Аферата „Зелда“

Четиринайсет

Сервитьорите в ресторанта кръжаха около Зелда, както правеха винаги. В ничий ум не съществуваше съмнение, никой поглед не се спираше на нея с излишна бдителност. Измамата бе съвършена и, с течение на вечерта, Трой в образа на Зелда ставаше все по-уверен и по-уверен, по-сигурен в тази нова самоличност. Зелда си поръча лазаня и зелена салата. Изобел взе обичайните си спагети болонезе и наблюдаваше как Зелда бе в състояние да наблюдава помещението и въпреки това да отдава на разговора им пълното си внимание. Пиха бяло вино и газирана минерална вода. Зелда помоли за издължена чаша и пи своите смесени. Изобел я изгледа скептично над ръба на чашата, а Зелда я удостои със сексапилно, усмихнато намигване.

Смяха се много, както се смеят жени, които се наслаждават на общуването си. Изкушаваха се взаимно да хапнат пудинг, а после да пият бренди с кафето си. В края на вечерта платиха сметката и оставиха щедър бакшиш. Лично управителят задържа палтото на Зелда, за да го нахлузи на раменете й, а после, като второстепенен акт на почит, загърна Изобел в големия й индийски шал. Тръгнаха си от ресторанта заедно, хванати под ръка, в колата се държаха за ръце. Докато минаваха през фоайето на хотела, мъжете проследяваха с поглед гъвкавата походка на Зелда. Тя безспорно беше прекрасна жена, след която мъжете се обръщаха. Вървеше с високо вдигната глава, с пълна увереност в красотата на движенията си, полюшваше тесните си бедра, обръщаше бавно глава ту на една, ту на друга страна и за разлика от повечето жени се оглеждаше така, сякаш мястото й принадлежеше. Отвръщаше на погледите на мъжете дръзко, както прави само една красива жена. Тя не беше скромна жена, не беше дама. Тя беше горда красавица, и създаваше у мъжете впечатлението, че биха могли да я имат — ако съберат смелост да помолят.

В асансьора тя се облегна на стената, допря ръце до главата си и каза:

— Вие ми се свят!

— Не може да е от пиене — каза Изобел. — Изпихме само бутилка вино, и по чаша шампанско, преди да излезем.

— И по едно бренди — напомни й Зелда.

— Въпреки това…

— Не е това — каза Зелда. — От вниманието е. Заради начина, по който те гледат мъжете, сякаш имат пълно право да те гледат, сякаш си някакъв предмет, изложен за оглед.

Изобел кимна.

— Намираш го за унизително?

Зелда се засмя с гукащ, сексапилен смях.

— Намирам го за божествено — каза тя. — Бих носила все по-къси и по-къси поли през цялото време, само за да получа този поглед. Имаш усещането, че можеш да управляваш целия свят. Сякаш всеки мъж на света е готов да направи всичко за теб, само за една твоя усмивка.

Изобел излезе от асансьора.

— Ако се беше сблъсквал с подобно усещане цял живот, щеше да знаеш, че не става точно така — каза тя. — Те наистина гледат, но не те правят президент на Америка, само защото имаш хубави крака. А понякога гледат, сякаш те притежават, сякаш имат право да гледат, сякаш си пай с месо, а не роза. Това е феминистки проблем: жената като обект.

— Но аз обожавам този поглед — възрази Зелда. — Обожавам този поглъщащ, изискващ, високомерен поглед. Така е, точно както казваш ти. Сякаш имат право над теб и не е нужно дори да питат.

Изобел се засмя и отвори вратата.

— Искаш да те възприемат като второстепенно същество? Като сексуален обект? — прекрачиха прага и Изобел пламенно сграбчи Зелда в обятията си. — Така ли? — прошепна тя в русата коса. — Искаш ли да те обладая, без да питам? Сякаш имам право над теб, без дори да питам?

Дългите мигли на Зелда се затвориха с пърхане.

— Да — прошепна тя. — Да.

Останаха до сутринта в леглото на Изобел, преплели тела, като ту се притискаха един към друг, ту се разделяха през цялата нощ. На два пъти се събудиха и правиха любов в състояние на сънена страст. Изобел спа гола: искаше докосването на Трой по всеки сантиметър от кожата си. Трой спа с красивата копринена нощница на Зелда. Чувстваха се необуздано бляскави и прекрасни. Огледалата от опушено стъкло на големия гардероб отразяваха две сафически красавици, обгърнали се взаимно с ръце, понякога — водопад от руса коса, спускащ се от надвесената глава на Зелда, понякога — кестенявата коса на Изобел, разстлана по възглавницата.

Но на сутринта Трой откри, че изкуствените мигли са паднали от единия му клепач, брадата му отново беше набола, кожата на главата го сърбеше под топлещата перука, беше потен и изглеждаше нелепо в измачканата коприна. Измъкна се от леглото: не чувстваше нищо, освен потрес и отвращение. Остави късата нощничка на пода на банята, докато си вземаше изгарящо горещ душ.

Изобел, съзнавайки единствено, че всичко отново се бе променило, го изчака да приключи в банята, а после си взе вана. Облечена в един от костюмите на Зелда, тя слезе на закуска сама. Трой дойде при нея едва когато колата беше вече пред вратата и трябваше да потеглят за още един натоварен ден, да пътуват до Манчестър, после да гостуват в две радиостанции и да открият нов клон от национална верига книжарници. Трой носеше изключително мрачен и тържествен черен делови костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка, и цяла сутрин почти не продума на Зелда, освен за да я попита дали има копие от програмата си и дали знае кое е следващото място, на което отиват. Изобел съвсем не беше смутена, нито пък се чувстваше отхвърлена: изпитваше облекчение, че могат така напълно да отделят насладите на нощта от работата на деня. Цял ден тя не направи какъвто и да било опит да възстанови някаква интимност помежду им. Всеки, който ги наблюдаваше, би си помислил, че отношенията им са строго професионални, дори може би малко хладни. Точно преди последното интервю за деня Трой каза, че ще я чака обратно в хотела: не остана дори да проследи какво ще каже тя. Без неговото бдително присъствие Изобел откри, че дава същите отговори, но че е дори по-повърхностна от обикновено. Нямаше търпение да се върне с колата до хотела и да го намери да я чака с две чаши шампанско в бара.

Имаха време само да вечерят набързо и Изобел да си вземе душ и да се преоблече преди уговорения час за появата й в телевизионното студио.

— Трябва първо да се обадя на Филип — каза тя. — Не мога да пропусна нито една вечер.

— Сигурна ли си, че няма да се забавиш? — попита Трой нервно. — Не забравяй, че това е излъчване на живо.

— Ще се забавя само минута — каза тя. — Обаждам му се всяка вечер, а докато излезем от телевизията, ще стане прекалено късно.

— Добре. Ще чакам долу с колата — каза Трой. — Донеси ключа от стаята.

Тя му хвърли бърза усмивка. Харесваше й да й напомня разни неща, все едно че се преструваха на семейство. Никой от тях не беше споменал предишната нощ, това беше тайна, твърде дълбока, за да говорят за нея. Изобел беше прекарала целия си живот в премисляне на нещата, изкарваше ги на повърхността на съзнанието, обличаше ги в думи. Сега, парадоксално, искаше да има преживяване, за което не съществуваха думи. Не можеше да опише онова, което се случваше между нея и Трой. Не разполагаше с име, с определение за тази връзка. Бяха само те тримата: Изобел и Трой… и Зелда.

Филип отговори на третото позвъняване, което означаваше, че седи до телефона, пред огъня в дневната.

— Аз съм — каза тя.

— А! Закъсня тази вечер. Как си?

— Добре съм. Ти как си?

— Идеално — каза той сприхаво. — Защо да не съм?

От това Изобел разбра веднага, че той има болки.

— Същата стара болка ли?

Онова, от което и двамата се ужасяваха, беше промяна или влошаване.

— Нищо по-лошо от обичайното — каза той неохотно.

— Мога да се прибера — предложи тя напосоки.

— Няма нужда, освен ако не искаш — каза той рязко. — Как върви преподаването?

— Чудесно, много удовлетворяващо — каза тя. — Невероятно много ми харесва.

— Излиза ли из града тази вечер?

— Бях на театър — каза тя. — С Карла.

— Надявам се да си е платила мястото — каза той сърдито. — Миналия път, когато излезе на вечеря с нея, тя си забрави портмонето.

Изобел се засмя.

— Разбира се, че си плати.

— Е, не ми харесва да виждам как те мамят — каза той упорито. — Когато си успял, хората приемат, че си червив с пари, и всички искат своя дял. Трябва да внимаваш да не злоупотребяват.

— Бях приятелка с Карла, когато всички се издържахме от студентски стипендии — каза тя меко. — Деляхме си единствената консерва.

— Това е било много, много отдавна.

Тя въздъхна.

— Да, знам.

— Мъри беше тук днес — каза той по-бодро. — Смяташе да обядва в колата си. Поканих го да влезе и да обядва с мен.

— Колко приятно за теб. А как вървят плановете за басейна?

— Най-сетне ги приключихме — каза той.

Изобел долови как вълнението го съживява.

— Мъри ги занесе в проектантската служба днес следобед, когато си тръгна оттук. Сега трябва да чакаме разрешение. Но докато чакаме, можем да се заемем с дизайна на детайлите. Стиловите детайли, а не най-общата концепция.

— Стилови детайли ли?

— Плочките за бордюра, мазилката за вътрешността на басейна, разположението на трамплина, формата на джакузито, облицовката на джакузито, вътрешното обзавеждане на сауната. Такива неща.

— О — каза тя. — Звучи много… бляскаво. — Имаше предвид „скъпо“, но се боеше да не попари ентусиазма му.

— Бляскаво е — потвърди той щастливо. — Казах на Мъри да започне с идеята, че искаме абсолютно най-доброто. Нищо, освен най-доброто. Много по-лесно е да видиш възможно най-доброто, което може да се купи с пари, и да го използваш като отправна точка за работа, отколкото да започнеш да търсиш някакъв икономичен вариант, а после да откриеш, че излиза нещо направо непоносимо.

— Но нали това трябва да е просто един малък плувен басейн, който да доставя удоволствие на нас с теб — напомни му тя. — Не сме в Холивуд.

Той се засмя: смях, тънък и немощен заради болката; но тя се радваше, че той изобщо се смее.

— Не толкова малък — каза той весело. — Почакай само, докато го видиш.

Тя преглътна.

— А Мъри сигурно вече разполага с подробна проектосметна документация, щом е толкова напреднал, че да подава молба за разрешение за планиране.

— Подготвил е всичко — каза Филип бодро. — Можеш да седнеш с мен и ще прегледаме заедно цифрите, когато се прибереш у дома. Мисля, че ще си доволна.

— За каква сума говорим?

— Ще ти кажа, когато се прибереш — обеща той. — Наистина си заслужава. Ще бъдеш впечатлена.

— Сигурна съм, че ще бъда — каза тя със слаб глас. — Виж, скъпи, сега трябва да вървя. Да ти се обадя ли утре, горе-долу по същото време?

— Добре — каза той. — Ще бъда тук. Не скитосвам из Лондон, преструвайки се, че работя.

Изобел се опита да се засмее.

— Работя много усърдно. Ще ти се обадя утре.

За късното вечерно дискусионно предаване нямаше гримьорка или стилистка. Нямаше и гримьорна. Четиримата участници се събраха в смущаваща близост в стаята за подготовка на участниците и едно младо момиче им предложи да избират между вино, вода, чай или кафе, докато продуцентът подаваше глава през вратата от време на време и питаше: „Наред ли е всичко? Вече не остава много време“.

Гостите щяха да бъдат обещаният университетски лектор, д-р Мариел Форд, която беше там, за да подсигури интелектуална тежест и да поддържа дискусията; Зелда Виър, която щеше да представи — досети се бързо Изобел — противопоставящия се на цензурата, комерсиален маркетингов аргумент; мъж с напрегнато изражение, който щеше да заеме консервативна позиция по въпроса за цензурата, или всъщност по който и да е въпрос; и един художник, работещ в един близък център по изкуствата, който щеше да се изкаже в полза на артистичната свобода.

— Ще бъде ужасно — промърмори Изобел на Трой, докато той й наливаше чаша вино.

— Нали те предупредих — каза той. — Вече е твърде късно да се измъкнеш.

Тя кимна и зае мястото си на софата, като протегна дългите си крака. Синята й пола се вдигна над коленете и строгата университетска преподавателка я изгледа с известна неприязън. Роналд Смарт, консерваторът, подкрепящ цензурата на материали на сексуални теми по всички излъчвани канали, просто не можеше да откъсне очи от нея.

— Готови — обяви задъхано продуцентът. — Можете да си донесете питиетата, а на масата има вода.

Всички се изправиха на крака и влязоха в студиото. Беше тъмно, екнещо и просторно като хамбар място, а в средата, изкуствено уютна, се намираше представата на някой студиен дизайнер за съчетание между библиотека и джентълменски клуб, предназначена да стимулира задълбочена дискусия. По протежение на стените бяха подредени изкуствени книги. Изобел ги погледна и установи шокирано, че това бяха истински гръбчета на истински книги, изрязани от подвързиите и залепени на стените, за да имитират библиотека.

— Това е ужасяващ вандализъм! — възкликна тя.

Трой, който я следваше, носейки чашата й, каза:

— Зелда?

— Да?

— Не мислех, че това е нещо, което би смутило теб.

Тя се отдръпна леко.

— Да. Разбира се, че не е. Разбира се, че не ме дразни. Съжалявам.

— Не забравяй — нареди й той шепнешком, подаде й чашата и отстъпи назад в тъмнината на студиото.

Другите гости се настаниха на кожените дивани и се опитваха да изглеждат спокойни и ерудирани. Зелда, която мислеше само за това как изглежда и изобщо не си даваше труд да се прави на умна, се облегна назад, за да изложи краката си възможно най-много на показ, и заслуша как водещият на дискусията изрежда правилата: не трябваше да стават, трябваше да се редуват да говорят, можеха да прекъсват говорещите, можеха дори да повишават тон, но не им беше позволено да стават от местата си. В почивките щяха да им поднесат алкохолни напитки, в течение на единия час щеше да има три почивки. Можеха, всъщност трябваше да бъдат интересни, провокативни, и, преди всичко, оживени.

— Много живот! — възкликна той отчаяно, като погледна четиримата и водещия на предаването, който влезе в студиото тичешком, като приглаждаше вратовръзката си и прокарваше ръце през косата си. — Знам, че ще бъде страхотно предаване.

Водещият на предаването се свлече на стола си начело на масата.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Знаете как е с тези неща.

Изобел изпита мигновена неприязън към него. Канеше се да каже доста остро на младия мъж: „Не, нямам представа какво искате да кажете. Как е точно? И какво точно са „тези неща“?“ Съзнателно потискайки язвителната педантичност на Изобел Латимър, тя положи усилие да му се усмихне и премести една възглавничка зад гърба си, за да й бъде по-удобно.

— В ефир след пет секунди — каза високо операторът. — Пет, четири… — вдигна три пръста, два, после един. Червената лампичка примигна върху камерата и водещият се усмихна широко към нея.

— Добър вечер — каза той топло. — И добре дошли в „Аеробика за мозъка“, късното нощно дискусионно предаване за хора, чиито умове са още будни. Аз съм вашият водещ, Джъстин Уейд. С мен тази вечер са д-р Мариел Форд от университета на Манчестър, специалист по етика, Зелда Виър, чийто вулгарен бестселър отвежда автобиографичната изповед до нови висоти — или би трябвало да кажа „низини“? Роналд Смарт от групата „Мониторинг Медия“, която би искала да наложи по-голям контрол над това, което уязвимите хора могат да гледат, четат или виждат — което означава загуба на свобода за нас, народа — и художникът Мат Фрайър, чиято работа в Центъра по изкуствата в Нюбридж е позната на толкова много от нас. Роналд, ако позволиш да започнем с теб, какви са нещата, чиято поява по екраните ни се опитваш да предотвратиш?

Онзи се наведе напред:

— Не мисля, че е нужно да ги описвам — каза той. — Със сигурност всички сме наясно с прилива от мръсотия, който заля тази страна, а сега, когато навлизаме в дигиталната ера и видео-ерата, той ще бъде неудържим, освен ако не поставим незабавно солидни правни препятствия.

— Насилието ли е това, което ви безпокои особено? Или сексът? — попита водещият на дискусията.

— О, сексът — отговори мъжът. — Огромната част от зловредния материал е сексуален.

— Не намирате сцените на насилие за зловредни или покваряващи? — попита Изобел, като повдигна вежда.

— Нека обясня. Не е покваряващо. — Роналд говореше бавно, като на невъзприемчиво дете. — Под „покваряващ“ имаме предвид материал, който отхвърля нормалното благоприлично поведение. Насилието може да бъде част от нормалното, благоприлично поведение. То може да се регулира чрез обичайни правила като част от обикновения ни начин на живот. Но един маниакален интерес към сексуалната материя е покваряващ. Хората, особено младите хора, губят чувството си за преценка.

Изобел придоби израз на вежливо удивление и зачака водещият на дискусията да оспори думите му. Той обаче не го направи: обърна се към университетската преподавателка.

— Бихте ли подкрепили това, д-р Форд?

— Не съм сигурна, че логически е възможно да се направи разлика между въздействието на един или друг вид материал — каза д-р Форд разсъдливо. — Но наистина разбирам какъв довод се опитва да изложи господин Смарт.

— Е, аз пък не разбирам — каза Изобел язвително, подразнена, че я пренебрегват. — На мен ми звучи като повтаряне на неаргументирани позиции. Той първо дава определение за нормалност, което остава неоспорено, после дава определение за покваряващ материал, което също не е оспорено, после изказва категорично твърдение за въздействието на покварата върху всички и особено върху младите хора. Това не е нищо повече от необосновано мнение.

В галерията за зрители Трой видя, че Зелда бе изчезнала напълно от съзнанието на Изобел. За Изобел Латимър бе по природа невъзможно да подмине един неубедителен довод, независимо как беше облечена, независимо каква роля играеше. Просто не можеше да го направи. Трой се облегна назад в стола си и затвори ужасено очи.

— Има явни доказателства… — подхвана разгорещено Роналд Смарт.

— Не, няма — отвърна Изобел мигновено. — Доколкото знам, имало е само едно сериозно проучване на тази тема и резултатите от него водят до предположението, че именно насилието по телевизията се отразява на децата далеч по-силно от всичко друго. А голяма част от това насилие се излъчва в предавания, които така или иначе са определени като подходящи за деца, например анимационни филми или леки забавни програми.

В галерията за зрители продуцентът изруга високо и изгледа Трой на кръв.

— Какви ги върши тя, по дяволите? — запита той тихо и разярено. — От нея се очаква да бъде празноглавата красавица Какви ги говори?

Трой поклати глава. Единствен той знаеше, че Изобел беше изоставила превъплъщението на Зелда. Единствен той знаеше, че сега годините на академично обучение приковаваха ума на Изобел към спора. Фактът, че носеше красив костюм и руса перука, нямаше да е достатъчен да накара Изобел да замълчи. Тя беше забравила всичко, освен глупостта на противниковия аргумент: желанието да обори аргумента сигурно беше неустоимо. Зелда бе изчезнала напълно. Тази, която се наведе напред, беше Изобел. Това бяха острият ум и резкият глас на Изобел. Трой покри лицето си с ръце и започна да си блъска ума да измисли как да призове обратно Зелда.

— Кажете му да я попита за творчеството й — каза той. — Да я накара да заговори за романа си. Да я накара да се опомни.

Продуцентът зашепна настойчиво в малкия микрофон, по който предаваше указания в слушалката в ухото на водещия на дискусията. Изведнъж, в яркоосветеното малко студио под тях, Джъстин се обърна към Зелда.

— Но какво ще кажете за собствения си роман? — попита той. — В романа ви има много ярки сцени както на секс, така и на насилие. И всъщност на насилие, много натуралистично описано насилие, спрямо жени.

— Не така! — изкрещя Трой в звукоизолираната галерия за зрители. — Не такъв въпрос! Нищо, което й позволява да мисли! Питайте я за дрехи или за това, какво е да напише бестселър, или нещо подобно. Не й задавайте въпрос, свързан с етиката!

Изобел се наведе още по-напред: всяко очертание на напрегнатото й тяло беше напълно различно от спокойната грация на Зелда. Под русата перука, тя се мръщеше съсредоточено.

— Вие намеквате, че читателят е неспособен да отличава фактите от художествената измислица — каза тя. — Това е традиционна критика, отправяна към художествената литература още от зората на романа. Още през 1690 г. критиците изтъкват довода, че романите би трябвало да бъдат забранени, или най-малкото, забранени за деца и дори за слуги, защото се смятало, че зле образованите хора не биха били в състояние да направят разликата между действителност и измислица. Всъщност, разбира се, хората са напълно способни да правят такава разлика. В действителност способността да се преструваш и да се учиш от измислените ситуации, е един от най-мощните инструменти за обучение, с които разполагаме като вид. Вероятно всяко човешко общество е имало разказвачи, които да съхраняват и разкрасяват историята му. Това е жизненоважна част от ученето, паметта и речта. Глупост е да се намеква, че може да бъде вредно.

Д-р Форд, разпознавайки с изненада равностоен интелект под костюма на празноглава красавица и гривата от руса коса, се съсредоточи върху Изобел като върху достоен противник.

— Едва ли може да се прави сравнение между великите архетипи на разказвачеството от преди появата на писмеността и романи като вашия, които са очевидно шаблонни и комерсиални и се пишат не за да съхранят някакво минало или да ни научат на нещо, а просто за да се продават възможно най-успешно на един пазар от зле образовани читатели — каза тя категорично.

Зелда щеше да изписка ужасено, можеше дори да избърше очи, просълзена от тази грубост. Изобел дори не мигна.

— Каква нелепа идея — отвърна рязко тя. — Разбира се, че моят роман черпи от най-мрачните архетипи. Неговата тема е най-старата история, разказвана някога: битката между доброто и злото и идеята за отмъщението. И, разбира се, тя е разказана по начин, подходящ за времето, в което е писана. Нима бихте приели единствено материал, който се е пял около лагерния огън? Ами гръцките трагедии? Ами „Орестия“[12]?

— „Орестия“? — изрева продуцентът към Трой. — За какво говори тази глупава кучка? — той рязко се завъртя кръгом и натисна бутона за говор. — Дайте прекъсване! — каза рязко. — Превърти видеокасетата — каза на асистента си. Стана от бюрото и извлече Трой от стола му. — Слезте там долу — изсъска. — Имате точно двайсет минути. Това са рекламите, плюс вмъкнат филмов материал за работата на онзи тъп художник. Изведете я и я вразумете. Наел съм я да седи на софата и да изглежда красива, и да направи един-два сексуални намека. От нея се очаква да излъчва секс. От нея се очаква да бъде секс. Интелекта съм го наел от университета. За полемиката съм наел представител на консерваторите. Наел съм човек на изкуството от Центъра по изкуствата. Нея обаче съм я наел за сексапилно излъчване и украса. Кажете й да си затваря устата и да се усмихва превзето. Не искам да чуя от нея и дума повече. Искам да изглежда като украшение и да млъква, по дяволите!

Той почти извлече Трой от галерията за зрители и Трой хукна надолу по стълбите към студиото. Червената лампичка на камерата беше изключена, Трой изкачи ниското стъпало до снимачната площадка и властно подаде ръка на Зелда. Пренебрегнала факта, че камерите са изключени, тя продължаваше спора си с университетската преподавателка.

— Зелда!

При звука на гласа му тя се обърна и погледна в неговата посока, засенчвайки очи от ярките светлини, посрещайки прекъсването с намръщена гримаса, типична за Изобел Латимър.

— О? Какво има? — попита тя.

— Ела — каза той рязко.

Тя се надигна от мястото си, а той наметна палтото си на раменете й, издърпа я навън в коридора и бързо я измъкна през предната врата.

— Какво правиш?

— Връщаш се в хотела.

— Защо?

— Защото всеки, който те види да изглеждаш и да говориш така, ще разбере, че си Изобел Латимър. Не разбираш ли, че си незабавно разпознаваема? През цялото предаване не беше Зелда.

— Бях! — възрази тя.

Трой я хвърли в чакащата кола и затръшна вратата.

— Към хотела — процеди той. — И изчакайте.

В колата той доближи уста до ухото й и изсъска:

— Ще издъниш всичко, ще развалиш целия замисъл. Защо започна да говориш така? Защо просто не си седеше там? Защо ти трябваше да започваш да мислиш и да говориш като Изобел, да бъдеш Изобел?

— Не го направих нарочно — каза тя, връщайки се бързо на земята. — Просто те говореха такива глупости. Не можех да седя там и да ги слушам. Не бях в състояние и аз от своя страна да им отговоря с глупости. Не можах да се възпра да мисля, Трой, съжалявам. Нека се върна. Ще опитам отново.

— Зарежи опитването — каза той настойчиво. — Можеш ли да обещаеш, наистина да обещаеш, да го направиш? Каквото и да говорят, просто да си седиш, да се усмихваш и да си мълчиш?

Тя се замисли за момент.

— Много е трудно. Все едно да поискаш от мен да не виждам. Не мога да не виждам, нали?

Той кимна.

— Така си и мислех. Ще спориш, нали?

— Ако не ми казват нищо, ще си мълча — предложи тя. — Но ако ме попитат за мнение, е наистина трудно да не мисля. А после започвам да мисля, че не трябва да мисля, и, разбира се, това е…

— Млъквай! — изсъска Трой. — Правиш го в момента. Безнадеждно е. Ще трябва да го отменим, да кажем, че внезапно ти е станало зле или нещо подобно.

— Не — Изобел го дръпна за ръкава. — Не можем да направим това. То само ще влоши положението. Ще се върна. Ще се постарая.

Трой поклати глава.

— Дали аз бих минал за нея?

За момент Изобел млъкна зашеметено.

— В роклята ти? С перуката и грима?

— Дали ще може?

— Да — каза тя. — Видя сервитьорите в ресторанта в Нюкасъл снощи. Да. Ще минеш за нея.

— Изглеждам ли достатъчно като теб в нейната роля?

Тя кимна.

— Видяхме се в огледалото и казахме, че сме близначки.

— Добре тогава — каза Трой решително. — Ето какво ще направим. Връщаме се в хотела и ти се качваш да си легнеш. Не отваряй вратата и не вдигай телефона. Ясно?

Тя кимна, с широко отворени сиви очи.

— Ще се облека като Зелда — каза той. — Ще се облека като нея и ще отида да се представя като нея. Това е единственото, което можем да направим. Трябва да поддържаме образа, който сме създали, не можем да допуснем някой да започне да се интересува коя е тя и защо е толкова умна. Не можем да позволим някой да пусне и материал за някакъв неин нервен срив по време на турнето, след като е водила спор в късно вечерно дискусионно предаване, и да покажат запис от предаването. Не можем да позволим някой да прозре отвъд дрехите и косата и да види теб.

Изобел ахна.

— Можеш ли да го направиш?

— Десет пъти по-добре от теб — каза той безмилостно. — Аз нямам мозък, който напира да излезе. Нямам мисли, които държа да изрека.

Тя стисна ръцете му.

— Благодаря ти — каза пламенно. — Наистина не мога да се справя. Съжалявам. Някак не мога да се спра. Изобщо не биваше да въвличам и двама ни в това.

— Все още не сме се измъкнали — каза той мрачно.

Колата спря до предните стъпала на хотела.

— Чакайте — нареди Трой на шофьора. — Чакайте точно тук. Не им позволявайте да ви накарат да се преместите. Госпожица Виър ще се забави само десет минути и ще се върне в студиото сама. Не искам да й се налага да върви пеша до колата.

— Разбира се, сър — каза шофьорът. — Няма да мърдам оттук. Трой сграбчи Зелда и я преведе като вихър през фоайето и нагоре до спалнята. Затръшна вратата след себе си.

— Помогни ми — каза той, като разкопчаваше панталоните си и изхлузваше обувките си. — Имам десет минути да се превърна в нея.