Аферата „Зелда“

Двайсет и две

Стаята за гости на Трой, която възприемаха като стаята на Зелда, се осветяваше само от оранжевото сияние на улични лампи, което проникваше през дръпнатите завеси. Влязоха в нея, като носеха свещите от дневната: не им трябваше яркият блясък от централното осветление. Облякоха се един до друг, мълчаливо: единствено шумоленето на бельо, измъквано от тънка опаковъчна хартия, и на опаковката на чорапите, показваше докъде са стигнали. Обърнаха се с гръб един към друг, за да си помогнат в затварянето на циповете, подобно на сестри, близки като приятелки, а после седнаха един до друг, с лице към огледалото на тоалетната масичка с еднаквите си буйни руси коси, за да гримират лицата си.

Деляха си фон дьо тена, очната линия, червилото, спиралата за мигли, ружа, с тихо прошепнато „благодаря“ и „след теб“, а когато свършиха, се отместиха заедно от тоалетната масичка, след като трансформацията беше постигната, и се върнаха в дневната. Седнаха един срещу друг и всеки обхвана другия с продължителен, еротичен поглед.

Трой усещаше допира на коприната по бедрата си, кръстосани едно върху друго, очертанието на обувката, обгърнала стройния му крак. Усещаше главата си огромна от тежестта на златистата перука, клепачите си — натежали от сенките за очи и изкуствените мити. Да гледа Изобел, беше все едно да гледа себе си в леко разкривяващо чертите огледало. Тя беше негова по-дребна, по-изящна версия. Косата й беше същата като неговата, гримът й — същият. Но той знаеше, че под извивката на синята рокля, същата като неговата, щеше да открие топли, закръглени гърди, мек корем с трапчинки, отпуснатите, прелъстителни бедра.

— Още шампанско? — попита той.

— Аз ще го донеса — Изобел се надигна от мястото си и прекоси стаята, усещайки върху себе си тъмносиния му поглед, като милувка. Отвори бутилката в кухнята и донесе чисти чаши.

— „Рьодерер“ — обяви тя, като влизаше. — Разбира се, ние никога не пием нищо друго.

Трой подаде чашата си с елегантен жест. Изобел наля, а после взе чашата си и отново седна. Кръстоса крака, Трой видя как едната страна на бедрото й потъва в сянката под синята рокля, и се облегна малко назад на софата, за да се наслади на откраднатата гледка. Знаеше, че след малко щеше да я разсъблече, а тя — него. След малко щеше да изпита наситеното удоволствие да бъде жена и все пак не съвсем жена, докато се люби с жена.

— Много е добро — отбеляза той бавно.

Сивите очи на Изобел го оглеждаха преценяващо, попивайки с поглед красивото лице и неподвижното тяло.

— Зелда?

— Да?

— Ще заминем ли заедно? На почивка?

Трой се замисли за момент, отблъсна възраженията, свързани с работата си, отказа да обмисля уговорките в бележника си за срещи.

— Искаш ли?

— Имам чувството, че това е сега — каза Изобел. — Тук и сега. Никога повече няма да бъде така. Искам да го изживея в пълнота сега. Докато е толкова важно, докато е толкова страстно.

— Защото мислиш, че няма да продължи дълго?

Тя се усмихна — прекрасната, ленива, чувствена усмивка на Зелда.

— Как би могло? — попита простичко. — Това е лудост.

— Част от него трябва да продължи — напомни й Трой. — Ако смяташ да пишеш друга книга.

Тя кимна.

— Но това между нас?

— А! Това…

Замълчаха за момент.

— Ела тук — каза Изобел.

Трой повдигна вежди в арогантното изражение на Зелда.

— Аз ли?

— Ела тук, или аз ще дойда и ще те доведа — прошепна Изобел, с глас, изпълнен с обещание или заплаха — Трой не можа да определи какво. Той се надигна от софата и се плъзна през стаята към Изобел, седна до нея и се облегна назад, с вдигната брадичка, с изложено на показ очертание на шията.

Изобел не се премести напред: остана на мястото си и го погледна.

— Толкова си красив — прошепна тя. — Такава прекрасна жена си.

Трой затвори очи, а после почувства как софата се раздвижва под него, когато Изобел стана.

— Дръж си очите затворени — промърмори тя.

Той я усети как се движи, чу шумоленето от свличането на роклята й.

— Сега — каза тя.

Той отвори очи. Тя носеше красиво бродирания син дантелен сутиен на Зелда, а пълните й гърди преливаха над бледата дантела. Носеше тъмносини дълги чорапи с ограничител. Нищо друго. Трой установи, че се взира опиянен в тъмните косми, там, където закръгленият корем се съединяваше със закръглените бедра, към бялата, преливаща пищност на гърдите, към буйната златиста коса над гримираното лице. Тя тръгна към него безсрамно, наведе глава, целуна го. Топлите им начервени устни се срещнаха, докоснаха се, притиснаха се едни към други, ближеха се, захапаха се леко. Трой се чу как простенва от удоволствие. После почувства ръцете й върху роклята си, докато я вдигаше. Надигна се леко и тя плъзна роклята нагоре към кръста му. Отдолу той носеше чорапи като нейните, и също такова бельо: сините френски кюлоти на Зелда, които беше носил тайно, под панталона си, цял ден. Ерекцията му изопваше коприната. Без да откъсва сивите си очи от неговите, Изобел посегна надолу, избута кюлотите на една страна, и го пое, възседна го, сякаш беше негова безспорна повелителка.

На сутринта разтребиха апартамента заедно, като две усърдни домакини. Трой взе дрехите и ги прибра, а Изобел раздигна чашите, бутилките, разчисти следите от кокаина, и почисти кухнята. Когато всичко беше свършено, изпиха набързо по чаша кафе, седнали до работния плот в малката кухня на Трой.

— Трябва да отида на работа — каза той, като хвърли поглед към кухненския часовник.

— Трябва да си отида у дома — каза тя.

— Ще ти повикам такси — той стана от високото си столче, нахлузи сакото на костюма си и излезе в антрето. Изобел прибра чантата с нещата си за преспиване от спалнята му, и пазарската торба с новите си дрехи, и го последва навън.

Навън беше ужасно студено и сиво. Трой трепереше край пътя, докато чакаше свободно такси. Изобел, топло загърната в овехтялото си зимно палто, стоеше до него.

— Прибирай се вътре. Мога и сама да си хвана такси.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Няма смисъл да умреш от пневмония.

Той се поколеба.

— Ако си сигурна, че нямаш нищо против?

Тя се обърна и го целуна: топла, обикновена целувка по устните.

— Върви!

— Ще ти се обадя през седмицата — каза той. — Напиши ми резюмето на новия роман на Зелда и ще започна да работя по него веднага щом го получа.

Тя кимна.

— Не повече от три дни.

Трой изтича нагоре по стъпалата до входната врата и вдигна ръка към нея:

— Чао.

Изобел помаха. Той отвори вратата и влезе.

След няколко мига едно такси приближи и Изобел се качи вътре.

— Гара „Ватерло“, ако обичате — каза тя и се облегна назад, за да гледа как студеният град преминава покрай прозорците. Не чувстваше нищо. Преживяването да бъде с Трой беше толкова наситено и така енигматично, че шокът от него потопи Изобел в състояние на безразличие, най-голямото освобождение, което би могла да изпита.

Но не забрави пристигането си в апартамента му. Знаеше, че беше заварила Трой в дрехите на Зелда, без да има оправданието на собственото й присъствие. Знаеше, че това е предупреждение, и въпреки това не искаше да го види или чуе. Освен това в дъното на ума й се таеше съзнанието, че го беше предизвикала да я люби, а той беше избегнал предизвикателството. Трой не я молеше да напусне съпруга си. Трой не ухажваше Изобел. Дори не искаше да замине на почивка с нея, не бяха правили планове.

Трой искаше Зелда, а Изобел не беше само пазачът на портите, които водеха към Зелда. Но когато се превърнеше в Зелда, Изобел изпитваше с Трой най-дълбоката и удовлетворяваща физическа наслада, която бе изпитвала в живота си. Изобел, разкъсвана между усещане за измяна и чувство на удовлетворение, се взираше навън през прозореца на таксито, неспособна да разбере какво се случваше в живота й. Напълно и изцяло объркана, тя слезе на „Ватерло“ и се качи на влака към дома, приковала невиждащ поглед в мъгливата околност.

На гарата беше дошъл да я посрещне Мъри, не господин М., когото беше очаквала, не Филип, което щеше да е мило, а Мъри.

— Филип прекали снощи — каза той. — Дайте, ще ви я нося.

— Мога да я нося, благодаря — каза тя, като стисна здраво чантата и на практика я издърпа от протегната му ръка.

Тръгнаха заедно към колата, колата на Изобел, и Мъри й отвори пасажерската врата. Изобел се поколеба за момент, мислейки си, че предпочита сама да кара колата си, но сметна, че би било ненужно невежливо да настоява.

— Болен ли е? — запита тя, с глас, натежал от вина. — Да не се е преуморил?

— Само малко. Стори ми се отпаднал на закуска, затова го изпратих обратно в леглото — той й затвори вратата и заобиколи до шофьорското място.

— Боли ли го нещо? — попита Изобел веднага щом Мъри седна на шофьорското място.

— О, не. Щях да се обадя на лекаря, ако беше зле. А и Мели е с него.

Мъри запали двигателя и излезе от паркинга. Караше по-добре от Филип, с небрежна увереност, която дразнеше Изобел. Държеше волана само с една ръка, другата беше отпусната върху лоста за скоростите. Кафявите му очи се стрелкаха от пътя напред към огледалото с постоянно, привично движение.

— Той не бива да се натоварва толкова — каза Изобел раздразнено. — Не може да излиза през повечето вечери, както прави напоследък. И вече не си почива следобед, нали?

— Намерил е нещо, което го интересува — каза Мъри миролюбиво. — Заел се е усърдно с плувния басейн и сам избира да върши повече, отколкото досега. Бих предположил, че ще сте доволна.

— Разбира се, че съм доволна — сопна се Изобел. — Но не и когато го насърчавате да остава навън до късно и да се претоварва. Той не е здрав човек. Не може да се придържа към вашето темпо. Ако ви трябва човек, с когото да играете дартс и да пиете по цяла нощ, добре е да си намерите друг приятел. Филип просто не може да се справи.

Мъри кимна, забави скоростта, когато стигна до едно кръстовище, и потегли, давайки газ, като прецени точно пролуката в трафика.

— През последните няколко дни той е по-добре, отколкото от месеци насам — отбеляза. — Сам ми каза колко добре се чувства.

— Не сте били тук преди няколко месеца — каза Изобел, опасно близо до грубостта. — Затова не мисля, че можете наистина да коментирате. Но аз бях. Гледах го и се грижех за него още от началото на това заболяване и познавам признаците. Той се напряга твърде много, и сега е прекалил. Ако си бях у дома, нямаше да му позволя.

Мъри не казваше нищо и гледаше пътя.

— Трябваше да ми кажете — каза Изобел.

— Телефонирах ви — каза Мъри тихо. Натисна спирачки на едно кръстовище и пусна друга кола да мине, а после даде газ и гладко навлезе в платното към дома на Изобел.

— Какво?

— Наистина ви телефонирах. Тази сутрин в хотела. За да ви кажа, че той не е добре, да се посъветвам с вас какво трябва да се направи. Мели каза, че ще искате да узнаете веднага, затова ви позвъних.

— О! — каза Изобел.

Мъри й отправи мила, почти нежна усмивка.

— Казаха, че не сте там. Че не сте регистрирана като гостенка. Казаха, че не сте била регистрирана и миналата седмица, когато се предполагаше, че сте отседнала там, за да преподавате.

— Сигурно има някаква грешка — каза бързо Изобел.

Мъри даде мигач и зави в алеята към къщата на Изобел.

Обърна кафявите си очи към нея, в усмивката му се долавяше нотка на дяволитост.

— О, предполагам — каза той. — Тези големи хотели могат да бъдат ужасно неорганизирани, нали?

— Да — каза Изобел. — Трябваше да проверят хубаво.

Мъри кимна. Спря колата, натисна спирачката и изключи мотора. Отново насочи към Изобел онази ленива, властна усмивка. Зачака въпроса й.

— Казахте ли на Филип? — попита тя съвсем непринудено. — Че не сте успели да се свържете с мен?

Мъри отвори вратата на колата.

— О, не — каза той. — Защо да го правя? Знаех, че ще се приберете у дома. Не исках да го тревожа, когато беше доста отпаднал. Сам реших какво да направя. Не повиках лекар. Изпратих го обратно в леглото да си почива. Не му казах, че не мога да се свържа с вас. Не казах и на Мели. Премълчах си. Мисля, че просто ще си мълча за това. Ще продължавам да си мълча за това.

— Било е глупава грешка на хотелската администрация — настоя Изобел. Усети как гласът й потръпна напрегнато, и повдигна чантата, оставена в краката й. Мъри бавно заобиколи до пасажерската врата.

— Аз ще ви я нося — каза той. — Не обичам да гледам как една дама се мъчи.

Този път тя му позволи да я вземе и каза:

— Много ви благодаря.

Когато тя се прибра, Филип беше станал, малко блед, но явно в не много лошо състояние.

— Мъри каза, че лежиш — каза Изобел, като го целуна и отстъпи назад да го погледне.

— Нищо сериозно, просто махмурлук — каза Филип. — Взех два парацетамола, поспах половин час, и ето ме, съвсем здрав и бодър.

— Все пак е добре да си починеш днес следобед — каза Изобел.

— Не се притеснявай излишно.

— Не се притеснявам. Просто се държа разумно.

Вратата на дневната се затвори, Мъри тактично ги остави сами. Чуха го да моли в кухнята госпожа М. да приготви кафе за тримата.

— Днес следобед Мъри ще ме заведе до склада си, има един труден клиент, който иска някакви специални плочки: помоли ме да му помогна да избере.

— Мъри може и сам да си избере плочките! — възкликна Изобел нетърпеливо. — Защо му трябва помощта ти?

— Казва, че имам око — заяви Филип гордо. — Мога да си представям мислено цветовете. Казва, че това е много рядко срещано. Той например не можел да го прави.

— Мисля, че би трябвало да си починеш.

— Почивах си. Тази сутрин си почивах половин час. Това е всичко, което ми трябва.

— Не си добре! — извика тя отчаяно.

Той я погледна без капка обич и каза:

— По-добре съм отвсякога. Не се опитвай да ме дърпаш назад.

— Аз? Да те дърпам назад! Какво искаш да кажеш?

Филип се канеше да отговори, когато вратата се отвори и Мъри влезе с подноса и три чаши кафе.

— Това ще ви хареса — каза той на Изобел. — Нарича се „Мусонният Малабар“. Гледах едно предаване за него. Оставят зърната на открито, докато мусонният дъжд ги облива върху съхнещите стъбла. Не е ли страхотно?

— Не искам никакво кафе — процеди Изобел и излезе от стаята.

Цялата сутрин Изобел посвети на преглеждане на пощата си и отговаряне на писма, излезе от кабинета само да си вземе сандвич за обяд и да го изяде на бюрото си.

— Няма ли да обядваш с нас? — попита Филип мило. Използваше присъствието на госпожа М. и Мъри като щит. Знаеше, че Изобел не би се скарала с него пред тях, а под закрилата на присъствието им, той можеше да създаде илюзията за своето разумно поведение и избухливостта на Изобел.

Изобел, знаейки точно какво правеше той, съзнавайки, че го прави нарочно, го изгледа смразяващо.

— Имам твърде много работа — каза тя студено.

Кухнята беше топла, изпълнена с мирис на домашно приготвена храна. Докато Изобел си режеше две филии черен хляб и пъхаше между тях тънко парче предварително нарязана шунка, госпожа М. извади от фурната глинен съд и вдигна капака. Надигна се пара, дъхаща на лук и месен сос.

— Доброто старо задушено — каза Мъри. — Нищо не може да се сравни с него в студен ден.

Филип подреди масата, докато Мъри седеше, без да прави нищо. Изобел сложи малко горчица отстрани в чинията си.

— Бихте ли могли да ми донесете чаша чай, след като приключите със сервирането на това? — каза тя на госпожа М. Долови ледената нотка в гласа си, но беше безсилна да направи нещо по въпроса.

— Няма ли да хапнете задушено? — попита госпожа М. -Направих достатъчно.

Мисълта как изобщо би могло да се превръща в тема на обсъждане фактът, че в къщата на Изобел има достатъчно храна за нея, купена със собствените й пари, я накара да пребледнее от негодувание.

— Не ям много на обяд — каза тя. — Както знаете, никога не съм го правила.

— А би трябвало — каза Мъри бодро. — Знам, че едно хубаво ядене по средата на деня наистина ме засища за цял следобед — той й се усмихна. — Но, разбира се, аз не се занимавам с умствен труд като вас.

— Ще ви запазя малко за вечеря — каза госпожа М. на Изобел. — Можете да го затоплите.

Изобел взе самотната си чинийка със сандвича, мъдрещ се унило по средата, и се върна в кабинета си.

Изяде сандвича, вперила поглед в празния компютърен екран. В най-горния край на екрана пишеше „Изборът и избраните“, по-надолу — „Първа глава“, а под тези думи малкият курсор примигваше, сякаш подканваше Изобел да се залавя за работа. Изобел го изгледа с безразличие, нито като враг, нито като приятел. Това беше инструмент, който вече не лягаше с привична лекота в ръката й. Чувстваше, че бе казала всичко, каквото имаше да каже относно представата за свободната воля и индивидуалния морал. След Зелда и Трой всичко във възгледите й се беше променило. Откри, че вече не се интересуваше от дребните детайли в обноските и моралните норми, вече не се интересуваше от дисциплината, необходима й, за да води почтен живот, да бъде добра жена. Сега се интересуваше само от продължителния, таен, безмълвен прилив на страстта, интересуваше се от желанието, интересуваше се от неустоимото очарование. Интересуваше се от тайните механизми на обсебването, похотта, страстта.