Аферата „Зелда“

Шестнайсет

Изобел, облечена като Зелда, мълча по време на пътуването с влака до Ливърпул с Трой, мълчеше и докато се регистрираха в хотела.

— Иска ми се да успея да погледна музея и галерията — каза тя във фоайето.

Трой я изгледа сурово.

— Не бих предположил, че ще се интересуваш особено — каза той остро. — Пълно е само с разни стари неща.

За момент си помисли, че тя ще възрази, но после Зелда кимна с русата си глава, сякаш й липсваше енергията да настоява на собствената си идентичност; взе мълчаливо ключа си и последва пиколото горе до стаята си. Провери грима и косата си и слезе след по-малко от половин час за първото от интервютата за деня с една жена от местния вестник, която искаше да изготви задълбочена дописка върху преобразяването на Зелда от жертва на тормоз в авторка на бестселъри. Трой се облегна назад в стола си и загледа как Зелда парира обичайните въпроси и преразказва познатите анекдоти. След като тя свърши и жената си отиде, той й се усмихна с най-чаровната си усмивка.

— Обяд?

Тя поклати глава в жест, съвсем различен от ленивата грация на Зелда.

— Искам да телефонирам на Филип.

Той отбеляза мислено, че това не беше обичайното й време от деня за обаждания; и възрази:

— Зелда си няма Филип.

Тя го изгледа ядосано: изражение, което бе в пълно противоречие с гладкото лице.

— Е, аз имам — каза тя упорито.

Той се поколеба за момент.

— Да поръчам ли да ти изпратят обяд в стаята? — попита той. — Можеш да си вземеш почивка за два часа. Да отскочиш до музея, ако искаш?

— Бих искала — каза тя нацупено.

— Върви тогава — каза той мило. — Само се постарай никой да не те види. Аз ще се забавлявам тук до следващото ни интервю. Три часа в студиото на радиостанцията, не забравяй. Колата ще е тук в два и четирийсет и пет.

Изобел се изправи, а после се поколеба.

— Нали няма да се обадиш на онзи човек, докато ме няма? — каза тя, боейки се да му поставя изисквания, но по-изплашена от мисълта за това какво можеше да е следващото му действие.

Трой също стана и я целуна леко по бузата.

— Не — каза тихо. — Обещавам. Снощи беше изключение. Преобразих се в нея само защото се налагаше, а после се изпълних с твърде голяма увереност и вероятно попрекалих. Ще поговорим за това довечера, на вечеря. Ти върви да си починеш от нея и не се безпокой за това сега. Тя няма да тръгне да скитосва без теб. А тази сутрин се обадих на Джъстин Уейд от свое име, казах му да се разкара.

Изобел кимна, отиде в стаята си и изпита чувство на облекчение и утеха, набирайки домашния си номер, за да се свърже със сигурните неща в живота си.

Филип вдигна след доста време, и беше задъхан.

— С Мъри бяхме навън, в обора — каза той. — Избирахме осветлението. Донесъл е няколко лампи, които можем да сложим набързо, и няколко мостри от облицовка за стените, за да мога да видя как ще пада светлината. Казва, че това е едно от най-важните решения, които трябва да се вземат.

— О, добре — каза Изобел. Домът й сякаш беше много, много далече. Отчаяно й се искаше Филип да й заговори с малко интимност в тона, да каже нещо, което да я върне към брака й и дългата й, предана любов към него, да й напомни, че правеше това за него.

— Клоним към халогенно горно осветление, с няколко лампи, които да осветяват водата отдолу. Ще придаде чудесен ефект на отразена вода върху тавана. Точно си играехме с две кофи вода и светлините, и наистина е страхотно ефектно.

— Добре — повтори Изобел.

— Всъщност това ме накара да премисля цветовата схема — продължи Филип. — Смятах да се придържам към илюзията за обор с кафяви греди и белосани стени, но мисля, че е добре да се спрем на бледосиньо, това наистина ще подчертава отраженията.

— Така ли?

— Всъщност бихме могли да закрием гредите и да монтираме фалшив таван, така че да получим равна повърхност. Мъри казва, че трябва да възприемаме водата като прожектор, а тавана — като киноекран. Струва си суетнята по поставянето на фалшивия таван заради ефекта, който се получава.

— Не е ли доста скъпо?

Филип се засмя.

— Това е нищо в сравнение със сумата, която ще ни искат, ако решим да монтираме прозорци на покрива — каза той. — Бях шокиран, когато погледнах цените. Мъри донесе брошурите да ми покаже и каза, че дори той ги смятал за малко солени. Мислехме да свалим покрива на обора изцяло и да го заместим с големи електрически прозорци. В хубави дни плъзгаш прозорците встрани. Освен това ще избием южната стена на обора и ще я заместим с прозорци, така че да можем да направим басейна фактически открит през лятото. Цялата конструкция ще изглежда като напълно открит басейн. Мъри казва, че е чудесно преживяване да отворим цялата постройка. Наистина вълнуващо. И можеш да плуваш нощем под звездите.

— Но казваш, че струва твърде много? — поиска да се увери Изобел.

— Така мисля — каза Филип преценяващо. — Но трябва да решиш, когато се прибереш вкъщи през уикенда. Няма да прибързвам да вземам никакви важни решения без теб. От теб зависи, скъпа. Не забравям коя е малката печалбарка.

— О, не — каза Изобел бързо. — Този проект е твой, и ти работиш по него толкова старателно. Ще се оставя да ме насочваш.

— Ще го обсъдим — каза той спокойно. — Наистина искам да имаш най-доброто. Заслужаваш го, след като работиш толкова упорито.

За момент тя се почувства готова да заплаче заради великодушието му, при положение, че той нямаше представа каква беше работата й и как тя с всеки изминал ден затъваше по-дълбоко в сложна и заплетена измама.

— Иска ми се да си бях у дома — каза тя искрено.

— Защо не си дойдеш тогава? — попита той сериозно. — Винаги можеш да приключиш по-рано, да им кажеш, че си болна или нещо подобно.

Изобел потърка лице и почувства, че хлъзгавият фон дьо тен на Зелда е мокър от сълзите й.

— Не, не, не бих могла да направя това. Ще издържа докрай. Просто ужасно ми домъчня за вкъщи, като те слушам да говориш за басейна и всичко останало.

— Е, това е вълнуващ проект — съгласи се той. — А Мъри наистина е много талантлив човек. Всъщност е трябвало да учи за архитект, притежава това умение да вижда нещата. И може да ги описва така, че сам да можеш да ги видиш. Толкова добре описва как плъзгащият се покрив се отмества назад и отваря басейна към небето. Ще го харесаш, той си служи с думите умело като теб.

Изобел кимна.

— С нетърпение очаквам да видя подробните планове — каза тя. — Госпожа М. добре ли се грижи за теб?

— Накарахме я да се качи на подвижна стълба, за да придържа рулетката към гредите — каза той, весел като момче. — Тя непрекъснато се смееше, защото аз трябваше да държа V стълбата, а не можех да я крепя стабилно.

Изобел се опита да се усмихне.

— Звучи толкова забавно.

— А после всички слязохме до кръчмата за ранен обяд — каза той. — Денят беше твърде хубав, за да се закотвяме в къщата.

— Извел си госпожа М. на обяд?

— Мъри настоя. Каза, че тя е свършила някаква прилична работа сутринта поне веднъж в живота си.

— О — Изобел се опита да си представи как Филип излиза на обяд с човека за басейна и икономката. — Липсвам ли ти? Самотен ли си?

— О, не! — Искреността му беше несъмнена. — Прекалено съм зает, за да ми липсваш, скъпа. Очаквам с нетърпение да се прибереш вкъщи, разбира се.

— Разбира се — каза Изобел тихо.

— О, виж, скъпа, трябва да вървя. Госпожа М. и Мъри отново имат нужда от мен навън. Ще се обадиш ли отново довечера?

— Не — каза Изобел унило. — Това може да е днешното обаждане, след като вече чух новините. Да се обадя ли отново утре?

— Непременно — каза той. — Съжалявам, че трябва да прекъсна.

— Няма значение — каза тя. — Дочуване, скъпи.

— Дочуване.

Тази вечер мрачното настроение на Изобел все още не беше преминало. Не искаше да вечеря в ресторанта на хотела, нито да излиза за вечеря. Вместо това се нахраниха в стаята си. Изобел изчака в банята, докато келнерът донесе големия поднос и подреди масата, а после се появи по хавлиен халат, без косата или грима на Зелда, просто като себе си, предизвикателно негримирана, неукрасена, и изглеждаща точно на годините си.

Трой, който гледаше ранните вечерни новини по телевизията, изключи телевизора и се изправи, когато тя влезе, обхващайки с поглед умората в лицето й и тъгата в очите й.

Хранеха се мълчаливо. Трой наля на Изобел по-голямата част от бутилката с вино.

— Какво става? — попита той, не особено въодушевен при мисълта за разговора, който трябваше да последва.

— Става дума за Филип — каза тя изненадващо.

Трой, който беше очаквал оплакване заради излизането си като Зелда, скри изненадата си.

— Мислех, че този нов замисъл за басейна е нещо мимолетно — каза тя. — Но той се запалва все повече и повече. Сега говори за електрически прозорци за покрива и стъклена южна стена. Не съм сигурна, че можем да си го позволим.

Трой кимна:

— Колко?

— Не каза. Но в общи линии говорим за нова постройка, ако ще има нов покрив и нова стена, нали? А после изкопаването на басейна, и цялото оборудване. Той говори за филтри и помпи, и отопление.

Трой кимна.

— Звучи скъпо.

— И наистина ще бъде според мен.

— Открихме офшорната сметка с твоите сто и петдесет хиляди лири, а после при публикуването на книгата с твърди корици ще има още сто хиляди лири, така че тази сума би трябвало да постъпи в сметката този месец. Можеш да изтеглиш оттам каквото ти е нужно. След това обаче няма да има нищо в продължение на година, считано от този момент, до публикуването на книгата с меки корици — припомни й Трой. — Това обаче е четвърт милион само през тази година, и малко по-малко от сто хиляди, които ще постъпят в сметката догодина. С тази сума би трябвало да можеш да купиш един-два басейна.

Напрегнатото изражение на Изобел се разведри.

— Да, държа се глупаво. Спечелих цяло състояние, нали? Достатъчно за всичко, което може да поискаме — тя хвърли поглед към Трой. — Много съм ти признателна. Нямах намерение да се оплаквам.

Той импулсивно стана от масата и протегна ръка към нея. Придърпа я да седне на софата до него. Изобел, стоплена от нежността му, се настани в сгъвката на ръката му и приятелски облегна глава на рамото му.

— Откъде му хрумват тези големи идеи? — попита Трой. — Би трябвало да знае, че не можете да си позволите и половината от това? Освен ако… о, Изобел, казала ли си му за Зелда и нейните аванси?

— Не! — възкликна тя. — Не! Категорично не. Работата не е в това, че очаква да имаме много пари. Казах му, че съм спечелила добре от последния роман, за да обясня, че имаме достатъчно за малък плувен басейн. Той толкова много го искаше, и аз си помислих, че това може да събуди интереса му, и ще е добре за състоянието му…

— Значи той си мисли, че си спечелила някаква сума от рода на — колко, петдесет хиляди лири?

Изобел кимна:

— Знае, че работя върху нова книга на Изобел Латимър. Ако приеме, че получавам нов договор за нея, тогава тази година ще имаме постъпления от шейсет или седемдесет хиляди лири.

— Трябва да извадиш данъците — напомни й Трой — и комисионната.

Тя кимна.

— В такъв случай как мисли, че можете да платите за басейна и всичките му там плъзгащи се покриви и прозорци?

Тя се отпусна, подпряна на ръката му.

— Това е проблемът — каза тя. — Не мисли. Това, което се случи, докато се разболяваше все по-тежко, е че той престана да мисли. Аз просто се нагърбих с тази страна на нещата. Виждаш как хората го правят непрекъснато. Мъже, които не умеят да готвят, които дори не знаят къде стоят кърпите за съдове, защото това не им е работата. Жени, които не знаят как да напишат чек. Е, именно това се случи на нас. Никога не сме го планирали, никога не съм имала такова намерение. Но когато се случи, поех целия контрол върху финансите, и сега той дори не пита за тях. Давам му джобни пари и плащам сметките, когато пристигнат. Той никога дори не мисли за пари.

Трой кимна, тайно отвратен при мисълта за брак, в който един мъж се връща към детинска зависимост.

— Но той сигурно знае, че не е възможно да си позволиш всичко това като Изобел Латимър.

Тя придоби виновно изражение.

— Никога не съм му казвала, че хонорарите от книгите на Изобел Латимър намаляват — каза тя. — Не исках да го тревожа. Той мисли, че все още се справяме добре. Мисли, че осъществяваме същите продажби, както през седемдесетте. Не си дава сметка, че разчитаме само на по една книга, мисли си, че печеля пари и от всички други книги. Мисли, че всички аванси са донесли печалба и че изкарвам пари от всички заглавия. Смята, че сме наистина заможни.

— Е, благодарение на Зелда сега наистина сте — каза Трой. — И очевидно той няма да задава неловки въпроси за това точно как се справяте. Единственото, което трябва да направиш, когато се прибереш вкъщи за уикенда, е да настояваш да не харчиш всичките си печалби за нещо, което всъщност не можете да си позволите. Трябва да запазиш поне една трета от тази сума за данъци.

Тя кимна.

— Просто ще трябва да бъдеш твърда с него — каза Трой.

Изобел се поколеба. Трой се обърна, за да може да види умореното й лице.

— Толкова е трудно — каза тя със слаб глас. — Толкова ми е жал за него. Ако го беше познавал, когато беше здрав, щеше да разбереш защо. Беше толкова енергичен и умен, беше… — тя млъкна рязко.

Трой се вгледа за миг в лицето й. Тя изглеждаше като жена, напълно безсилна да направи каквото и да било. Помисли си, че дори съпругът й да я пребиваше всяка вечер, пак не би могла да изглежда по-омаломощена. Вгледа се замислено в нея за момент и тя срещна погледа му, сивите й, искрени очи се вгледаха в неговите тъмносини.

— Просто трябва да бъдеш твърда — повтори той.

Изобел поклати глава.

— Не мога да му кажа „не“. Просто ми се къса сърцето. От най-остроумния, най-чаровния… най-сексапилния мъж, когото съм срещала, сега се превърна в стар, уморен, твърде сприхав инвалид. Идва ми да заплача всеки път, щом го видя. Не мога да направя нещо, което би направило такъв живот още по-празен — тя направи пауза. — Той е един разочарован човек.

Трой си помисли, че това звучеше като заглавие на книга: „Разочарованият човек“.

— Знам какво би могла да направиш — предложи той. — Би могла да помислиш за Зелда. Как би се справила тя с това? Ако Зелда беше омъжена за него, какво щеше да направи? Докато се прибереш вкъщи, вече ще си била Зелда една седмица. Можеш да правиш нещата така, както би ги направила тя. Зелда би била в състояние да каже на някого, че прекалява. Зелда би била в състояние да откаже нещо на някого, дори ако го обича. Мога да си я представя да казва, че нейната любов е достатъчна, повече от достатъчна за всеки мъж. Той не би имал нужда и от плувен басейн.

При тази мисъл тя се разведри.

— Тя би го направила, нали?

Той се усмихна:

— Не си представям Зелда да се скъсва от работа, за да купи нещо, което не желае особено. Мога да си я представя как казва съвсем ясно на съпруга си, че тя печели парите, а той само ги харчи, и това трябва да спре.

— Но тя не е особено добра жена, нали? — осмели се да каже Изобел. — Ние я създадохме като жена, която може да си отмъсти на похитителите си. Всъщност изобщо не й дадохме морален облик. Тя не е способна на подобно ниво на морална преценка. Тя е измислен образ, а не морален човек, който живее в сложен свят.

Трой се усмихна.

— Бих казал, че невинаги е предимство да бъдеш добра жена. Струва ми се, че би било страхотно да бъдеш някой, който не е способен да ориентира живота си по определена морална преценка.

За момент си помисли, че беше стигнал твърде далече, тя би отблъснала идеята да бъдеш морално безразсъден. Но после тя се обърна в прегръдката му и го погледна, с лице, много близо до неговото. Трой осъзна, че са се озовали в интимна близост без защитата на лицето на Зелда помежду им. Нямаше слой от фон дьо тен и пудра, нямаше маска от очна линия и коректор. Нямаше нищо, освен чисто измитото лице на Изобел и неговото, толкова близо, че можеха да се целунат.

Не се целунаха. Взираха се един в друг, сякаш трябваше да опознаят всяка пора, всяка бръчка по лицето на другия. Той видя как кожата й потъмняваше под очите в сенки, станали почти тъмнокафяви. Тя видя извърнатите надолу ъгълчета на устата му, които след няколко години, навярно пет или десет, щяха да го бележат като неудовлетворен човек. Той видя умората в лицето й, провисналата кожа на челюстта и при очните й орбити. Видя разклоняващите се линии от ъгълчетата на очите й, където усмивките бяха изтощили кожата и й бяха придали характерни гънки, и осъзна, че напоследък тя рядко се усмихваше искрено и широко. В някакъв момент радостта от живота беше белязала лицето й, но сега бръчките приличаха на коловози по неизползван път.

— Уморена си — каза той, и гласът му беше изпълнен с нежност, сякаш говореше на нежно обичан приятел, който бе завършил дълго, тежко пътуване и още не му беше позволено да си почине.

За момент тя не продума; после поклати глава.

— Нещастна съм. Различно е.

Той я зачака да каже нещо повече.

— Сега двете неща ми се струват еднакви — каза тя бавно. — Сега умората и нещастието ми се струват едно и също. Често имам чувството, че съм уморена, а, разбира се, аз наистина работя много усърдно; работя и се подтиквам да работя по-усърдно. Но това чувство на изтощение, чувството на поражение още, преди да съм започнала, чувството, че имам твърде много за вършене и не съм в състояние да свърша всичко — това изобщо не е истинска умора. Знам го, защото изпитвам все същото, когато се събуждам сутрин. Дори ако спя цяла нощ от десет вечерта до десет сутринта, пак се събуждам, чувствайки се уморена. Не се чувствам уморена, а изхабена. Не се изтощавам от усилието, изтощавам се при мисълта за усилие. Не искам утрото да настъпва. Не искам денят да започва. Искам да проспя остатъка от живота си. Ако можех да заспя и да не се събудя никога повече — бих го направила.

Трой я прегърна малко по-плътно, сякаш искаше да заглуши с рамото си тази ужасна, откровена изповед. Но тя отказваше да бъде накарана да замълчи. Искаше той да знае, искаше да изрече мрачното си признание.

— Единственото нещо, което ми доставяше наслада, истинска наслада, беше писането — каза тя тихо. — Когато Филип се разболя и мислехме, че ще умре, това беше единственото, което ме откъсваше от страха и скръбта. После, когато той беше зле през цялото време, просто винаги и непрекъснато зле, писането ми беше единственото живо и жизнено нещо в цялата къща. А после, по някаква причина, писането ми стана някак ужасно кухо. Не мога да опиша причините. Струваше ми се, че цял живот съм писала едни и същи книги за едни и същи хора, хора като мен, в къщи като моята, горе-долу на моята възраст, и отново и отново трябваше да правят избори: дали да признаят или да скрият. Да се доверяват или да се съмняват. Да останат ли верни и предани или да зарежат всичко. И понеже те са в моите романи, а не в роман на някой от онези млади автори, които мислят, че нищо не е по-важно от тях самите, които мислят, че единствената история, която си струва да се разкаже, е тази за себични желания и стремеж да постигнеш собствена индивидуалност, защото това са моите герои, те винаги избират благоразумието, доверието, постоянството — тя въздъхна за миг. — Боже мой, но те са отегчителни.

Искаше му се да я прекъсне, но нямаше какво да каже, докато тя разгалваше скелета на живота си.

— Когато получих първата си лоша рецензия, преди последните два романа, помниш ли?

Трой кимна.

— Онзи млад човек, Питьр Фрайди, написа унищожителна критика на „Съдникът и присъдата“. Донякъде бях наскърбена и засегната, разбира се. Но част от мeн беше съгласна с него. Той твърдеше, че моето писане е морализаторско като в следвоенните романи, художествената литература на петдесетте. Твърдеше, че е отминало времето, когато всички са искали да четат дълги и сложни вътрешни спорове за морала. Казваше, че хората искат ирония и действие, и драматично самоусъвършенстване. Съвременни фабули, казваше той, а не спорове колко ангела могат да се поберат на върха на една игла. Каза, че съм романистка на интелектуалната теология.

— И го уволниха два месеца по-късно — изтъкна Трой.

Изобел се усмихна.

— Да, но част от мен му даваше право. Той твърдеше, че е отегчен от типа книги, които пиша: дребните и незначителни подробности на семейния живот и морала, разработени в междуличностни отношения. Когато прочетох рецензията му, една частица от мен изкрещя: „Ура! Най-после някой, на когото му стиска да го каже! Най-после някой да каже, че е отегчен от тези неща, след като аз самата се отегчавам с тези теми от години“.

Трой я погали по косата.

— Има и друго — каза тя, като внезапно се надигна, измъкна се от прегръдката му и се оживи. — Другото нещо е, че прекарах толкова много време да пиша за такива герои, които правят дълбокомислени морални избори и накрая избират да постъпят правилно. Сама си поставих ограничения. Така че, когато Филип се разболя, ми се стори, че всичките ми романи са били упражнение за начина, по който да се държа. Никога не ми хрумна да правя нещо друго, освен да го подкрепям, да го издържам, и да отхвърля собствените си планове и собствените си амбиции и всичко, което се бяхме надявали да направим, заради болестта му. Той има своята инвалидност; а аз имам него. Аз съм като добра майка, жена, толкова посветила се на грижите, че вече не й се налага да прави никакви избори, тя не вижда никакви избори пред себе си. Тя иска да постъпи правилно. Трябва да постъпва правилно. Точно както аз винаги ще избирам правилната постъпка. Аз съм длъжна да постъпвам правилно, дори когато ми призлява от умора и досада, и тъга заради живота ми.

Той чакаше.

— А после се появи Зелда — каза тя простичко. Вдигна поглед към него и той видя, че макар лицето й да бе набраздено и уморено, очите й, пълни със сълзи, грееха в прекрасен, блестящо сив цвят. Изпълни го дълбоко, пламенно съжаление, че една толкова талантлива и толкова красива жена бе толкова уморена, че искаше да спи, докато умре, толкова дълбоко предана, че не можеше да види изход от една ситуация, в която със сигурност някъде имаше някаква промяна, някаква свобода, която тя можеше да извоюва.

— Изобел, толкова си красива — възкликна той.

Тя не изглеждаше изненадана. Вгледа се спокойно в младото му лице. Той бавно целуна будещата жал, осеяна с петна кожа под очите й. Нежно целуна бледите устни. Тя затвори клепачи и се предаде на леките му, снизходителни целувки, които се посипваха като дъжд, като милостиня, по лицето й. Почувства как той внимателно смъква халата от раменете й, и докосването на ръцете и устните му по шията си, по леко провисналите си гърди, по меката, отпусната кожа на корема си. Мълчаливо се свлякоха заедно на пода: Изобел чувстваше в докосването на Трой нещо топло и познато, а в същото време — и нещо напълно непознато. Никога преди не бяха оставали голи заедно. Никога преди не се бяха показвали в истинската си същност. Когато прекараха двете дълги еротични нощи в леглото, той беше Зелда, а тя беше окрилена от надежда, увлечена във фантазията, която двамата бяха създали. Сега тя беше уморена, тъжна жена на средна възраст, а той беше мъж, тласкан от дълбока, пламенна жал. Искаше да я преобрази, искаше да види как тъжното й, сломено лице засиява от малко радост, искаше извитата й надолу уста да се извие нагоре и да заличи дълбоките вдлъбнати линии, които я обрамчваха.

А в полунощ, когато се преместиха от пода до софата в леглото на Изобел, той си получи наградата. Полузаспала, повдигайки завивките, за да се плъзне вътре и трепереща от внезапния хладен допир на чаршафите, тя хвърли поглед към него и сънливата й усмивка беше по-радостна от цялата изрисувана красота на Зелда.

Изобел се събуди рано, давайки си сметка, че Трой все още беше до нея. Предпазливо обърна глава на възглавницата и се вгледа в спящото му лице. Русата му брада беше набола, сънят беше изгладил бръчките от лицето му. Изглеждаше млад и миловиден. Искаше й се да го събуди с целувка, искаше й се да докосне топлото му, крехко тяло, но остана от своята страна на леглото: помисли си, че той има нужда от сън и че една добра любовница би пазила покоя му.

Чувстваше се лепкава и уморена след любенето, изпитваше възхитителна чувствена лекота, каквато не бе познавала никога преди. Винаги преди присъствието на Зелда се беше явявало като пречка към интимността между Трой и Изобел, както и единственият им път за връзка. Сега Изобел беше насаме с Трой и можеше да почувства собственото си желание към него. За пръв път знаеше, че той беше избрал нея, без параван, без посредничество. Вярваше, че сега Трой искаше нея. Сега бяха наистина любовници. Усмихна се и го докосна леко по бузата, все така внимавайки да не го събуди. Помисли си, че това беше нейният любовник. Това беше началото на любовна афера. Кой знаеше къде можеше да я отведе тя? Не можеше да я отведе далече от предаността й към Филип, нищо не можеше да я освободи от нейния дълг към съпруга й. Но Трой знаеше това. В един неповторим, чудодеен миг Трой, разбрал всичко, въпреки това беше избрал да я обича, въпреки това беше избрал да я повали на пода, да я повдигне на леглото.

До нея Трой се размърда и отвори очи. Шокирано срещна спокойния, любящ поглед на Изобел, запита се от колко ли време е будна и се взира в лицето му. Изпита силно смущение и дълбоко осъзнаване, че отношенията им бяха станали едновременно по-интимни и далеч по-трудни.

— Напълно будна? — каза той ведро. — И изглеждаш чудесно. Ще ти приготвя чаша чай, докато си вземеш душ. Днес ни предстои още един натоварен ден.

Измъкна се от леглото, без да я докосва, избягвайки изненадания й поглед. Докато пълнеше чайника и го включваше, хвърли поглед назад към леглото. За негово облекчение тя ставаше, придърпвайки подплатения халат около несъвършената си голота. Той й прати въздушна целувка.

— Нов ден, нов долар — каза бодро. — Ще отскоча до стаята си да взема душ.

Взеха влака за Бирмингам след интервю в местно радио, и се регистрираха в поредния хотел. Трой беше внимателен с Изобел, загрижен за удобството й. Изобел, под шлема на косата на Зелда и зад маската на грима й, се чувстваше обичана, чувстваше се обгрижвана, разбрана, призната, дори докато носеше маскировката си, дори докато той я мамеше.

В Бирмингам се нахраниха в трапезарията на хотела и Трой придружи Изобел до вратата й след вечеря. Тя осъзна, че той възнамеряваше да се прибере в собствената си стая едва когато той се отдръпна от отворената врата.

— Няма ли да спиш тук? — попита тя дръзко.

Той поклати глава. Досега не знаеше как да се подготви за това предизвикателство, макар да бе знаел, че то ще дойде. Отговорът му хрумна в момента.

— Толкова съжалявам, любов моя — каза мило. — Имам такова ужасно главоболие тази вечер. Понякога получавам пристъпи на мигрена, знаеш ли.

По лицето й моментално се изписа нежност.

— О, трябваше да кажеш! Никога нямаше да те задържа на вечеря.

— Исках да бъда с теб — възрази той.

— Не, не — каза тя. — Отивай право в леглото. Имаш ли някакво лекарство, което да вземеш?

— Да. Ще се оправя.

— Да ти приготвя ли чаша чай? Би ли искал чаша чай, когато си легнеш?

Трой почувства възхитителното изкушение на хипохондрията.

— Не бих искал да ти създавам грижи.

Тя сияеше.

— Никакви грижи. Лягай си, а аз ще дойда след пет минути и ще ти донеса чаша чай.

Трой си позволи да придобие отпаднал вид.

— Би било прекрасно.

Тръгна надолу по коридора и влезе в стаята си. Разсъблече се бързо и си облече пижамата. Скочи леко в леглото, когато вратата се отвори и Изобел влезе в стаята с чаша чай в ръка.

— Заповядай — каза тя нежно. Остави чашата на нощната му масичка и се наведе над леглото да го погали по челото. — Имаш ли си всичко необходимо?

— Всичко — каза той със сладък глас. — Освен целувка за лека нощ.

Беше очаквал тя да положи уста върху неговата, да го възбуди с докосването си. Сега, когато беше в собственото си легло, и имаше контрол над любенето им, щеше на драго сърце да приеме един страстен ход от нейна страна, щеше да реагира на аванс. Но за негова изненада тя се наведе и го целуна по челото, нежно, както майка целува болно дете.

— Лека нощ — каза тя меко. — Лека нощ, скъпи мой. Наспи се добре. Знам, че на сутринта ще си по-добре.

С тези думи тя си тръгна, затваряйки тихо вратата зад себе си.

Докато отпиваше от чая, а после се облягаше на възглавниците и се унасяше в сън, Трой разбра малко по-добре защо бракът на Изобел беше такава радост за съпруга й и такъв извор на печал и умора за нея.

След онази нощ Трой не искаше да остави Изобел да се прибере вкъщи при Филип сама. Имаше лошо предчувствие за връщането й в къщата, която като че ли сега се управляваше от Филип, от госпожа М. и от постоянния гост Мъри, строителят на басейни. Наглеждаше я как приготвя куфара си в събота сутринта в хотелската стая, като следеше през цялото време за неща, които бяха дошли от живота на Зелда и не биваше да се връщат в къщата в Кент.

— Трябва да бъдеш като шпионин — напомни й Трой, като се спусна върху чифт бродирани кюлоти и ги дръпна в куфара си. — Абсолютно никаква връзка между единия и другия живот.

— Може да съм си ги купила сама — оплака се Изобел, гледайки със съжаление как изчезват.

— Би могла, но не си — каза Трой. — Те са на Зелда и ти го знаеш. Всеки, който те познава добре, би се усетил, че си купуваш разни неща, че харчиш повече пари за себе си. Не можеш да оставяш такива улики, Изобел, трябва да имаш два напълно различни живота.

Тя кимна и неохотно му предаде шише масло за вана за ароматерапия.

— Не би ли си купила това? — попита той. Струваше малко повече от пет лири за едно голямо шише. Знаеше, че тя обича мириса и млечния цвят на водата във ваната.

— Не — каза Изобел кратко. — Не бих си купила нещо такова.

— В такъв случай какво използваш във ваната си у дома? — попита той.

Тя извърна поглед от него, сякаш признанието щеше по някакъв начин да я посрами.

— Филип има соли за вана с магнезиев сулфат, заради състоянието си — каза тя. — Все забравям да си купя мои. Използвам неговите.

Трой се поколеба, изкушен да й върне маслото, да я подтикне да се поглези още малко. Но се спря. Измамата трябваше да е на първо място, преди всичко друго.

— Нещо друго за опаковане? — попита той хладно.

— Това е — отвърна тя.

Останаха делови, докато напускаха хотела. Изобел, която беше пристигнала като Зелда, напусна хотела бързо, прекосявайки фоайето в безличните дрехи на Изобел. Никой не забеляла застаряващата жена в тъмния костюм. Никой никога не забелязваше Изобел Латимър. Единствено когато бе облечена в прекрасните дрехи на Зелда, хората обръщаха глави след нея. Единствено когато разиграваше мелодраматичната роля на Зелда, привличаше внимание. Отидоха с такси до гарата, а после се качиха на влака.

Когато потеглиха обратно към Лондон, Трой се върна към въпроса за прибирането на Изобел у дома и за онова, което можеше да открие там. Тревожеше го представителят на фирмата за строителство на басейни.

— Обзалагам се, че смята да сложи поне петдесет процента надценка — каза Трой подозрително. — Бас ловя, че е някой наистина хитър търговец. Не подписвай нищо, без първо да го дадеш на адвокат да го погледне, Изобел, става ли?

Пътуваха в първа класа, сами в купето. Изобел, чиято кестенява коса бе прибрана спретнато на тила, облечена в семплия си тъмносин костюм, наблюдаваше пейзажа, преминаващ пред прозореца на влака.

— Няма — каза тя несигурно. — Обожавам влаковете, а ти? Мисля, че са толкова ужасно очарователни.

— Да — каза Трой. — Но говорехме за човека с басейна.

Сивите очи на Изобел блеснаха за миг, отправени към него.

— Не — каза тя. — Ти говореше за човека с басейна, а аз сменях темата.

— Този човек ме безпокои — обясни Трой.

— Сигурна съм, че е напълно безобиден.

— Ако е продал на Филип закрит басейн с плъзгащ се покрив и прозорци, джакузи, сауна, и покрит пасаж от къщата, значи не е безобиден. Той е лукав търговец, а аз се опитвам да си свърша работата и да предпазя клиентката си.

Тя кимна.

— Знам, че се опитваш. Но не става дума само за пари и договори.

— Това е най-важното.

Изобел поклати глава.

— Не и за мен. Най-важното е, че Филип откри нещо, на което наистина се наслаждава, нещо, което му създаде хоби и интерес и го накара да се почувства по-жизнен, отколкото е бил от години насам. Това струва много. Нямаш представа колко много.

Трой се постара да съхрани търпение.

— Не отричам това. И е страхотно за него. Затова съм доволен. Но искам да кажа следното: не може ли той да има хоби и интереси, които не предполагат изхарчването на огромна сума от парите ти, получени като Зелда Виър, наведнъж? Не може ли да има хоби и интерес, които спокойно да можете да си позволите?

— Той не е алчен — каза тя твърдо. — Просто няма представа колко печеля и колко невъзможно скъп ще бъде басейнът. И вината за това е моя. Когато той се разболя, аз просто поех всичко и оттогава просто ръководя всичко. Не съм му казала, че имаме финансови проблеми. Просто се опитвах да се справям с всичко сама.

Трой кимна.

— Тогава се справи и с това — каза той. — Не можеш да му позволяваш да харчи, без да си му казала необходимото. Ако, както казваш, не е алчен, а просто зле осведомен, тогава трябва да го осведомиш. Кажи му колко печели Изобел Латимър, добави към това по трийсет хиляди на година, ако искаш; но му дай представа за бюджета ви.

— Не мога да го разочаровам — заяви тя. — Той не бива да се тревожи.

Трой покри ръката й със своята през масата.

— Разбирам — каза той топло. — Но помни как се почувства, когато ти казах, че ще платят само двайсет хиляди лири за романа ти, и знаеше, че нямате достатъчно пари, за да се издържате. Нали не искаш да се озовеш отново с онзи ужасен дълг и нищо налице като резултат от цялата тази работа, освен огромен плувен басейн с плъзгащ се покрив.

Изобел се усмихна.

— Знам, че си прав.

Видя удоволствието й, задето поемаше отговорност вместо нея, пък макар и само в ограничен смисъл, колкото да я посъветва какво да прави, а после да я остави да продължи с по-трудната част — да го направи наистина.

— Трябва да бъдеш твърда — каза той.

— Ще опитам — обеща тя.