Аферата „Зелда“

Три

Когато се върнаха в апартамента му, Трой наля розово шампанско. Фреди повдигна вежда към него и каза:

— Имам у себе си малко кокаин, ако желаете?

Трой хвърли поглед към Изобел, която се преструваше, че разглежда едно старинно огледало над полицата на камината, но всъщност се възхищаваше зачудено на блясъка на косата си и сиянието на кожата си.

— Би ли ни извинила само за момент — каза й той.

Фреди изглеждаше изненадан:

— Зелда не би ли искала…?

— Не — заяви кратко Трой. — Алергична е.

Фреди беше зашеметен:

— Алергична към кокаин? Колко ужасно! Горкичката! Как изобщо се справяте? Аз просто бих умрял…

— Моля? — попита Изобел, внезапно осъзнавайки какво казваше той. Трой поклати предупредително глава към Фреди, но беше твърде късно.

— Кокаин ли вземате? — настоя Изобел, дълбоко шокирана.

— Той не, аз да — каза Фреди, лъжейки отчаяно. — Вечно се опитвам да убедя Трой да опита, но той отказва.

— Така си и мислех — каза Изобел твърдо. — Ужасно е пристрастяващо, нали? И вредно?

Трой погледна Изобел многозначително.

— Изненадваш ме — каза внимателно. — Винаги съм те смятал за много опитна и светска жена. Всички ми казват, че Зелда Виър е наистина светска жена.

Изобел се поколеба за миг, а после изтри възмутеното изражение от лицето си.

— О, разбира се — каза тя, съвземайки се. — Просто съм виждала толкова много хора да имат толкова много проблеми с него.

Трой кимна:

— Нека си останем само на шампанско, става ли?

— Разбира се — каза сговорчиво Фреди.

Трой наля на всички по още една чаша, и двамата мъже започнаха да си разказват анекдоти, за да забавляват Изобел. Изобел изрита розовите обувки с висок ток, подви под себе си дългите си крака, и се почувства млада, безгрижна и дръзка. Смееха се заедно, докато течността в бутилката намаляваше все повече и повече.

— И така — каза Трой, когато в разговора настъпи пауза. — Да видим семейните бижута, Фреди.

Изобел последва двамата мъже в стаята за гости. Трой затвори вратата след себе си и внезапно настъпи един миг на съблазнителна, потайна интимност. Изобел, замаяна от шампанското и възбудена от собствената си нова красота, от компанията на красиви мъже, от необичайните обстоятелства, се облегна на вратата и попи в съзнанието си факта, че се намираше в спалня, доста пияна и съвсем сама с двама привлекателни млади мъже.

— Доста се стеснявам — каза Фреди.

— Хайде, давай, покажи — насърчи го Изобел. — Наистина трябва да знам.

Фреди отвори ципа на панталоните си, остави ги да се смъкнат до коленете му, а после смъкна черните си копринени боксерки надолу, за да й покаже своя леко надигащ се пенис.

— Извинете ни — каза той с очарователен тон. — Заради цялото това внимание е.

Тя го гледаше омаяна. Това бе едва вторият пенис, който виждаше през живота си. Филип беше първият и единственият, с когото беше правила любов, и не го беше виждала гол и възбуден от повече от три години.

— Бога ми, прекрасно е — промълви тя.

Той беше украсил препуциума с деликатни, миниатюрни сребърни дискове, а най-отпред се мъдреше изящна сребърна пантофка. Впечатлени, тримата се взираха безмълвно в гледката.

— Ще бъде ли от някаква полза? — попита Фреди.

Въпросът дойде в повече на Трой. Той избухна в буен, груб смях:

— Бих казал, че ще бъде от огромна полза!

Изобел се поколеба, опитвайки се да остане сериозна, а после, увлечена от вълната на смеха, се разсмя буйно и весело, а в очите й избиха сълзи и размазаха спиралата й.

Трой изтика Фреди от къщата в десет, а после се обърна към Изобел и каза:

— Хайде, Пепеляшке. Трябва да те преоблечем обратно в дрипите, за да си хванеш влака.

Бяха като актьори в пиеса, погълнати от работата, която трябваше да свършат. Той й помогна да свали розовото сако и го сложи на закачалката, пъхна дървени калъпи в обувките с висок ток. Гардеробът в свободната му спалня сега беше посветен на увитите в калъфи дрехи на Зелда Виър. Имаше две стойки за перуките. Скъпите козметични продукти на Зелда бяха в чекмеджето на тоалетката. Изобел остави Трой да покрие сакото и полата с найлоновите калъфи, докато тя нахлузи ленената си рокля. Осъзна за пръв път, че тя не й беше точно по мярка. Леко отесняваше на отворите за ръцете, отстрани можеше да се види старият й сутиен, който не й стоеше добре, талията беше прекалено дълга, дължината на полата до средата на прасеца в съчетание с равните обувки караше краката й да изглеждат къси и дебели.

— Бих могла да взема вкъщи един от костюмите — каза тя с печален копнеж.

— Нито един — заяви Трой. — Ако дори за миг препокриеш двете си самоличност, някой ще те види и ще направи връзката. Трябва да бъдеш като шпионин. Трябва да си напълно убедителна. Зелда те чака тук — в чекмеджетата и в гардероба. Изобел хваща влака за вкъщи тази вечер, и по-добре да имаш някаква представа къде е била цяла вечер, ако се надяваш да поддържаш тази измама.

— Той вече знае, че ще закъснея — каза Изобел неохотно. — Позвъних му от „Хародс“ да му кажа, че ще вечерям с издателите си. Не ме чака да се прибера.

— Само си изпипай докрай историята — подтикна я Трой, като наметна сакото на раменете й и отвори предната врата. — Къде сте вечеряли? Какво сте яли? Такива неща. Ако искаме тази измама да проработи, тя трябва да е напълно, изцяло убедителна.

Тя се поколеба на прага: изпитваше неохота да го остави.

— Благодаря ти за днес — каза. — Никога преди не сме прекарвали заедно толкова много време, а ти си мой агент от — колко? — шест години.

Със странен, изтънчен жест, той пое ръката й и я целуна.

— Удоволствието беше мое — каза. — Страхотно пазаруване направихме. И страшно ми хареса да седя на софата като някой султан и да те гледам как представяш разни неща.

Мисълта, че той се е наслаждавал, я смути:

— Харесваше ти да ме гледаш?

С лекия си жест той сякаш се опита да се извини:

— Разбира се. Ти се преобразяваше от един тип жена в друг. Човек би трябвало да има сърце от камък, за да не бъде запленен.

Лицето й се стопли при мисълта, че е пленителна.

— О, Трой! Винаги съм мислила, че ти… — поколеба се, за да подбере внимателно думите си. — Винаги съм мислила, че не се интересуваш много от жени.

Той се засмя и отвърна:

— Интересувам се от хората. Обичам Фреди, защото е дързък, готов да поема рискове и вълнуващ. И харесвам теб, защото си решителна и смела, и сега внезапно реши да поемеш по нов път, който би могъл да те отведе къде ли не — и аз намирам това за вълнуващо.

— Но предпочитанията ти? — попита тя предпазливо.

Той пристъпи напред и махна на едно такси. Колата наближи и спря, и Трой й отвори вратата.

— Това е без значение. Не забравяй да си измислиш алиби на път за вкъщи.

— Снощи закъсня — каза Филип на закуска. — Не те чух да се прибираш.

— Знам — каза Изобел. — Продължи до безкрайност.

— Трябваше да им кажеш, че имаш да хващаш влак — каза той неодобрително. — Сигурно си хванала последния влак за вкъщи.

— Не исках да вдигам шум за нищо.

— Би трябвало да вдигаш шум — поправи я той. — Те може да са издателите, но ти си авторът. От кого си изкарват прехраната, ето това искам да знам?

— Те се грижат за мен много добре — каза тя. Сложи препечената филийка пред него и му наля чай. Зачуди се на готовността, с която лъжите се сипеха от устата й.

— Седях до Джеймс Уеър — каза тя на Филип. — От „Сънди Таймс“.

— Разказа ли му какво казах за последната рецензия на книгата ти? — попита Филип.

— Не — каза тя. — Говорихме за Спендър.

— Той пък много знае за него — каза Филип сърдито, и отвори вестника. — Трябваше да му разкажеш какво казах. Ако бях там, щях да се постарая да разбере, че е схванал всичко напълно погрешно.

Тя се поколеба.

— Какво ще правиш днес?

Той надникна иззад вестника:

— Нищо — каза. — Упражненията ми, кръстословицата, обяд, разходка, чай. Ти какво ще правиш днес? Ще пишеш?

Изобел погледна с лека неприязън тъмносинята си пола с дължина до средата на прасеца.

— Мислех си, че може да отида до Тънбридж и да се огледам за дрехи. Толкова съм отегчена от всичко, което нося.

— Защо да си правиш труда? — попита той. — Ти почти никъде не ходиш. За какво ти е елегантна рокля?

— Не знам — каза тя унило. — Просто вчера в Лондон си помислих, че правата кремава рокля е ужасно… обикновена.

Той й се усмихна с чаровната си усмивка.

— Ние сме обикновени хора — каза. — Това е силата ни. Нямаме нужда от повърхностен блясък. Имаме истинска същност.

— Предполагам, че човек би могъл да има и двете — каза тя. — Блясък на повърхността, и истинска същност отдолу. Не е задължително да бъдем изцяло солидни и сдържани, и вечно да носим обувки без ток.

Филип изглеждаше озадачен от несъгласието й.

— Разбира се, че не може да имаш и двете — каза той. — Или си обикновен и банален човек, или си задълбочен. Или държиш на важните неща, или постоянно тичаш след модата. Ние знаем кои сме. Няма значение как изглеждаме външно.

— Да — каза тя неохотно. — Да, предполагам.

— Следователно няма смисъл да пилееш времето си и парите ни в пазаруване.

— Не — отстъпи Изобел. — По-добре да се залавям за работа.

Тя затвори вратата на кабинета зад гърба си и издърпа стола си. Включи компютъра и загледа как екранът оживява. Помисли си, че върши тези действия като работник на конвейер във фабрика, всяка сутрин по това време през последните шест години. Стори й се много странно, че тази сутрин беше може би първата, в която бе изпитала негодувание срещу това.

Причината бе в разговора на закуска. Увереността на Филип в нейната сериозност, в моралните й ценности би трябвало да я радва. Фактът, че съпругът й има добро мнение за нея, би трябвало да достави удоволствие на всяка жена. Но заради тази негова висока оценка явно никога не й се полагаха нови дрехи. Понеже се възхищаваше на интелекта й и сериозността й, той никога не я глезеше. Не я насърчаваше да се интересува от мода, или да променя външността си по какъвто и да е начин. Изобел бе носила равни обувки, пола с дължина до средата на прасеца и прибрана назад коса при първата им среща, когато беше ерудирана и начетена аспирантка, и нищо не се беше променило. Изобел си помисли, че е на петдесет и две, а до вчера не знаеше, че има красива шия. Може би петдесет и две бе твърде късна възраст за откриването на такова преимущество. Кой щеше да й се възхищава, с изключение на добре обучени продавачки, продаващи обици? Кой щеше да забележи дали си е пробила ушите? Кой щеше да прокара пръст от меката част на ухото до ключицата й? Щеше ли някой да вдигне косата й, да я целуне по тила и леко да докосне кожата със зъби?

Изобел кликна върху файла, озаглавен „Писма до банката“ и прогони от ума си видението с мъжа, който я милва по врата. Беше се посветила на Филип и бе дала обещание пред себе си никога да не поглежда назад, никога да не се пита какъв можеше да е бракът им, ако той не беше болен. Вярваше, че трябва да е благодарна дори само за това, че той бе оцелял. Това беше най-важното. Пазаруването и съществуването на мъж, който харесва жени с дълга шия, и суетата бяха крайно маловажни. Отвори първата глава и започна да я форматира и разпечатва.

Изобел занесе първите десет глави от романа си в селската поща и сложи пакета на везните. Тежеше колкото завършен ръкопис на някоя от обичайните й книги. Плати да го изпратят с препоръчана поща до офиса на Трой, а после се отдръпна от гишето. Обикновено Изобел не ядеше нищо сладко. Като дете то й беше забранено, с изключение на едно шоколадово яйце по Великден, и така и не бе придобила вкус към сладките неща. Но чувстваше, че изпращането на първата част от романа на Зелда Виър заслужаваше някаква награда. И беше сигурна, че Зелда Виър ядеше шоколад.

Погледна щанда със сладкишите. Имаше малко неща, които помнеше от детството си. После видя голяма кутия бразилски орехи в шоколад. Усмихна се. Разбира се, че Зелда Виър щеше да яде бразилски орехи, обвити в шоколад, вероятно докато пиеше ментов ликьор.

— Ще ги взема — каза тя и посочи.

— За подарък ли? — попита жената, като посегна към голямата кутия.

— Да — каза Изобел.

— Късметлийка — отбеляза жената.

— Да — съгласи се Изобел. — Страхотна късметлийка е.

Паркира встрани от пътя на връщане към къщи и изяде една дузина от тях, един след друг, със страстна наслада, изпълвайки устата си с острия вкус на шоколада, а после вкусвайки топлото орехово ядро. След като изяде толкова много, че почувства леко, виновно присвиване в стомаха, тя скри остатъка от кутията под един шал на задната седалка. Тъкмо се канеше да запали двигателя, когато си спомни предупреждението на Трой, че границата между Изобел Латимър и Зелда Виър трябва да е непробиваема. Трябваше да се държи като шпионин. Излезе неохотно от колата и се вгледа в земите, които се спускаха надолу, встрани от пътя — подобни на кръпки ниви, пресечени от полускрити пътища, ферма отляво, в ниското, собствената й къща, скрита от гънката на хълма. Замахна силно и запрати кутията високо във въздуха. Тя се издигна, описвайки широка дъга в синьото небе, а после се преобърна и от нея се посипаха бразилски орехи в шоколад като порой от невероятни богатства. Изобел плесна възторжено с ръце и загледа как скъпите шоколадови бонбони се посипват безразсъдно върху земята на Кент.

— Това беше изцяло в стила на Зелда Виър — прошепна тя на себе си, избърса шоколада от устните си, повдигна увисналия колан на тъмносинята си пола, качи се обратно в колата и подкара към къщи.

— Купи ли уиски? — попита я Филип. — Почти сме го свършили.

— Не го ли включи в списъка за госпожа М.? Утре е денят й за пазаруване.

— Не ми е приятно тя да ми купува уиски — оплака се Филип.

— Не виждам защо.

Обядваха заедно. Изобел, на която й беше малко лошо от прекаляването с бонбоните, почти не ядеше. Пред Филип имаше зелена салата и резен сирене върху препечена филийка.

— Не ми се струва редно — каза той.

Изобел повдигна вежди. Знаеше, че проявява необичайно нетърпение по отношение на Филип. Нещо от духа на Зелда Виър беше влязло в нея заедно с бразилските орехи в шоколад.

— Е, нямах намерение да слизам отново до селото — каза тя кратко. — Искам да работя днес следобед.

— Предполагам, че тогава ще трябва да отида аз — каза той. Настъпи пауза, докато я чакаше да каже, че тя ще отиде с колата, вместо да го кара той да ходи пеша. Изобел не каза нищо.

— Бих могъл да сляза пеша, а ти можеш да ме вземеш — каза той. — Това може да е следобедната ми разходка.

Изобел се поколеба само за миг, а после изпита познатия прилив на вина при мисълта, че се държи себично и неприветливо към Филип.

— Разбира се — каза тя. — Да те взема ли от кръчмата в два и трийсет?

Филип се усмихна, доволен, че е постигнал своето.

— Нека да е в три, така ще имаш време по пътя да се отбиеш в магазина за алкохол и да купиш уискито — каза. — Предпочитам да не бия път по Хай Стрийт. Ще те чакам в кръчмата.

— Добре — повтори Изобел. — В три.

— Има проблем с ръкописа — каза Трой по телефона.

Изобел почувства, че я връхлита страх.

— Какъв? — попита тя бързо.

— Не мисля, че разбираш докрай тази литература — каза той.

— Какво имаш предвид? — запита Изобел. Погледна екрана пред себе си, на който Чарити тъкмо се готвеше да се срещне с бизнесдамата, която беше напуснала сектата и бе основала международен козметичен бизнес. Чарити се представяше за модел, лицето на пролетната колекция. Всеки момент щеше да върже жената и да бележи лицето й завинаги. Жената никога повече нямаше да се появи пред хора. Изобел беше напълно уверена, че сцената е идеален пример за жанра.

— Става дума за тези точки и запетайки — каза Трой: в гласа му най-после пролича веселостта.

— Какво?

— Знакът „точка и запетая“ не е на почит в популярната художествена литература. Ще изглежда странно.

— Какво използват?

— Запетайки. Не използват нищо друго, освен запетайки.

— А при обособяване на еднородни части в сложно изречение?

— Пак запетайки.

— Изреждане?

— Пак запетайки.

— Използват ли двоеточия за смислово разделяне на изречение?

— Избягват! — възкликна весело Трой. — Все пак си прекалено ерудирана, Изобел. Личи си отдалече. Трябва да преработиш онези глави, преди да мога да ги изпратя. Не трябва да имат никаква друга пунктуация, освен запетайки и точки. Нищо друго.

Изобел долови смеха в собствения си глас:

— А сюжетът?

— Идеален — каза Трой. — Съвършен във всяко отношение. Това е хит, Изобел. Или, по-скоро би трябвало да кажа, Зелда. Ударихме джакпота. Ще спечелиш много пари с тази книга, обещавам.

Тя затвори очи за момент и почувства как облекчението нахлува в нея и отпуска стегнатите й рамене и напрежението около очите й.

— Много пари — повтори тихо. Представи си плувния басейн, който щяха да построят в обора, така че Филип да може да упражнява мускулите си всекидневно. Гимнастическия салон щяха да направят до него. А тя щеше да си купи малко дрехи — не в стила на Зелда Виър, разбира се, но елегантни дрехи с хубава кройка. И можеше да си боядиса няколко кичура от косата, просто за да й придаде малко повече… „присъствие“ — прошепна тя. Щеше да си пробие ушите и да носи обици, които да подчертават дългата й шия. А Филип, заякнал от плуването, може би щеше отново да започне да се възхищава на външността й.

— Сложи навсякъде само запетайки или точки. И направи текста малко по-груб — нареди Трой. — Образите ти все още са прекалено изпипани: мисли клиширано, скъпа, избягвай оригинални метафори. Повече клишета и не толкова много дълги думи. А после ми го изпрати отново и ще го разпратя на всички издатели.

— На всички издатели ли? — запита тя. — Не само на „Пенсхърст“?

— Категорично не! — заяви той. — Ще ги накараме да се бият за този ръкопис. Всички ще искат да го купят. Ще трябва да организираме наддаване.

Филип подаде глава през вратата на кабинета.

— Не е ли време за обяд? — попита той.

Изобел трепна и наклони глава така, че да закрие гледката към екрана.

Филип видя, че тя говори по телефона.

— Кой е?

Тя покри с ръка микрофона на слушалката и прошепна:

— Трой. Само минутка.

— Не може ли да се обади пак?

Изобел кимна.

— Само още минутка.

Филип почака за миг, и когато тя не затвори телефона, изцъка леко от раздразнение, посочи ръчния си часовник и излезе от стаята, като затвори рязко вратата след себе си.

— Наддаване ли? — прошепна Изобел в слушалката.

— Безопасно ли е да говорим?

— Да, ако стане бързо.

Трой, на цели мили от нея в Лондон, снижи глас, сякаш за да опази тайната:

— Ще разпратя трите тави и резюме на всички големи лондонски издатели. Те ще го прочетат, а после ще наддават. Ще им дадем начална цена и ще приемаме оферти по телефона. Ще оставим това да продължи един ден — не по-дълго. В края на деня този, който е предложил най-висока цена, получава книгата.

— Но откъде ще знаят каква цена да предложат? Откъде ще знаят стойността на книгата?

— Това е най-хубавото от всичко! Няма да знаят. Защото никой не познава Зелда Виър, така че не могат да посочат цена въз основа на предишните й продажби. Тя е неясна величина. Трябва да рискуват. Но когато разберат, че и други участват и правят оферти, останалите също ще постъпят така. Моята работа е да вдигна шум, да ги развълнувам.

Изобел затвори отново очи и още веднъж си представи топлите води на отопления басейн и чистите бели плочки.

— А моята работа — да напиша романа.

— И да опростиш пунктуацията — посъветва я Трой. — Колко време има, докато приключиш?

Изобел погледна екрана. Това беше едва втората жертва на Чарити, тя трябваше да си отмъсти на още двама души, а после да срещне предводителя им и да се влюби в него.

— Сигурно два месеца — каза тя. — Не виждам как бих се справила по-бързо.

— Идеално — каза Трой. — Веднага ще се заема с рекламата.