Аферата „Зелда“

Седем

Този път бяха по-уверени във вкуса на Зелда. Избираха лично дрехите й, разхождайки се бавно по етажите с дизайнерски дрехи, оглеждаха и отхвърляха. Съгласиха се, че Зелда няма нужда от друг костюм, но че ще е добре да има две рокли, едната — с манто в тон с нея за студените дни, когато щеше да е на турне, и от още една вечерна рокля. Изобел специално държеше да си купи копринена пижама и копринен халат в същия цвят.

— За да се разхождам из къщи с него — каза тя.

Трой не коментира: и за двамата бе очевидно, че всякакви „разходки“ от страна на Зелда щяха да са в апартамента му с него.

Откриха семпла права рокля с прекрасна кройка, която Изобел беше готова да купи. Трой поклати глава:

— Твърде изискана — каза той. — Изобел Латимър би я носила. Стилът на Зелда е много по-фриволен.

— Трябва й зимно палто — каза Изобел.

— Кожено — заяви Трой.

— Със сигурност не! — Изобел беше шокирана. — Никой не носи кожа.

— Никой не носеше кожа — поправи я Трой. — Това беше безмерно досадната политическа коректност на осемдесетте. Сега хората носят кожа. Богатите жени носят кожа.

Изобел се канеше да възрази.

— Да отидем да погледнем — каза настойчиво Трой. — Да видим дали има нещо, което смятаме, че тя би харесала.

Излязоха на улицата, тръгнаха бавно надолу и влязоха в първия магазин за кожени палта, на който попаднаха. Когато прекрачиха прага, и двамата моментално взеха решение. Магазинът бе изпълнен с прохладно ухание на кожи, неустоимото ухание на богатство. Палтата бяха привързани към поставките с леки верижки, сякаш бяха твърде скъпоценни, за да бъдат дори гледани без позволение. Продавачките идваха да обслужват клиентите с ключове на кръста като портиери на замък от осемнайсети век. На бюро до вратата седеше един мъж и не обслужваше никого, а свеждаше глава и се усмихваше, когато клиентите влизаха, сякаш това беше негов собствен клуб за отбрани посетители.

Една от продавачките, придружавана от асистентка, се приближи и когато Трой започна да посочва едно кожено палто, а после друго, те ги отключваха в благоговеен ритуал, а после ги смъкваха от закачалките и ги нахлузваха на раменете на Изобел. Обвиха я в тъмна норка, в блед оцелот, накараха русата й коса да засияе в контраст с тъмния кадифен блясък на тюленовата кожа. После намериха палто в два цвята, красиво изработено от меки къси кожи, несъмнено скъпо палто.

— Това е — въздъхна Трой.

Беше норка в цвета на блед пчелен мед, с широка яка от контрастираща тъмна норка, която можеше да се прегъва, за да образува топло жабо около врата. Изобел погледна видението в огледалото пред себе си — русата й коса се спускаше като водопад над тъмната яка и меднозлатистата кожа, хармонираща с косата.

— Колко струва? — попита тя.

Асистентката хвърли поглед към Трой, преди да отговори. Трой наклони глава към ухото й. Изобел долови шепот. Прозвуча като четирийсет хиляди лири.

— Няма значение — заяви важно Трой. — Това е работен капитал. Ще го вземем — подаде златната си кредитна карта на асистентката и я оставиха да го опакова, докато те поеха обратно към „Хародс“.

— Как плащаш за това? — попита неспокойно Изобел.

— Кредит — каза Трой важно. — Аванс срещу печалбите ти.

— Аванс откъде? — попита Изобел. — Кой плаща? Издателите ли?

— Банковият ми мениджър — каза Трой с гримаса. — Какво можем да направим? Трябва да имаш тези дрехи.

— Не е нужно да имам палто за четирийсет хиляди лири — каза Изобел, когато се върнаха в „Хародс“ и се качиха с асансьора до отдела за дизайнерски рокли.

— Нужно е, и още как — каза Трой. — Хайде.

Влязоха в стаята така, сякаш тя им принадлежеше. Една от асистентките ги разпозна и се приближи напред с усмивка.

— Още няколко рокли — каза Трой със замах. — Зимни коктейлни рокли, и няколко жакета или дълги шалове в тон с тях.

Одобриха една права рокля в електриково синьо с обикновено сако в тон с нея, коктейлна рокля в бяло и златисто със сако в същия цвят, и украсена с мъниста синя вечерна рокля. После продължиха към отдела за обувки и избраха обувки в тон с дрехите, после към отдела за изящно бельо, и купиха още няколко комплекта бельо.

— Това са великолепни, великолепни неща — каза Трой, като гледаше сложната бродерия по бельото. — На допир е като коприна, създава усещане за нещо по-хубаво от коприна, напомня за вода. Господи, ако бях жена, нямаше да харча пари за нищо друго, освен за бельо. Толкова е прекрасно.

Изобел се надвеси да погледне заедно с него, и русата й коса докосна лекичко бузата му.

— Какво би било по-добре? — попита тя с много нисък глас. — Да го видиш облечено, или сам да го носиш?

Той мълчеше: предизвикателството беше толкова близко до желанието му, че не можеше да й отговори. Тя се обърна, без да каже нищо повече, и се отправи обратно към етажа за рокли. Трой я последва и попита:

— Още ли искаш?

Погледът, който тя му отправи, го накара да изпита сексуално желание, толкова силно, сякаш бе докоснал оголена жица.

— Какво има? — попита той.

— Имаха онази синя рокля с жакета в петдесети размер — каза тя.

— И какво?

Тя срещна безсрамно погледа му. Той разпозна веднага жаждата на Зелда за чувствено преживяване и практичната решителност на Изобел. Това бе могъщо съчетание от двете жени.

— Искам да я купим за теб — каза тя.

Той застина на място, торбите в ръцете му пречеха на другите пазаруващи да минават. Дори не осъзнаваше присъствието им.

— Искаш да купиш рокля за мен?

Тя се обърна, погледна го право в лицето и каза:

— Искам да изглеждаме еднакво. Както направихме тази сутрин. Това ти хареса, нали?

Замайването му се дължеше на шампанското, изпито на обяд, но също и на смайващото усещане, че Изобел Латимър, скучната, почтена, начетена провинциалистка на средна възраст някак бе проникнала до тайни, които той не съзнаваше, че крие. Беше проникнала като с разрез на стилет до самата му сърцевина.

— Да — прошепна той. — Наистина ми хареса.

— Е, защо не? — настоя тя ожесточено. — Защо не, Трой? Ако ще е гарга, да е рошава! Правим доста други неща, нали? Лъжем издателите и лъжем съпруга ми, а съвсем скоро ще се появя по телевизията и по радиото, и във вестниците, и ще лъжа до скъсване цялата страна. Защо да не бъдем честни помежду си? Защо да се преструваме един пред друг? Защо да не погледнем открито онова, което чувстваме? Да се обличаме, както искаме? Да видим кои сме, когато не сме принудени да бъдем Трой Картрайт и Изобел Латимър? Ние отключихме нещо, нали? Нямахме намерение да го правим, но нещо се случи. Ние сме освободени. Имаме възможности за избор. Искам да се възползвам от тях.

Трой затвори очи за миг, сякаш за да скрие от нея внезапното прещракване в ума си, когато тя назова желанието му и му даде позволение.

— Добре — каза той. — Да я купим.

— И всичко друго — каза тя с ожесточена алчност. — Бельото, чорапите, обувките, всичко. Ще бъдем богати, нали? Нали можем да имаме всичко?

В лимузината на връщане към апартамента на Трой двамата мълчаха. Шофьорът им помогна да качат торбите с покупки по стъпалата и ги остави в антрето. Трой му даде бакшиш и затвори вратата. Бяха сами в притихналата сграда.

— Добре е да намина до офиса и да проверя за съобщения — каза Трой.

— Недей — каза тя просто.

Той й хвърли поглед, но не каза нищо. Взе покупките и я последва нагоре по стълбите, по коридора, до стаята за гости. Тя тръсна торбите си на леглото и измъкна синята му рокля от тънката опаковъчна хартия.

— Хайде — каза тя, с тих и нежен глас. — Хайде, пробвай я, Трой.

Той я задържа на една ръка разстояние, сякаш не беше виждал рокля никога преди. Почувства лекотата на плата, видя фините шевове.

— Няма да ми стане — каза той. — Нямам бюст. Дори ако успея да я промъкна през раменете.

— Свали си костюма — прошепна тя. — Можем да направим така, че да ти стане. Може да сложим подплънки или нещо подобно. Хайде, пробвай я.

Той изхлузи сакото от раменете си и измъкна ризата от колана на панталоните си. Смутено усещаше погледа й, който попиваше голотата му. Изхлузи обувките си, смъкна чорапите и си свали панталоните.

— Хайде — каза тя тихо. — Виждал си ме почти гола.

Той смъкна копринените си боксерки и застана пред нея. Изобел издаде лека, едва доловима въздишка.

— Тези — каза тя кратко, и измъкна опакованото в тънка хартия бельо и чифт дълги чорапи с еластични ограничители в най-бледия цвят на кафе от ярката торбичка.

Трой приглади чорапите, чувствайки странното прилепване на ограничителите към голите му бедра. После нахлузи френските кюлоти, почувства шумоленето на коприна около пениса си, ласката на лекия шев при допира до слабините му, тежестта на бродерията, пластове от бледосиня коприна.

— Искам перуката преди роклята — каза той. — Ще се чувствам като глупак да нося рокля без косата и лицето й.

Изобел донесе перуката от поставката и я държа, докато той я нахлузи.

— Нека те гримирам — примоли се тя. — Ти гримира мен.

Трой седна, полугол, както си беше, на столчето пред тоалетната масичка и почувства допира на хладната коприна по задника си, еротичната копринена милувка на чорапите по краката си. Изобел застана зад него и започна леко да потупва лицето му с пръсти: почисти го с парфюмирания почистващ крем, избърса го с тонизиращия лосион, а после обходи бързо кожата му с овлажнителя. После той усети чувствените ласки на фон дьо тена, хлъзгавото полагане на очната линия, леките като перце докосвания на сенките за очи, и пеперудената целувка на четката за нанасяне на спиралата.

— Дръж си очите затворени — промълви Изобел. Когато се надвеси над него, той почувства как русата й коса гъделичка голите му рамене и се смесва с неговата, почувства бедрата и корема й, притиснати към голия му гръб. Почувства как се възбужда от докосването й, но остана със затворени очи и спокойно лице.

Допирът на четката за червило до устните му беше като хиляда малки целувки, мънички предизвикателни гризвания, като сексуално дразнене. Когато престана, рязкото движение на голямата четка за пудра по лицето му беше като освобождаване.

— Изправи се, без да отваряш очи — нареди Изобел.

Трой стана и се подчини на нарежданията й: стъпи в роклята, чувствайки как тя я издърпва нагоре по раменете му, затваря ципа на гърба, усети чувствения допир на коприната по голото си тяло, с каква топлота тя прие кожата му, как роклята се спусна с такава лекота по него, не като костюм, не като панталон, почувства, че тя му беше по мярка и въпреки това не го ограничаваше.

Той протегна ръце зад себе си и тя нахлузи късия жакет.

— Сега изчакай за минута, чакай ме — каза тя настойчиво.

Той стоеше, все така със затворени очи, чувайки как дрехите й падат, докато тя се събличаше, и шумоленето на тънката опаковъчна хартия, докато изваждаше новата рокля от торбичката. След няколко мига тя каза: „Обърни се“, и той разбра, че беше застанала редом с него пред огледалото. После тя каза: „Отвори си очите“. Пред него имаше две красиви жени, в еднакви сини рокли. Приличаше на илюзия, магическа илюзия, създадена от огледала, в които една жена се отразява така, сякаш са две. Но после погледът му долови разликите. Лицето на Изобел под русата перука беше по-кръгло от неговото, очите й — сиви, докато неговите бяха сини. Правата рокля висеше от раменете му, докато нейната обгръщаше гърдите й. Но това, което го привлече, беше илюзията — двете жени една до друга, еднакви като близначки.

Изобел се обърна към него.

— И двамата сме Зелда — прошепна тя. — Направихме две като нея.

Този път той не я целуна. Премести поглед от красивото й гримирано лице към отражението на своето, а после обратно.

— И двамата сме Зелда — каза той и видя как алените му устни се движат, докато говореше. Изведнъж почувства необикновен прилив на желание — към създанието в огледалото, към двете създания в огледалото. Искаше да притежава и двете, искаше да бъде и двете, и искаше да бъде притежаван от тях. Искаше да се отърве от Трой Картрайт с неговата работа и неговите тревоги, от скучната си съвест. Искаше да бъде Зелда, искаше да й бъде любовник. Искаше тя да го обича.

Прекрасните двойнички стояха в продължение на дълги мигове, разглеждайки отраженията си. Имаше четири безмълвни Зелди, погълнати от мига на собственото си сътворяване. Погълнати от желанието да бъдат; отдадени на желанието да притежават. После Изобел пристъпи напред и протегна ръка към другия прекрасен образ. Внимателно докосна боядисаните устни на Трой със собствената си черешовочервена уста. Той взе ръката й и я задържа.

— Искам да се любим — прошепна Изобел.

Трой поклати глава.

— Прекалено скоро е.

Тя затвори очи, замъглените си, очертани с тъмна линия очи.

— Изпълнена съм с копнеж.

— Още не. Не и когато току-що започнахме това. И не и когато трябва да се прибереш у дома след два часа.

Тя отвори рязко очи, погледна го напълно объркана. Имаше стреснатото изражение на събуден сомнамбул.

— О, Боже мой, бях забравила — прошепна тя. — Толкова се бях вживяла в ролята на Зелда. Почти бях забравила, че ще трябва да пътувам.

— Това е друг живот. Както казахме. Друг живот, към който можеш да се връщаш. Ще я пазя тук.

— Гей ли си? — запита настойчиво тя. — Затова ли не искаш да правим любов? Защо искаш роклята? Жена ли искаш да бъдеш?

Той се присви смутено от безцеремонността й и се почувства внезапно засрамен.

— Не мога да говоря така. Не мога да говоря за това в… ами не знам — да го поставям в такива категории. Не е толкова просто — да бъдеш категорично едно или друго.

Тя разбра, че беше казала не каквото трябва, и се обля в гореща руменина заради недодялаността си.

— Съжалявам — каза бързо. — Знам. Прав си. Това не е състояние. А изживяване. Това е Зелда. Ние я създадохме, и сега тя притежава и двама ни.

Той допря ръка до главата си и опипа коприненомеката пищна коса на Зелда на тила си.

— Точно това искам — каза. — Това е, което винаги съм искал. Да бъда обсебен толкова изцяло, че да изгубя всякакво чувство за самоличност.

Докато пътуваше към къщи сама с влака в синия си костюм с панталон, Изобел се взираше невиждащо през прозореца, докато познатият занемарен пейзаж на южен Лондон, а после — на предградията, се нижеше покрай нея. Единственото, което виждаше на фона на редиците къщи с градинки пред тях, индустриалните постройки и паркингите, беше омагьосаното изражение на Трой, когато докосваше гъстата си руса коса и говореше за обсебване.

Имаше чувството, че са встъпили в някакъв необичаен пакт, докоснали са се до някаква скрита магия, която можеше да ги отведе и по-надалеч към някакво по-дълбоко място на съществуване, и вместо да се шокира или уплаши при мисълта за това, което правеха, тя изпита диво, анархично желание да се гмурне по-дълбоко, да стигне по-далече. Чувстваше се безразсъдна, чувстваше се така, сякаш не я беше грижа какво правеха заедно, как можеше да бъде наречено то или как можеше да изглежда в очите на другите. В уединението на апартамента на Трой, зад затворената врата на спалнята за гости, Изобел се беше чувствала така свободна, както не се бе чувствала никога преди.

Разпозна тяхната гара с изненадано сепване — толкова бързо беше минало пътуването. Отиде до колата си, вслушвайки се в стъпките си по гумираната настилка и наблюдавайки сянката си по стената на паркинга, сякаш не беше сигурна, че е напълно реална. После подкара колата по тесните улици към дома си.

Прозорците на антрето и кухнята светеха. Тя паркира и влезе в кухнята. Телевизорът работеше и Филип го гледаше, докато вечеряше. Когато тя влезе, той стана от стола си и го изключи.

— Запазих ти малко. Не знаех колко ще закъснееш — каза той. — Добре ли мина обядът?

— Да — каза Изобел. — Имам добри новини. Ще платят шейсет хиляди за новия роман. Не е ли отлично?

— Добре е, и още как — каза той. — По-добре от всякога. Добрите стари „Пенсхърст Прес“. Страхувах се, че ще намалят хонорарите. Имаше няколко рецензии на последната ти книга, които малко ме обезпокоиха.

— Добре е — съгласи се тя. — Много са щедри.

Донесе си нож, вилица и чаша за вода, и го загледа как й отрязва резен от пая с пилешко и шунка.

— Това означава ли, че можем да действаме по въпроса с плувния басейн? — попита той нетърпеливо.

Тя се усмихна: той сякаш беше някъде много далече.

— Не виждам защо не — каза тя.

— Ще им съобщя утре — каза той. — Доволен съм, Изобел. Крайно време беше онзи Трой да си заслужи десетте процента.

— Той е много добър — защити го Изобел. — Мисля, че е много добър.

— Той е паразит — заяви Филип. — Не притежава собствен талант или инициатива. Живее на твой гръб. Изкарва пари от продажбите ти, а дори не мисля, че се справя с тях особено добре.

— О, за Бога! — възкликна Изобел в пристъп на внезапно раздразнение. — Той е прекрасен агент, току-що ми осигури шейсет хиляди лири за един роман, когато не мислех, че ще получи и половината от това. Гениален е! Защо трябва вечно да си толкова критичен и заядлив? Написах добър роман, а той получи добра цена за него. Той е добър агент. Какво друго има да говорим?

Филип й отправи суров, недружелюбен поглед и не каза нищо. В обиденото мълчание Изобел взе вилицата си и отново започна да се храни. Чувстваше се сприхава и непохватна; и й се струваше, че е грубо от нейна страна да се храни с апетит, когато той беше толкова явно разстроен.

Мълчанието се проточи. Тя хвърли кос поглед, за да види дали Филип не се готви да потъне в една от продължителните си сръдни. Когато й беше сърдит, Филип можеше да запази пълно мълчание дни наред, в които Изобел можеше да беснее, да плаче или да се опитва да го вразуми, без да получава никакъв отговор. Винаги трябваше да се извинява първа. Винаги трябваше да се извинява многословно и подробно, задето го е обидила Но тази вечер, за първи път в дългия им брачен живот, поглеждайки го, тя не изпитваше ужас, че го е оскърбила. Гледаше го и й се искаше той да запази лошото си настроение за себе си. Знаеше, че няма да го направи. И си помисли с раздразнение, че ще е по-добре да се извини сега и да приключи с въпроса.

Но Филип като че ли не се цупеше. Изглеждаше замислен.

— Ще ти кажа какъв е проблемът — каза той кротко. — Нямам му доверие на този Трой. Не бих могъл да ти кажа защо. Просто подозрение. Не мисля, че наистина взема присърце интересите ти. За него си просто една от многото, нищо специално.

Тя взе чинията си, занесе я до кошчето за боклук и изсипа съдържанието й вътре.

— Аз съм специална за него — заяви твърдо. — Наистина съм.

Филип можеше да зареже темата, но не го направи.

— И все пак Трой е несериозен, нали?

Тя се поколеба, несигурна какво имаше предвид той.

— Той е млад човек, който не се е сблъсквал с никакви страдания — каза Филип остро. — Всичко, което някога се е обърквало в живота му, е било резултат на негов собствен избор, може би плод на собствената му погрешна преценка. Но никога не е изпадал в истинско затруднение, никога не е бил в опасност. Не е като някой от поколението на нашите родители, отгледани и преживели войната, отгледани от поколението преди тях, преживяло Първата световна война. Дори не е като нас, които израснахме пред петдесетте и знаехме, че нещата богат да бъдат трудни. Той е рожба на шейсетте, на седемдесетте — получава всичко по лесния начин. Той е израсъл в свят, в който хората предпочитат да мислят, че всичко става лесно.

— Не можеш да говориш така, ти дори не го познаваш — възрази Изобел. — Никога дори не си го срещал.

— Познавам този тип хора — каза Филип. — Мислят си, че нищо не е по-важно от тях самите, нищо не е по-важно от собственото им забавление или от собствената им амбиция и собствената им кариера — той я погледна с топлота и допълни: — Не са като нас. Не са като теб. Ние сме сериозни хора, знаем, че сериозните неща са важни.

Изобел почувства силно угризение на съвестта.

— Не е задължително да е едното или другото — каза тя със слаб глас. — Нима не можеш да бъдеш просто човек, който живее живота си в пълнота? Да бъдеш човек, който разсъждава сериозно и въпреки това има пълнокръвен социален живот, човек, който се забавлява? Който дава предимство на насладата?

Филип поклати глава.

— Не — каза той просто. — Всеки трябва да избере дали да живее за своя изгода, или за да бъде от полза на другите. Младите хора като твоя Трой — те са неподправени хедонисти. Но хората като теб и мен, ние живеем живот на ума и духа. Ти караш хората да мислят, насърчаваш ги да използват ума си, доставяш им сериозна, интелектуална наслада. А преди да се разболея, аз също вършех важни неща. Изнасях лекции и пишех проучвания, които повдигаха важни етични въпроси, въпроси, свързани с опазването на околната среда. Посвещавах се на една добра работа, сериозна работа. Но хората като Трой никога не порастват, не искат да бъдат сериозни и да полагат усилия за сериозен размисъл. Искат само забава. Не мога да си представя какъв ще бъде светът, когато дойде техният ред да го предадат на децата си.