Аферата „Зелда“

Трийсет и седем

Изобел, с коса, подстригана късо, по момчешки, с тесни сини джинси и бял пуловер, избута сама малкия си куфар върху лентата за багаж и помоли момичето на гишето за регистрация за място до прозореца.

— Да ви чекирам ли и за връщане, мадам?

— Няма да се връщам — каза Изобел кратко.

На яркото калифорнийско слънце, докато похапваше праскови край басейна в задния двор, преглеждайки коректурите на листовката, рекламираща новия му бизнес с басейни, Мъри чу как вратата към улицата се хлопна, а после долови и скърцането на пода, когато някой влезе в новата му къща. За момент си помисли, че беше небрежно от негова страна да не заключи вратата както трябва. Трябваше да не забравя, че вече не е в Англия, че никога вече нямаше да бъде в Англия. Надигна се от стола си без страх, за да се справи с евентуалния натрапник, влязъл от светлата улица пред дома му, и беше само отчасти изненадан да види Изобел, застанала в сянката на коридора към задния вход, загледана към него. Държеше в ръка куфар. С един поглед той отбеляза, че сега тя е с къса и светли дрехи; и че е едновременно разгневена и секси.

В прилив на неразбираемо желание, което го блъсна приятно право в корема, видя, че тя е боса.

— Дойдох за обувките си — каза Изобел.

Мъри кимна.

— Най-после.