Аферата „Зелда“

Две

Изобел писа три часа, докато чу Филип да се размърдва в спалнята над кабинета й. Затвори файла на компютъра и спря за миг. Много рядко се случваше Филип да влезе в кабинета й и да чете произведенията й още по време на писането, но би могъл да го направи: никога не беше имало дори намек, че работата на Изобел е нещо тайно. Сега, за първи път в живота си, тя не искаше той да види какво е написала. Имаше много силно усещане, че не иска той да разбере, че се е обърнала към такъв вид литература, която и двамата презираха. Освен това не искаше той да узнае, че всеки ден тя прекарва цели часове, позволявайки на въображението си да прехвърля еротични и перверзни възможности. Филип щеше да сметне сцените със завързаната върху олтара героиня за неимоверно противни. Любенето им винаги беше нежно, изпълнено с взаимно уважение, понякога дори извисяващо. Мисълта, че съпругата му пише софт-порно роман, би отвратила Филип. Изобел не искаше той да узнае, че тя изобщо може да мисли за подобни неща.

Тя затвори файла и се замисли какво име е най-добре да му даде, за да бъде сигурна, че Филип няма да го прочете. Наведе се напред и въведе името „писма до банката“. Сега Филип вече изобщо не се занимаваше с парични въпроси. Откакто се бе пенсионирал преждевременно от „Паксън Фармасютикълс“, той й беше предал целия контрол върху финансите им. Поддържаха обща банкова сметка, в която се изплащаха чековете с хонорарите на Изобел и авансите й, нейна задача беше да тегли необходимите суми и да пълни буркана с пари за домакинството на кухненския плот веднъж седмично, за да има той средствата, които можеше да му потрябват. Когато излизаха заедно, Филип плащаше с кредитната си карта; обичаше да го виждат как плаща в ресторантите. Ако искаше нови дрехи или списания, книги или компактдискове, той използваше кредитната си карта, а после Изобел плащаше сметките, когато пристигнеше месечното извлечение. Ако искаше десетачка в джоба си, когато слизаше до кръчмата, той просто си я вземаше.

На Изобел й се струваше напълно редно да го подкрепя така изцяло. Когато беше здрав, той бе купил къщата, която тя беше харесала, беше плащал за храната и виното, които ядяха и пиеха. Сега, когато Изобел печелеше, а той — не, тя не виждаше причина все още да не делят поравно. Затруднение възникна едва когато осъзна, че не успява да спечели парите, от които имаха нужда.

Филип не беше разточителен. Рядко излизаше без нея, предпочиташе да носи стари дрехи. Най-големият разход в живота му беше някое и друго посещение при екзотични и прекалено скъпи алтернативни терапевти, с надеждата, че някой от тях би могъл един ден да намери някакво лечение. Изобел бе започнала да се плаши от тези посещения, защото изразходваха както много пари, така и много емоции, когато Филип се окриляваше от надежда, а после изпадаше в отчаяние.

— Нямаше да възразявам, че са толкова скъпи, ако вършеха работа — беше му казала тя веднъж, докато пишеше чек за осемстотин лири за някаква билка от дъждовните гори на Амазония.

— Трябва да са скъпи — беше отвърнал той, с проблясък на предишната си практичност, поемайки чека, който тя му подаде. — Именно това кара човек да им се доверява, разбира се.

Изобел го чу да слиза бавно по стълбите. По тежките му стъпки можеше да се досети, че днес е лош ден. Влезе бързо в кухнята да сложи чайника да кипне и хляба — в тостера, така че да го посрещне със закуска.

— Добро утро — поздрави тя ведро, когато той влезе в стаята.

— Добро утро — каза той тихо, седна до масата и зачака тя да му сервира.

Тя сложи филийка в тостера, подреди маслото и мармалада пред него, а после и малката кутия, която съдържаше диетичните добавки за закуска — различни витамини, минерали и масла. Той започна да гълта хапчетата с мрачна решителност, а Изобел почувства обичайната тръпка на нежност.

— Лоша нощ? — попита тя.

Той направи гримаса:

— Нищо особено.

Тя наля чая и седна до него е чашата си.

— И какво ще правиш днес? — попита насърчително.

Филип й отправи поглед, който я предупреди, че не е в настроение да се оставя да го ободряват.

— Ще си направя упражненията, след това ще прочета вестника, сетне ще започна кръстословицата, после ще обядвам, после ще изляза на разходка, а после ще пия чай, а след това ще си почина, сетне ще гледам новините, след това ще вечерям, след което ще гледам телевизия, а после ще си легна — изреди той бързо и с безразличие. — Невероятна програма, нали?

— Бихме могли да отидем на кино — предложи тя. — Или на театър. Защо не позвъниш да видиш какво дават? Нямаше ли нещо, което ти се стори хубаво онзи ден?

Той се разведри:

— Предполагам, че бихме могли. Ако отидем на дневно представление, може след това да отидем и на вечеря.

Изобел мислено отчете, че губи още един следобед писане.

— Прекрасно — каза тя. — Може ли да отидем в онзи италиански ресторант, който беше толкова приятен?

— Италиански! — възкликна той. — Отиваме в „Уайт Лодж“, ако успеем да влезем.

Изобел пренебрегна лекия спазъм на ужас, удвоявайки мислено вероятната сметка за цялата вечер.

— Прекрасно — каза тя въодушевено.

Къщата в края на автомобилната алея се извиси застрашително, докато Чарити вървеше нервно към нея. Токчетата й потрепваха по плочите на настилката, докато се приближаваше към внушителния вход. Отдясно на масивната дървена врата имаше тежък, ръждясващ звънец с шнур за дърпане. Чарити се приведе напред и леко го подръпна.

Изобел се поколеба. Струваше й се, че в този абзац има твърде много описания на пейзажи и мебели. Обичайните й романи се занимаваха с вътрешния свят на персонажите, и като цяло тя имаше съвсем мъглява представа за стаите, които обитаваха, или дрехите, които носеха. Обичайният й стил беше твърде пестелив, за да оставя твърде много място за описание на материални неща. Освен това Изобел не се интересуваше от материални неща. Много повече я вълнуваше онова, което мислеха хората, отколкото столовете, на които седяха, докато мислеха.

На входната врата се позвъни. Изобел натисна „запази“ на компютъра и зачака, ослушвайки се, за да разбере дали някой ще отвори вратата. От кухнята чуваше как госпожа М. бъбри с Филип, докато разчиства масата. На вратата отново се звънна. Беше ясно, че макар в къщата да имаше трима души, и двама от тях да не правеха на практика нищо, никой нямаше да отвори вратата. Изобел въздъхна и отиде да види кой е.

Отпред стоеше куриер с голяма кутия.

— Подпишете тук — каза той.

Изобел се подписа на посоченото място и занесе кутията в кабинета си. Изпращачът беше Трой Картрайт. Изобел взе ножица и сряза найлоновата лента. В кутията имаше половин дузина романи с корици в крещящи цветове. Имаха заглавия от рода на „Обезумяла“, Човекоядецът“, „Бурно време“ и „Диаманти“. Изобел ги разопакова и ги подреди в кръг около себе си, като коленичи на пода. Бележката от Трой гласеше:

Просто малко леки четива, за да ти дадат усещане за този вид литература. Нямам търпение да разбера какво ще направиш. Надявам се, че върви добре. Непременно ми се обади, ако имаш нужда от морална подкрепа. Ти си истинска звезда.

— Трой.

Шум от стъпки в коридора накара Изобел да трепне и да събере книгите на купчина. Хвърли бележката върху най-горната, на която се виждаше ярка фотография на жена, прегърнала питон, когато Филип подаде глава през вратата.

— Стори ми се, че чух звънеца.

— Беше пратка. Няколко книги за мен. За рецензии.

Той почти не погледна купчината.

— Може ли да обядваме рано?

— Да — каза тя. — А обади ли се в киното?

— Дай ми шанс — каза той. — Сега ще го направя.

— Добре — каза тя и му се усмихна, докато вратата се затваряше.

Веднага щом той си тръгна, Изобел свали лъскавите обложки от книгите и ги натика в кошчето за боклук. Под ярките, крещящи илюстрации книгите изглеждаха напълно прилични, макар и твърде тежки в сравнение с тънките томчета на Изобел. Тя ги разпръсна по рафтовете и уви една — „Човекоядката“ — в обложката на „Провинциалният дневник на една дама от едуардианската епоха“[4], и я остави до бюрото си, за да я чете по-късно.

Обърна се отново към екрана.

Вратата се отвори рязко: на прага застана някакъв мъж. Имаше непокорна и дълга черна коса, тъмни очи, дълбоко разположени под гъсти вежди, волево лице с характерни черти, решителна брадичка с трапчинка. Чарити отстъпи назад само за миг, едновременно уплашена и привлечена от него.

Изобел спря за миг: откри, че се усмихва широко в израз на простичко възхищение от развитието на историята.

Той свали евтиния шлифер от слабите й рамене.

Изобел се поколеба. „Евтин“, че и „слаби“? Сви рамене. Изпитваше чувство на безразсъдна наслада, каквото не бе изпитвала никога преди, когато пишеше. Какво значение имаше? Ако трябваше да е двеста хиляди думи, можеше да е дори евтин, тънък шлифер. Така или иначе, на никого няма да му пука…

— На никого, така или иначе, няма да му пука за начина на писане — повтори тя.

Отметна глава и се засмя. Имаше чувството, че огромното табу в живота й внезапно се беше оказало нещо съвсем безобидно.

— Как върви? — Трой телефонира на Изобел след шест седмици мълчание. Внимаваше да не я пита преди това, искрено съмнявайки се, че тя можеше да постигне подобна революция в стила.

— Фантастично — каза тя.

Трой примигна. През цялата дълга история на съвместната им работа тя никога не беше описвала някоя книга като „фантастична“.

— Наистина ли?

— Това е такава пълна почивка от обичайния ми начин на работа — каза тя. Той долови в гласа й нещо различно, нещо игриво, по-ведро, по-младежко. — Сякаш нищо няма значение. Нито граматиката, нито изборът на думи, нито стилът. Нищо няма значение, освен повествованието, потокът на повествованието. А това е най-лесната работа.

— Така е заради таланта ти — каза той предано.

— Е, наистина мисля, че може да се окажа доста добра в това — каза тя. — Освен това обмислях и коя съм.

— Коя си?

— Псевдонимът ми.

— О, да. И така, коя си?

— Мисля, че съм Дженъвийв де Виър.

— Боже мили!

— Харесва ли ти?

Той се изкикоти:

— Очарователно е. Единственият проблем е, че звучи като псевдоним. Ако искаме никой да не разбере, че става дума за псевдоним, ни трябва нещо малко по-обикновено.

— Гризелда де Виър?

— Гризелда Виър?

— О, добре. Но ми се струва малко прозаично. Ето какво ти предлагам: да я наречем Зелда, като съпругата на Скот Фицджералд.

— Фантастично — каза той. — Не прекалено романтично. Остави романтиката за романа.

— Правя го. Наистина е романтично — каза тя ентусиазирано. — Героят има трапчинка на брадичката.

Трой нададе писклив смях.

— Бас държа, че дори няма магистърска степен.

— Не споменавам академичните му титли — каза Изобел с достойнство. — Но наистина притежава нещо необичайно в сексуално отношение.

— Какво? — попита Трой, напълно омаян.

— Там е трудното — каза тя, като снижи гласа си до шепот и хвърли поглед към затворената врата на кабинета. — Не съм напълно сигурна. Искам да има нещо забележително по гениталиите.

Трой изпита усещане за една Изобел Латимър, която никой не беше виждал преди. Продължи да говори сдържано: не искаше да изплаши тази страна на нейната личност. Помисли си, че тя можеше да се окаже възхитителна.

— О, а има ли някаква причина?

— Явно е отличителна черта на тези романи. В онези книги, които ми изпрати, много от героите имат… забележителни атрибути. Като цяло са много добре надарени, но, освен това имат и по някоя дребна дрънкулка.

— Какво ще кажеш за две халки? — попита Трой. — Като обица, кръгла обица. Само че нанизана… — той млъкна, без да довърши. — Нанизана не на ухото.

— На пениса? — запита настойчиво Изобел.

— На препуциума, мисля.

Настъпи зашеметено мълчание.

— Така са ми разправяли — добави Трой припряно.

— И кой го прави? Сам ли си го правиш?

— О, не! Отиваш в ателие за пиърсинг.

— Ателие ли?

— Не като ателие на художник. Като салон за красота.

— И защо един мъж би направил това?

Трой се поколеба. Познаваше Изобел от шест години, но никога преди не беше водил с нея подобен разговор. Изпита чувство на силно неудобство.

— Отчасти е мода — каза предпазливо. — А някои хора изпитват удоволствие от усещането при нанизването на халката. Разказвали са ми, че усилва сексуалното удоволствие, щом като, ъъ, вече може да се действа с него.

Страхуваше се, че я е шокирал, може би дори, че я е обидил.

— Познаваш ли някой, който го е направил? Дали би ми показал?

Трой не можа да потисне кикота си.

— Познавам един тип, който много се гордее с това. Той вероятно би ти показал. Но…

— Ще дойда утре — каза тя. — Хайде да обядваме. Ще го черпя един обяд. Кажи му, че Зелда Виър би искала да се запознае с него.

Оказа се, че Зелда Виър изглежда и се облича точно като Изобел Латимър, с изключение на това, че носеше косата си пусната до раменете и криеше очите си зад тъмни очила.

— Щеше ли да ме познаеш? — попита тя Трой с надежда.

— На мига — каза той. — Както и цял литературен Лондон. Ще трябва да се преобразиш, ако наистина смятаме да правим това.

— Мислех, че като нося косата си пусната…

— Зелда Виър би имала буйна коса — каза той уверено. — Имам предвид огромна, бухнала руса грива. И обилен грим, и биещи на очи бижута, и костюм в яркозелено с грамадни златни копчета.

Изобел примигна.

— Не знам дали мога да го направя — каза тя. — И нямам абсолютно нищо от този род в гардероба си.

— Ще започнем с костюма — каза той. — Ела с мен — излезе с бързи крачки от офиса и подвикна на асистентката:

— Би ли отменила обяда с Фреди, скъпа? Кажи, че ще му звънна по-късно.

А после изтича надолу по стъпалата и повика такси.

— Сериозно ли говорим за това? — попита я той, когато затръшнаха вратата на таксито. — Значи книгата ще бъде завършена? Наистина възнамеряваш да бъдеш Зелда Виър?

— Сигурен ли си, че Зелда Виър може да спечели четвърт милион? — контрира тя.

Той се замисли за миг.

— Да. Ако книгата е толкова добра, колкото казваш.

Тя кимна.

— Сигурна съм, че е толкова добра.

— И си сигурна, че искаш да го направиш? Ще ни трябва доста сериозна сума, за да те издокараме. Нещо по-лошо — ще трябва да е сериозна сума от моите пари. И на карта ще е заложена моята репутация, когато започнем да се обръщаме към издатели. Наистина ли искаш да направиш това?

— Налага се — каза тя без заобикалки. — Не мога да се грижа за Филип по никакъв друг начин.

Той се наведе напред.

— „Хародс“ — каза кратко на шофьора.

Изобел го докосна по ръката:

— Твоите пари ли каза?

Той й се усмихна широко.

— Опитвам се да мисля за това като за стартов капитал.

— Заемаш ми пари?

Трой кимна отривисто.

— Налага се — каза. — Трябва да ти придадем стил, елегантност и блясък, а това ще струва сериозни пари. Ти не разполагаш с тях — не и докато не продадем книгата. Затова ще ти ги заема.

Тя се поколеба.

— Ами ако никой не иска романа? Или ако не платят толкова за него?

Той се изсмя късо.

— Тогава ще споделя разочарованието ти.

За момент Изобел не каза нищо, и той видя, че се опитваше да овладее порива си да заплаче.

— Влагаш собствените си пари, за да ми помогнеш? — поиска да се увери тя.

Той кимна.

За негова изненада, тя леко докосна ръката му с връхчето на пръста си: жест, нежен като целувка.

— Благодаря ти — каза тихо. — Това означава много за мен.

— Защо?

— Защото никой не ми е помагал с нищо, откакто Филип се разболя. Напълно сама съм. Караш ме да се чувствам, сякаш това е общ проект.

Трой кимна.

— Заедно сме в това — обеща той.

Не си направиха труда да търсят дрехите, които им трябваха. Трой каза няколко думи на главната продавачка на етажа с дизайнерски дрехи, и ги въведоха в помещение, което приличаше на натруфена дневна в частна къща.

— Чаша шампанско, мадам, сър? — предложи една асистентка по продажбите.

— Да, моля — каза Трой спокойно, и кимна на Изобел да прикрие благоговението си.

Огледалните врати се отвориха и влезе друга продавачка, като буташе висока стойка с окачени на нея тоалети.

— Ще имаме нужда също и от час при гримьор и фризьор — промърмори Трой.

— Разбира се, сър — прошепна тя в отговор. — Но първо, тоалетите.

Един след друг костюмите бяха сваляни от Стойката, изваждани от предпазните найлонови калъфи и размахвани като плащ на матадор пред погледа на Изобел.

— Пробвай розовия — посъветва я Трой. — А също и жълтия.

Изобел стреснато се дръпна от ярките цветове.

— Какво ще кажеш за сивия? — попита тя.

— Мадам ще боядисва ли косата си? — попита продавачката.

Изобел хвърли поглед към Трой.

— Ярко русо — потвърди той.

— Тогава розовият ще е чудесен — каза тя. — Жалко е да не поддържате силно излъчване. И розовото, и жълтото имат много силно излъчване.

Окачиха костюма в преградената със завеси пробна. Изобел влезе неохотно вътре и дръпнаха завесата зад нея. Някой дискретно пъхна под завесата чифт златисти сандали на висок ток и чифт розови чехли без пета, на висок ток. Изобел ги изгледа подозрително.

Съблече кремавата си ленена рокля и трепна леко при вида си в огледалото. Носеше сутиен и бикини, прани в пералнята толкова често, че бяха измачкани и посивели, а от шева стърчеше разнищен ластик. Ханшът й беше заоблен, бедрата — малко увиснали, коремът й беше закръглен. Под безкомпромисните светлини на пробната нямаше начин да прикрие факта, че е жена на средна възраст, която не се беше грижила за себе си.

Сви рамене и нахлузи розовото сако. Ставаше й идеално. За миг горната половина на тялото й вече изглеждаше оформена, конструирана, някак подредена. Полата се плъзна по бедрата й и тя закопча ципа на талията без затруднение. Изглеждаше стряскащо впита, но беше скроена добре, така че не я притесняваше. Подгъвът на полата стигаше точно до коляното й. През последните десет години Изобел бе носила само поли с дължина поне до средата на прасеца. Обу розовите обувки с висок ток. Изведнъж краката й сякаш станаха по-дълги. Розовото на сакото придаваше ведрост и цвят на лицето й. Отметна коса назад и се опита да си представи как би изглеждала, ако беше руса.

— Излез — примоли се Трой. — Дай да видим.

Тя предпазливо отдръпна завесата на една страна; пристъпи навън с притеснено изражение. Трой, с чаша шампанско в ръка, я огледа с внезапно, ласкаещо внимание.

— Мили Боже, Изобел — продума той. — Убийствена си.

Тя поруменя и залитна леко на високите токчета.

— Толкова не прилича на онова, което обикновено…

— Много е лесно да се оставим на рутината… — отбеляза мило продавачката. — Много трудно — да се придържаш към модата. Трудно е, освен това, ако мадам живее в провинцията…

Младшата асистентка пристъпи напред с голям поднос с обици и с колиета в тон с тях. Внимателно побутнаха Изобел към огледалото и асистентката загреба в длани гъстата светлокестенява коса и я прикрепи на главата на Изобел с две ловки движения.

— Просто да получите представа — прошепна тя.

Ушите на Изобел не бяха пробити, но продавачките нахлузиха на главата й плексигласова лента и окачиха обиците на нивото на ушите й. Избраха масивни късчета стъкло, които приличаха на диаманти, и големи, ярки цветя от емайл. Сложиха на шията й колиета в тон с тях.

— Мадам има такава дълга шия, че би могла да носи почти всичко — каза продавачката, сякаш искрено възхитена от откритието. — Изненадана съм, че не сте си пробили ушите.

— Просто не е в стила ми — каза Изобел немощно.

— Срамота е да не се възползвате докрай от тази прекрасна шия отбеляза продавачката.

Изобел откри, че отпуска рамене и повдига брадичка към собственото си отражение. Никога преди не беше мислила за дължината на шията си, но с прибрана и вдигната коса и с този розов цвят, който пръскаше сияние на роза по кожата й, тя наистина си помисли, че е благословена с твърде специална отличителна черта, която би трябвало да излага на показ по-често.

— Искам да те видя и в жълтия — каза Трой. — И може би една коктейлна рокля? Нещо за партита?

Изобел изчезна обратно зад завесата, за да пробва жълтия костюм. Сложи искрящо златист шал на врата и се подмлади с цели години. Златистите сандали бяха изненадващо удобни. Докато се преобличаше, внесоха висока стойка с коктейлни рокли и Изобел набързо премери няколко — синьо ламе, розов тюл, черно кадифе и среднощно синьо: накрая се спря на една бляскава „Лакроа“ и скромна тъмносиня рокля на „Диор“, която щеше да носи със сребристо сако.

— За допълнително излъчване — посъветва я продавачката.

— И чорапи, бельо и обувки — нареди Трой. Той беше на третата си чаша шампанско и му бяха донесли сандвичи, за да хапне, докато чакаше. — Просто няколко хубави неща. По две от всичко.

— Проба за бельото? — прошепна продавачката.

— О, да — каза Трой.

Почакаха само няколко мига, а после в стаята влезе една жена, като буташе поставка на колелца с най-изящното бельо, което Изобел беше виждала някога. Всичко беше бродирано, или дантелено, или копринено, с блясъка на високо еластичен сатен. Имаше бодита и дълги камизоли, и сутиени, и бюстиета, френски кюлоти, и прашки, и бикини.

— Никога не съм виждала… — ахна Изобел.

Трой огледа количката с известно благоговение.

— Каквото ще приляга най-добре на мадам — каза той, съвземайки се бързо.

Изобел изчезна зад завесата заедно с продавачката. Свенливо свали сутиена си, давайки си смутено сметка за разтегления ластик и посивялата старост, която се излъчваше от бельото. Продавачката избягна всякакъв коментар и само прошепна:

— Наведете се напред, ако обичате, мадам.

Изчервявайки се нещастно, Изобел се наведе и продавачката й нахлузи презрамките, закопча в миг гладката, хладна ивица коприна, а после със сръчни пръсти я затегна и подпъхна гърдите на Изобел тук и там, докато сутиенът не й пасна като две съвършени длани, които я обгръщаха любящо и я държаха здраво.

— О — промълви Изобел. — Толкова удобно!

— И толкова разкрасяващо — изтъкна продавачката.

Изобел се погледна в огледалото. Гърдите й бяха с цели сантиметри по-високо от обичайното си положение, бельото правеше талията й, цялото й тяло, да изглежда по-издължено, по-слабо. В профил талията й изглеждаше прибрана, ханшът й — по-гладък. Продавачката се усмихна.

— Променя нещата толкова много — каза тя с простичка гордост. — Сега облечете отново сакото.

Стоеше й малко по-добре от преди, изглеждаше дори още по-добре. Изобел отдръпна завесата и излезе при Трой.

— О, да — каза той, когато я видя. — Изненадващо. Наистина има разлика. Ще вземем по половин дузина от всичко — каза на продавачката.

Тя се усмихна.

— Ще поръчам да ги опаковат.

Продавачката отвори вратата на асистентката от отдела за бельо и отбеляза:

— Гримьорката е готова.

— О, да влезе — каза Трой бодро.

Отведоха Изобел до огледалото и я увиха в бледорозова хавлия. Гримьорката почисти лицето й с благоуханен зърнест крем, а после избърса всичко с ароматизирана вода.

— Лосионът ви — прошепна тя почтително. — А сега овлажнителят. Всеки ден почиствате лицето си и си слагате лосион и овлажняващ крем, нали, мадам?

— Понякога — каза Изобел със стиснати устни. — Зависи.

Не искаше да признае, че режимът й за разкрасяване се състоеше в това да измие лицето си със сапун и вода, да се намаже с малко крем за лице и после да си сложи червило.

Гримьорката подготви лицето на Изобел, сякаш определяше размерите на платно за рисуване, а после приготви инструментите си: първо подреди различните четки, които щяха да са необходими, а после разтвори палитрата с цветовете.

— Към естествено излъчване ли се стремим? — попита тя.

— Да — отвърна Изобел.

— Не — каза Трой.

— Силно присъствие — обясни продавачката. — Мадам има нужда от впечатляващо излъчване.

— Разбира се — каза момичето. — За специално събитие ли?

Трой я изгледа намръщено.

— Строго поверително — заяви той.

— О, разбира се — отвърна тя и размаза прасковен фон дьо тен по скулите на Изобел.

Изобел затвори очи под милувката на двете органични гъби и се предаде на усещането, че я галят по цялото лице е едва доловими, леки като перце докосвания. Имаше чувството, че я целуват, много леко и нежно, и тя установи, че потъва в блян за Дарклинг Манър, където героят с трапчинката на брадичката положи горката Чарити върху олтара и смъкна ципа на панталона си, за да разкрие… Наистина съжали, когато процесът спря и гримьорката каза:

— Готово, мадам. Как ви се струва?

Изобел отвори очи и се взря в непознатата в огледалото.

Очите й бяха по-широко отворени и по-големи, в наситено, мистериозно сиво, докато преди бяха изглеждали просто бледи. Лицето й беше по-слабо, скулите й — подчертани, придавайки й средноевропейски, бляскав вид в противовес на предишния невзрачен вид на повяхваща английска роза. Миглите й бяха тъмни и гъсти, веждите — стилно оформени и извити. Устните й бяха безкомпромисно червени, с цвета на череша, извити във ведра усмивка върху красиво лице. Приличаше на стилизирано, ретуширано изображение на самата себе си.

— Аз съм… аз съм…

Трой се надигна от софата, дойде и застана зад нея, с ръце, благоговейно положени върху увитите й в хавлия рамене, гледайки я в огледалото, така че срещна погледа на отразените, а не на истинските й очи.

— Прекрасна си — каза той тихо. — Сега не просто правим пари, а създаваме личност. Зелда Виър ще бъде прекрасна.

— Фризьор? — запита продавачката. — Специалист по цветове и стилист?

— Не! — възкликна Изобел с внезапна решителност. Обърна се към Трой: — Мога да отмия това във влака на път към къщи — прошепна тя. — И мога да скрия дрехите. Но не мога да се прибера вкъщи руса. Би било направо ужасно.

Той се присви стреснато, осъзнал смисъла на думите й:

— Нима смяташ да запазиш това в тайна от Филип?

Изобел се озърна. Продавачката се оттегли на дискретно разстояние, а гримьорката беше заета да си прибира четките.

— Налага се — каза тя. — Ако узнае, че изобщо пиша такава книга, ще бъде съкрушен. Ако узнае, че го правя заради него, ще се почувства напълно посрамен, ще бъде непоносимо за него. Той мрази такива книги, мрази и такива автори. Всичко трябва да бъде запазено в пълна тайна. За целия свят, а също и за него. Ще бъде напълно смазан, ако узнае. Той…

— Той какво? — настоя Трой.

— Той мисли, че книгите ми още се продават добре. Не съм му казала, че от години сме в затруднено положение. Не мога да му го кажа сега. И не мога да му кажа за новата книга.

Трой засвирука беззвучен арпеж.

— Мислел е, че се справяш добре? Не е знаел?

От спокойната, красива маска го гледаха отчаяните очи на Изобел.

— Да — каза тя. — За него наистина е много лошо да се тревожи. Не можех да поема риска да го тревожа. Когато най-напред се разболя, той ми предаде грижата за всичко. Просто вложих всичките ни спестявания и му казах, че всичко е наред. Не знаех какво друго да направя.

— Значи всичко зависи от това? — попита Трой.

Изобел кимна.

— Но не мога трайно да променя външността си — предупреди го тя. — Така че не мога да ходя руса.

— Е, мен това ме устройва — каза Трой, усещайки как залозите в това рисковано начинание растат с всяка минута. — Аз не възразявам, ако смяташ, че може да ти се размине. Банковата сметка така или иначе ще бъде тайна, така че за мен няма значение. Стига ти да мислиш, че можеш да удържиш положението вкъщи.

— Но не мога да позволя да ми боядисат косата.

— Не — каза той. — Какво ще кажеш за перука? — Обърна се към продавачката и заяви: — Перуки. Руси перуки.

— Разбира се, ако мадам не желае да променя собствения си стил, това е идеално решение — каза спокойно главната продавачка. Кимна на заместницата си и жената излезе тихо от стаята. — Може би само едно леко подстригване, просто за да подчертаем профила, ще е добра идея?

— Ще се подстрижа — каза Изобел. — Но няма да я боядисвам.

Управителката кимна и се дръпна встрани, когато вкараха стойката с перуките, зад която вървеше помощничката за пробите.

— Още една чаша шампанско, сър? — попита тя Трой, който отново се настани на софата, когато фризьорката пристигна и започна да придава на косата на Изобел по-спретната форма.

— Да, моля — каза той.

Изобел седна срещу огледалото, готова да й направят проба за перуката. Първо натикаха собствената й коса в малка шапчица в телесен цвят на темето, стегната и неудобна като гумените плувни шапки, които носеше едно време в училище, а после поставиха отгоре огромната, буйна като грива коса. Изобел се почувства толкова изтощена от усилията при слагането й, че беше намръщена, когато погледна в огледалото, да види ефекта.

Видя капризна красавица, разглезена, лъскава, златна жена, която можеше да е на всякаква възраст от средата на двайсетте до четирийсет години. Светлият цвят на косата подчертаваше съвършения тен на кожата й, караше очите й да изглеждат по-тъмни, а ресниците й — драматично гъсти и черни. Заради буйната, бухнала прическа лицето й изглеждаше слабо и елегантно. Изглеждаше като всички жени, които надзъртат от страниците на книжарските списания, жените, които се преструват, че не забелязват фотографите, жените, които се смеят, сякаш споделят някоя шега, и никога не присвиват очи при проблясването на камерите, които присъстват на всички светски партита, на церемониите по връчване на награди, които карат ски през зимата и плават с яхта през лятото, които познават Ню Йорк и ходят на парижките модни ревюта, които се обръщат една към друга със „скъпа“ и се целуват, без устните им да докосват бузите. Това са жените, които някога са се омъжили за богати мъже и все още успяват да ги задържат. Това са жените, които организират благотворителни балове, пускат на пазара своя модна линия парфюми, притежават състезателни коне, слагат имената си под превърнали се в бестселър автобиографии, в които писатели-фантоми описват въображаеми събития.

— Бинго — обади се Трой от софата. — Пепеляшка.

— Много силно присъствие — каза одобрително продавачката. — Възхитително.

Трой се изправи.

— Ще вземем всичко — каза той. — Ще вземем всичко сега.

— Всъщност, добре е мадам да вземе две перуки — посъветва ги фризьорката. — Когато едната се пере и фризира, може да използва другата.

— О, предполагам — каза Трой.

— И, разбира се, можем да доставим покупките — предложи продавачката.

Той поклати глава.

— Колата ни е отвън — обърна се към Изобел. — Искаш ли да останеш така? Бихме могли да поканим Фреди да се отбие тук на чай. Да видим как ще реагира?

Богатата жена в огледалото се усмихна със съвършена увереност:

— Защо не? — попита тя отражението си.

Фреди, който наливаше чай за тримата на терасата, беше възхитен от възможността да се запознае със Зелда Виър.

— Зелда е от моите автори — представи я Трой. — Нов автор, и много вълнуваща нова книга, която предстои да бъде завършена.

— До края на годината — обеща Изобел.

— Когато и да е — каза Трой. — Фреди е интериорен дизайнер и светски мъж.

Фреди се ухили.

— С мляко ли пиете чая? Наистина ли? Как е възможно? — Когато Изобел прие мляко и захар, той изглеждаше зашеметен. — Имам такава непоносимост към лактоза, просто невероятно.

— Зелда проявява професионален интерес към боди пиърсинг — каза Трой тихо и хвърли дискретен поглед към близките маси. — Опитвах се да й опиша как изглежда пиърсинг на гениталиите в стил „Принц Албърт“.

Ведрият поглед на Фреди срещна този на Изобел:

— Наистина трябва да видите такъв — каза той.

— Надявах се, че бих могла — отвърна тя, а после осъзна, че гласът й, примесената й с колебание вежливост, някак не хармонираше с яркорозовия костюм и меднорусата коса. Тръсна глава и пробва отново. — Обещах си да погледна вашия.

Фреди нададе лек, писклив смях:

— Тук ли? — попита той.

Новата, медноруса Изобел не трепна.

— Ако искате.

— Хайде, хайде, деца — прекъсна ги Трой. — Ще се върнем в апартамента ми за играта на „чичо доктор“.

— Но защо се интересувате? — попита Фреди, докато наливаше гореща вода в чайника.

— За романа ми — каза Изобел. — Героят ми е смугъл, мрачен сатанист и исках да му измисля някаква… някаква интересна странност или дрънкулка.

Фреди изглеждаше леко обиден:

— Пиърсингът в стил „Принц Албърт“ не е дрънкулка — заяви той. — А изтъкване на позиция.

— По отношение на какво?

Той се поколеба за момент, а после реши да заговори:

— От една страна, можеш да бъдеш човекът, какъвто си бил роден да бъдеш: добре възпитан, с добри родители, хубава работа, приличен доход, възпитани деца, уютен дом — нали така?

Изобел кимна и почувства как тежестта на косата подчерта допълнително кимването й.

— От друга страна можеш да преосмислиш себе си. Достигаш възраст, на която си направил всичко, което се е очаквало от теб. Получил си образованието, благодарение на което си се сдобил с работата, която ще ти гарантира пенсия, а после се оглеждаш и си казваш — е, нима живях живота си и работя цял живот, само за да мога да получавам пенсия, когато остарея? Това се случи с мен. Бях счетоводител, посветих години на това да си взема изпитите, да стана партньор във фирмата, където работя, да работя за клиентите си, и внезапно се събудих една сутрин и си помислих, че съм толкова дяволски отегчен от всичко, че едва мога да стана от леглото. Това е животът ми, и той ме отегчава до сълзи.

Изобел чакаше. Изпитваше странното чувство, че чува нещо невероятно важно, че този мъж, когото отначало беше сметнала до голяма степен за глупак, й казва нещо, което трябваше да чуе.

— Е, освободих се — каза Фреди тихо. — Проговорих открито. Казах на майка си и баща си, че съм гей. Напуснах работа, изкарах курсове за интериорен дизайнер, и си сложих бижу на пениса.

Изобел примигна и почувства как спиралата тежи по ресниците й като сълзи.

— Това е моят начин да кажа, че не съм длъжен да седя в клетка. Не съм длъжен да бъда това, което хората мислят за мен. Дори не съм длъжен да се придържам към първоначалния си избор на идентичност. Мога да се освободя.

Изобел кимна.

— Наистина разбирам какво имате предвид — каза тя. — Макар това да не важи за всички. Някои хора трябва да останат в поставените граници. Някои хора правят избор, който навярно не е най-лесният, но е правилната постъпка. Някои хора имат по-силно желание да постъпят правилно, отколкото да направят каквото и да било друго. Някои хора виждат правилата и остават в техните рамки. Някои хора са принудени да го правят.

Фреди поклати глава:

— Никой не е длъжен.