвния телефон. — Кой би повярвал, че тя може да целува така?

Трой прие началното обаждане от първото издателство точно в девет сутринта. Те направиха оферта за двеста хиляди лири, както бяха обещали да направят. Трой си отбеляза офертата им и съхрани спокойния си, безстрастен тон. Когато се обадиха от втората издателска къща, той им съобщи вече направената оферта, и те качиха на двеста и пет хиляди лири. Третото издателство веднага отпадна от наддаването, но четвъртият участник вдигна цената с още пет хиляди. Обажданията постъпваха през целия ден, но към два следобед в наддаването бяха останали само двама големи издатели и цената беше триста трийсет и пет хиляди лири.

— Ще ви кажа какво ще направя — каза Сюзън Джарвис от „Джъстин и Фрийман“. — Ще предложа триста и петдесет хиляди и ми кажете „да“ или „не“. Не мога да предложа по-висока цена от тази.

— Ще ви кажа „да“ още сега — каза Трой бързо, знаейки, че конкурентите нямаше да качат повече цената. — Госпожица Виър толкова много ви хареса, знам, че би предпочела вие да бъдете нейните издатели.

— Значи имаме сделка — каза Сюзън със сдържано задоволство. — Бихте ли съобщили на госпожица Виър, че сме много щастливи. Може ли да й телефонирам?

— Аз ще я помоля да ви телефонира — каза Трой. — Тя много държи на неприкосновеността на личния си живот, както сигурно можете да разберете.

— О, да — каза Сюзън. — След всичко, което е преживяла. Разбирам напълно.

— Да — Трой се хвана за подадената сламка. — Отказва да приема телефонни обаждания, освен ако не е сигурно, че са от надеждни хора, и не желае да разкрива адреса си, разбира се.

— Но в такъв случай как ще организираме рекламата? — запита Сюзън. — Ще ни е необходимо голямо рекламно турне.

— Наемете й хотелска стая, която ще й служи за база — каза Трой. — Тя може да прави всичко от някой хотел, а когато тръгне на обиколка, ще трябва да я придружавам. Тя има нужда от подкрепа. Все още е доста уязвима.

— Прекрасна е — каза Сюзън Джарвис. — А каква част от историята й е наистина вярна, знаете ли?

— Със сигурност сатанизмът и сексът — каза Трой доволно. — И поне един от епизодите с отмъщенията. Знам, защото видях вестникарската изрезка. Някой друг е бил обвинен за това, така че няма опасност от полицейско разследване. Измъкнала се е, без да остави следи.

— Забележително! Да изстрада всичко това и да пише толкова добре! Работи ли по продължение?

— Ще го обсъдим — каза Трой. — Коя според вас ще бъде следващата модна тема?

— Луксозният стил на живот — заяви редакторката без миг колебание. — Имахме цял куп романи за опасностите от секса и проблемите на промискуитета. Имали сме много романи за простичките радости. Сега хората отново искат малко лекота в живота си. Секс и шопинг, но във висшите кръгове. Луксозен стил на живот, бързи коли. Представете си списание „Хелоу“ в съчетание с едновремешния „Плейбой“. А също и здраве. Здравето си остава голяма тема.

— Зелда би могла да се справи с това — каза Трой възторжено. — Това е идеално за нея.

— Точно както си мислех — заяви Сюзън. — Това е нещо повече от сделка за една книга, това е създаване на нова звезда.

— Успяхме — прошепна Трой по телефона на Изобел. — Сумата е триста и петдесет хиляди лири.

Настъпи зашеметено мълчание.

— Колко получавам веднага? — попита тя.

— По-голямата част от сто и петдесет хиляди лири — каза той. — Можеш да поръчаш онзи плувен басейн още днес.

Чу въздишката й, но тя не каза нищо повече.

— Сигурно си доволна?

— Доволна съм — каза тя. — Просто съм… слисана, предполагам.

— Спечели си ги — каза той предано. — Това плаща пазарът. Няма защо да си слисана.

— Най-много ми се иска да се втурна и да кажа на Филип, че може да си получи басейна и че сме направили състояние — каза тя. — Толкова е странно, че не мога да му го кажа. Съзнавам, че нямам с кого да го отпразнувам. Ще трябва да се държа така, сякаш нищо не се е случило.

— Можеш да му кажеш, че си успяла с другия си роман — предложи Трой. — Кажи му, че ще платите за басейна с хонорарите от него. Отворете една бутилка шампанско по този повод. Книгата е добра.

— Да, но само ти и аз знаем какво всъщност става — каза тя.

— Никой не знае, освен теб и мен.

— Ела на обяд — каза той, доловил молбата в гласа й. — Ела в апартамента да се преоблечеш и можеш да излезеш като Зелда Виър. Ще те заведа на някое чудесно място и всички ще могат да идват да те поздравят.

Изобел ахна леко.

— Не знам дали ще се осмеля!

— Все отнякъде трябва да започнеш — каза той. — После ще отидем да купим още малко дрехи. Ще ти трябват.

— Утре? — прошепна тя.

— Утре — отвърна той.