Аферата „Зелда“

Двайсет и едно

Трой заведе Изобел на обяд в един моден ресторант и й сочеше телевизионните звезди и продуценти, които идваха и си тръгваха с много шум, вълнение и целувки по бузите. Изобел не разпозна почти никого. Всекидневната й работа и рутината на вечерите й не предвиждаха време за телевизия, а тъй като нямаше телевизор в дневната или спалнята си, рядко успяваше да зърне и някое предаване. Телевизорът в кухнята служеше да „прави компания“ на Филип и госпожа М. през деня, и те сигурно биха разпознали много от хората, които пристигаха и възклицаваха, поръчваха храна и искаха специално приготвени блюда. Изобел се стараеше да бъде впечатлена от факта, че обядва със знаменитости, но не можеше да направи много повече, освен да се усмихва и да кима, докато Трой й изреждаше поредица от непознати за нея имена.

Няколко души се приближиха до масата им и Трой запозна Изобел с тях. Един мъж се наведе, зашепна в ухото на Трой и го разсмя, преди да си тръгне.

— Кой беше този? — попита Изобел.

— Просто мой приятел.

— Майка му никога ли не му е казвала, че е невъзпитано да се шепне пред други хора?

Трой й се усмихна.

— Знаеш ли, бас държа, че му е казвала, а той е бил толкова лошо момче, че не е слушал.

Изобел кимна и се върна към десерта с крем.

— Трой — започна тя предпазливо. — Наистина изглежда, че имаш много приятели-мъже.

Лицето му веднага светна развеселено.

— Да, имам.

— Питах се… — тя се поколеба, а после зададе решителния въпрос. — Питах се дали освен приятели са ти и любовници?

— Така ли?

— Не си длъжен да ми казваш.

— Знам, че не съм.

— Но бих искала да знам. За мен това е част от начина да те опозная по-добре.

Беше принуден да се пребори с изкушението да излъже веднага, помисли си, че навярно можеше да й има доверие.

— Нещата стоят така — каза бавно. — Тайната не е моя. Ако ти кажа, че някой е мой любовник, тогава издавам неговата тайна, нали? А не може да се каже, че това би било честно. Той може да не иска да се знае, че се вижда с мен. Да не иска да бъде разкриван.

Тя кимна.

— Така че няма да цитирам отделни личности. Но истината е, че понякога имам любовници-мъже.

— Но не би нарекъл себе си хомосексуалист?

Гласът на Изобел беше малко по-силен от шепот, но въпреки това Трой пламна от гняв заради недискретността й.

— Не бих се нарекъл никак — процеди той.

След гневния му отговор тя се отдръпна леко и зачака мълчаливо. Трой поръча кафе за двамата и погледна Изобел през масата. Никога преди не я беше виждал такава. Беше нервна в негово присъствие, безпокоеше се да не го обиди или подразни. Трой осъзна по някакъв перверзен начин, че когато тя е така предпазлива с него, той по-скоро я презира. Преди винаги той беше нейният агент, а тя беше талантът. Работата му беше той да се грижи нищо да не я дразни, а не обратното. По същия начин, когато беше Зелда, тя се беше издигнала надменно до положението на звезда, а той не беше правил нищо повече, освен да я подкрепя и насърчава. Сега тя беше смирена от желанието да му угоди, а Трой не се интересуваше от жени, които се държаха почтително и покорно.

— Не се дръж така — каза той остро. — Засегна ме по болното място. Няма значение.

Тя вдигна поглед и каза безцеремонно:

— Исках да разбера предпочитанията ти.

— Защо? Със сигурност знаеш предпочитанията ми. Определено сме експериментирали и сме ги демонстрирали.

Сивите очи на Изобел блестяха като полирано олово. Той изпита внезапно, изненадващо усещане, че това не е плаха и покорна жена, а тъкмо обратното — жена, която владее някаква скрита власт.

— Трябва да знам, защото искам да предпочиташ мен — каза тя.

Трой разпозна модела на отношенията им: точно когато той я приемаше за даденост и беше склонен да се оттегли, тя потапяше двама им в ново ниво на интимност. Оплиташе го с настойчивостта и силата на желанието си и го увличаше все по-надълбоко със себе си.

— Наистина предпочитам теб — каза той. — В момента обядваме заедно, нали? И ще вечеряме довечера? Днес сме заедно, нали?

— Искам да бъдем заедно утре — каза тя. — И на следващия ден. И на по-следващия.

За момент той можеше само да се взира в нея.

— Желая те — каза тя.

Той не отговори.

Тя чакаше отговора му.

След обяда отидоха до „Харви Никълс“ да купят дрехи за самата Изобел. Според Трой това беше икономия.

— Изобел Латимър би пазарувала в „Харви Никълс“ — каза той. — Зелда е олицетворение на „Хародс“.

— Най-после получавам дрехи, които и двамата харесваме — каза Изобел с наслада.

— Не бива да се увличаш — предупреди я Трой. — Но можеш да си вземеш по-изискан костюм от този.

Купиха тъмен вълнен костюм в „Бети Джаксън“. Трой отказа да й позволи дори да погледне ярките цветове на Лакроа.

— Това е за Зелда, не за Изобел — каза той. Купиха наситеночервена вълнена рокля с късо сако в тон с нея от „Никол Фархи“.

— Хубава кройка и връзка с литературата [13]— каза Трой със задоволство. — Много типично за Изобел Латимър.

Отидоха в отдела за бельо и Трой зачака доволно на шезлонга, докато Изобел пробваше дискретно, но доста чувствено копринено бельо.

— Нищо прекалено скъпо или бляскаво — напомни й Трой. — Не и ако искаш да го занесеш вкъщи.

— Филип не вижда бельото ми — каза Изобел, докато подписваше разписката за кредитната карта.

— Така ли? Къде се събличаш?

— В банята.

— Какво носиш в леглото?

Изобел отправи на Трой поглед, който го предупреждаваше да реагира въздържано.

— Пижама.

Трой изсумтя от потиснат смях. Изобел пое красиво опакованата покупка от продавачката и се извърна от него.

— Това е брачният живот — каза тя. — Такъв е.

— Звучи като брачна смърт — каза Трой жестоко.

Тя спря и се обърна с лице към него.

— Предлагаш ли нещо друго?

— Не — каза Трой бързо.

— Именно — каза Изобел.

Тя слезе по ескалатора пред него, с вдървен от негодувание гръб. Трой положи леко ръка на тила й и почувства как тя се отпуска при докосването му. Наведе се напред и облегна глава на бузата й.

— Време е да се приберем у дома и да правим любов — каза тихо.

Прекараха следобеда заедно в леглото, в спалнята на Трой. И двамата избягваха стаята за гости с гардероба, пълен с дрехите на Зелда и двете й перуки, изглеждащи призрачно върху най-горната полица. Изобел откри с възторг, че Трой имаше голямо двойно водно легло с черни чаршафи.

— Знам, че е ужасно клише — каза той. — Но го обожавам.

Изобел, разчорлена и доволна, се облегна назад и му се усмихна.

— Прекрасно е — каза тя. — Ти си най-ефектният мъж, когото съм срещала.

При тези думи той се усмихна широко.

— Чай? — попита.

— Ако обичаш — каза тя.

Той й приготви „Дарджилинг“ и го поднесе мастиленочерен, с резенче лимон в порцеланови чаши, докато тя си остана в леглото.

— Това е истински рай — каза тя.

Вечерта Трой искаше да отидат на театър. Негов клиент участваше в една пиеса и той беше обещал да я гледа. Изобел облече новата червена рокля и прибра косата си на кок ниско на тила. Обади се на Филип, преди да излязат; но него го нямаше. Госпожа М. вдигна телефона.

— Тъкмо излизах — каза тя. — Радвам се, че ме хванахте.

— Къде е Филип? — попита Изобел.

— Не се е прибирал от обяд — каза госпожа М. весело. — Мъри дойде да обядва с него, а после излязоха с колата на Мъри и оттогава не съм ги виждала.

— Каза ли къде отива?

— Не. Само, че нямат нужда от вечеря.

— Колко странно. Дали са отивали да разглеждат плувни басейни, как мислите?

Госпожа М. се изкиска.

— Когато котката я няма, мишките лудуват.

Изобел се въздържа да се сопне в отговор.

— Бихте ли му оставили бележка? — попита тя с въздържана вежливост. — Съобщете му, че съм звъняла и че сега излизам на театър, и ще му се обадя отново, когато се прибера.

— Ще се обадите отново, когато се приберете — повтори госпожа М. — Готово.

Изобел затвори телефона.

— Неприятности вкъщи? — попита Трой.

— Не. Филип и Мъри са излезли да прекарат деня заедно и още не са се върнали. Ще позвъня по-късно.

Изражение на жадно любопитство премина по лицето на Трой.

— Прекарват много време заедно, нали? — отбеляза той.

Изобел го погледна с леко присвити очи.

— Да — каза тя студено. — Защо не?

— Само се питах — ухили се Трой, знаейки, че тя беше прочела мислите му и не ги харесваше. — Само се питах, госпожо.

Изобел позвъни отново вкъщи от телефона във фоайето на театъра, а после отново от един ресторант, след като отидоха зад кулисите и излязоха на вечеря с клиента на Трой. Качиха го, изтощен и развълнуван, в едно такси, а после се прибраха пеша. Тя телефонира отново от апартамента на Трой и този път Филип отговори.

— Добре ли си? — попита тя е внезапен страх. Говорът му беше леко завален: помисли си, че може да е взел твърде много болкоуспокояващи.

— Малко изтощен — каза той, в гласа му се долавяше нотка на смях. — Не се сърди, Изи. С Мъри обикаляхме кръчмите, а после вечеряхме.

Изобел чу приглушен вик на потвърждение някъде на заден план.

— Той още ли е там? — попита тя.

— Ще остане да пренощува — каза Филип. — Прекалено фиркан е, за да кара до вкъщи.

Отнякъде в къщата на Изобел се разнесе нов вик.

— Не съм сигурна дали леглото в свободната стая е оправено — каза Изобел негостоприемно.

— Госпожа М. го оправи, преди да си тръгне. Добра жена.

— О, хубаво — каза Изобел. — Сигурен ли си, че си добре?

— Никога не съм бил по-добре — увери я Филип. — Превъзходно. Цветущо.

— Цветущо пиян! — долетя нов крясък.

Изобел си пое леко дъх: въздържа се да каже нещо, каквото и да е.

— Сега си лягам — каза тя. — Ще се видим късно сутринта.

— Направи го — посъветва я искрено Филип. — Добра програма. Ние само ще пийнем по едно малко преди лягане, ще си побъбрим малко за това-онова, а после и ние ще се оттегляме.

Той затвори телефона, без да й пожелае „лека нощ“. Изобел изчака за момент, заслушана в тишината от Кент, а после внимателно върна слушалката върху вилката. Обърна се. Трой стоеше на прага и открито слушаше. Едната му тъмна вежда беше повдигната, лицето му грееше в усмивка.

— Млъквай — каза Изобел безцеремонно. — Изобщо не е така.

Трой пристъпи напред, за да може тя да види ръцете му.

Държеше изстудена бутилка „Ръодерер“ за гърлото, и две високи тесни чаши.

— Питах се дали искаш да си поиграем? — попита подканващо.

Изобел мигновено забрави Филип и Мъри и дома си, забрави ги напълно, сякаш това беше друг живот, живот от стари времена, отдавнашен и далечен.

— Да поиграем?

— Казах си, че може да пийнем малко — каза Трой, като влезе в стаята и измъкна тапата на шампанското се тих пукот, последван от съскането на мехурчетата във високите чаши. — А после си помислих, че може да поканим Зелда да излезе и да си играе с нас.

Изобел потръпна: имаше нещо страховито в начина, по който той изрече името й, сякаш тя беше някакъв призрак, когото можеха да пробудят чрез церемониалното пиене на шампанско и ритуала по боядисването на лицата. Но знаеше също и че тя и Трой бяха стигнали възможно най-далече заедно. Бяха достигнали границата си днес, когато тя го бе предизвикала да я люби, а той беше избегнал предизвикателството. Ако искаше да прави любов с него тази вечер, ако искаше да го заплени и да го омагьоса, и да го обвърже със себе си, тогава щеше да й се наложи да бъде нещо повече от Изобел Латимър, щеше да й се наложи да изглежда по-красива, да бъде по-чувствена, да му предложи по-голямо усещане за риск. Изобел Латимър никога нямаше да може да прелъсти и задържи Трой. Изобел и Зелда заедно биха могли. Изобел пристъпи напред, взе една чаша и я вдигна към него в безмълвна наздравица, а после отпи.

Моментално усети ефекта от питието, почувства се безразсъдна, прекрасна. Трой бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. Разгъна малък пощенски плик.

— Малко кока? — попита подканващо.

— Да — каза Изобел. — Ако смяташ…

Той я погледна въпросително.

— Ако си сигурен, че не е нещо лошокачествено.

— Мишеморка? Боклук? Ето какво: първо аз ще взема малко, и ако не се строполя на пода се пяна на устата, тогава можеш да опиташ и ти, ако искаш. Само ако искаш. Не е задължително.

Изобел се усмихна и го загледа как донася една книга, разпределя наркотика върху гладката ламинирана корица с кредитната си карта, а после навива на тръбичка банкнота от двайсет лири и изсмърква една линия. Накрая попи с пръст остатъка от линията и го разтри по зъбите си.

— Мммм — каза със сдържано задоволство.

Подаде й навитата на тръбичка банкнота.

— Искаш ли малко?

Изобел искаше да вкуси онова, което вкусваше той, искаше да изпита усещането, което неговото тяло познаваше. Изобел искаше да изживее самата същност на Трой, беше готова да приеме всичко, което той предложеше, беше готова да опита всичко, което той препоръчаше. Взе банкнотата и изсмърка линията кокаин, а после попи праха с пръст.

Зачака наркотикът да подейства.

— Хубаво ли е? — попита я той.

Тя поклати глава.

— Не знам. Иска ми се само да легна и да се разкикотя.

Той се усмихна.

— Тогава легни и се разкикоти.

Чувствайки се чудодейно подмладена и лекомислена, Изобел легна на красивия килим на Трой и се разкикоти. Главата на Трой се появи в полезрението й и той легна по гръб до нея. Двамата вдигнаха погледи към тавана.

— Разкажи ми някоя история — каза Трой подканващо. — Хайде, разкажи ми подробно всичко. Разкажи ми за времето, когато си била младо момиче, и защо си се омъжила за Филип, и всичко за всичко.

— А после ще отидем в стаята на Зелда — каза Изобел.

— Ще направим всичко — обеща й Трой. — Имаме време за всичко.

— Омъжих се за Филип, защото бях влюбена в него — започна Изобел. — Толкова е просто. Той работеше за една от големите нефтохимически компании като старши отговорник за връзките с обществеността, а аз бях млада аспирантка и работех по въпроса за етиката в науката. Срещнахме се на събитие, организирано от нещо като мозъчен тръст. Казах си, че е прекрасен — тя замълча и въздъхна. — Беше рус и висок, и много строен, и — тя се изкикоти — беше ужасно заможен. Аз бях аспирантка. Плащаха ми стипендия за проучване, която беше почти нищожна, и всичките ми приятели бяха все като мен. И ето го този великолепен мъж, който ме водеше на фантастични места и караше спортна кола — казах ли, че имаше спортна кола? Е, имаше, червено „Ем Джи“, и говореше с мен така, сякаш това, което мислех, наистина имаше значение. Смяташе, че съм блестяща, все ме питаше какво мисля за разни неща, и слушаше, все едно бях гений. Ужасно се ласкаех. Всички мъже, които бях познавала преди, работеха на същото ниво като мен. Никой преди не беше смятал, че съм нещо повече от компетентна. Влюбихме се. Оженихме се.

— Спахте ли заедно преди това? — попита Трой любопитно.

— О, да — каза Изобел. — Той ми беше първият, беше ужасно романтично. Оженихме се и аз продължих работата си, а той също. Той купи за двама ни хубава къща в града, имахме добър приятелски кръг. Организирахме невероятно изискани официални вечери, с по четири блюда, все домашно приготвени. И освен това гостувахме на приятели, които също готвеха добре. Пиехме доста, най-вече вино. Филип стана истински специалист по вината.

— И? — попита Трой.

Изобел въздъхна.

— Винаги съм мислила, че мога да пиша, но никога не съм вярвала, че ще го направя. Филип беше чудесен. Купи ми компютър и ме научи как да го използвам. Настоя да отделям по един час всяка вечер за писане. Пишех разкази. Имах навика да му ги нося и той ги четеше, докато аз приготвях вечерята. Една вечер ми каза, че е изпратил един от тях на някакво женско списание, и са го приели.

— Хубав момент ли беше? — попита Трой.

— Зашеметяващ — каза тя. — Помислих си, че това е началото на блестяща кариера.

— Е, така и беше, нали?

— Донякъде — каза тя. — Написах още няколко разказа, а после истински роман. После забременях. Бях толкова развълнувана и щастлива от това. Филип настоя да напусна работа веднага, но аз си мислех да работя, докато навляза в петия месец. Винаги сме имали пари в изобилие, не беше заради парите. Преработвах доктората си за публикуване. Исках да приключа, преди да дойде бебето.

Изобел замълча за момент.

— Изгубих бебето — каза тя. — Причината не беше в това, че работех, просто такива неща се случват. Но не заченах отново. Опитвахме. Посетихме специалист. Но докато се надявахме, че положението ще се оправи, майката на Филип почина и затова се отказахме. Започнах да преподавам. Получих назначение в моя университет. Бях млада и здрава, а Филип беше по-възрастен от мен, но въпреки това много здрав и силен. Мислехме, че някак ще се случи от само себе си по-късно. Не стана.

Тя продължи по-ведро:

— Публикуваха първия ми роман. Това беше най-прекрасният момент. Започнах работа по втория. Филип се държеше невероятно насърчително и отзивчиво. Препрочиташе написаното от мен всяка вечер и поправяше граматиката и правописа. Имаше навика да носи ръкописа в офиса си и да поръчва на секретарката си да ми го препише. Вторият роман, „Дни на бунт“, спечели наградата „Стивънс“.

— Спомням си как го четох — каза Трой. Помнеше, но не каза, че го беше чел като осемнайсетгодишен студент в първи курс. Изобел е била в началото на трийсетте си години. — Беше книга на годината, нали? Всички говореха за него.

— Да — каза тя. — Беше невероятно. Изведнъж всички искаха да говорят с мен, журналистите звъняха непрекъснато и ме питаха за какво ли не, участвах в предавания за книги и всякакви такива неща. Беше чудесно. Филип ме посъветва да се откажа от преподаването и да се съсредоточа върху писането си, и аз го направих. Всичко започна тогава. Имаше няколко месеца, в които ме канеха навсякъде, партита и литературни фестивали — за една нощ внезапно се превърнах в звезда.

Тя въздъхна.

— И точно тогава, когато всичко вървеше толкова добре, Филип се разболя. Отначало приличаше на грип — той остана в леглото за няколко дни и си мислехме, че не е нищо сериозно. После температурата му започна да се покачва непрекъснато и той получи лек припадък, нещо като епилептичен пристъп. Беше ужасяващо, повиках линейка и го откараха в болницата. Мислеха, че е само гърч от температурата, но го задържаха за изследвания. Резултатите от кръвните тестове излязоха, и там решиха, че е някаква вирусна инфекция, която не могат да излекуват, просто трябвало да се оправи от само себе си.

Тя въздъхна отново.

— Но това така и не стана. Той се върна на работа, но се уморяваше толкова, че не можеше да изкарва работния ден докрай. Заспиваше следобед и секретарката му се опитваше да го прикрива. После припадна на работа и трябваше да се прибере вкъщи и да постъпи отново в болница. Същото нещо. Обостряне на вирусна инфекция. Вероятно вече била увредена имунната система. С времето може би състоянието му щяло да се подобри. Можеше да се възстанови, а може би не. Никой не знаеше. Това беше най-лошото. Съветвахме се с най-добрите специалисти в страната, а те не знаеха.

— И? — подтикна я Трой.

— Той напусна работа, от компанията му платиха много добре. Решихме да заживеем в провинцията, близо до мястото, където беше израсъл. Купихме къщата, беше малко занемарена — ферма, взехме я евтино и я стегнахме. Свърших голяма част от работата по обзавеждането, а в дните, когато беше добре, Филип ми помагаше. Но непрекъснато беше уморен.

Намерихме нов специалист, който каза, че според него състоянието вероятно е причинено от алергия. Но веднъж започнало, то беше прогресиращо, и водещо до инвалидност. Но и той не можеше да направи нищо. Филип прие факта, че състоянието му няма да се подобри и че няма да се върне на работа. Моята кариера му доставяше голямо удоволствие, а тя продължаваше да се развива добре — Изобел помълча. — Понякога си мислех, че в къщата ни има място само за един успял човек. Че моята звезда изгря, а после тази на Филип помръкна. Сякаш той нямаше какво друго да прави, освен да боледува.

Тя поклати глава.

— Знам, че е глупаво. Той е много болен. Просто нямахме късмет — пое си дъх. — Както и да е, кариерата ми се превърна във всичко за нас. Нямаме деца, нямаме близки, дори нямаме много приятели. Единственото нещо, което споделяме, хобито ни, ако щеш, са книгите на Изобел Латимър. Винаги ги обсъждаме, винаги разглеждаме заедно кориците и анотациите, и графика на издателите, и рецензиите. Това е главният ни интерес. Това е единственият ни интерес. Ето защо никога не бих могла да се прибера у дома и да кажа на Филип, че хонорарите са станали по-ниски или че издателите вече не искат книгите ми. Ще бъде все едно да се разболее отново, съвсем отначало. Книгите са това, което правим, сега, когато няма нищо друго за правене.

— Но сега налице е басейнът — намекна Трой. — И Мъри.

Изобел поклати глава, при движението косата й се разпиля по килима.

— Това е само мимолетна фаза — каза тя. — Мъри ще си отиде, когато басейнът бъде завършен, и когато това стане, обзалагам се, няма да плуваме в него повече от веднъж седмично, ако изобщо го правим. След три месеца, след шест, старият обор отново ще пустее и никой няма да вижда отражението на водата по тавана. Всичко ще е само пари, хвърлени на вятъра — въздъхна тя. — В канала. Буквално. А когато се наложи да му кажа, че книгите се провалят, няма да ни е останало нищо, което да ни доставя радост. Няма да имаме абсолютно нищо.

— Само че сега ти имаш Зелда — добави Трой.

При тези думи Изобел обърна глава, очите й срещнаха неговите, бузата й се опря в наситените цветове на килима.

— Да — каза тя тихо. — Мислех, че нищо няма да се промени. Мислех, че животът ни е определен веднъж завинаги. Всичко, което можеше да се случи, беше състоянието на Филип бавно да се влошава все повече и повече, а аз да ставам все по-уморена и по-уморена и все по-тъжна и по-тъжна. Но, както казваш, сега налице е Зелда. А ако мога да задържа Зелда в живота си, тогава никога повече няма да бъда толкова отчайващо нещастна.