Аферата „Зелда“

Двайсет и осем

Изобел отново седеше в канцеларския стол на Мъри и хвърляше потайни, коси погледи към книжата на бюрото му, към саксийното растение с розови листа в суха пръст върху перваза на прозореца, към безличните, обикновени химикалки в поставката до телефона.

Заставяйки се да се концентрира, тя включи компютъра и решително напечата в най-горния край на страницата новото заглавие на новия роман на Зелда Виър: „Любящият призрак“. Щеше да й се наложи да предвиди минимум по десет страници за една глава с приемлив обем, а се налагаше да напише три глави. Реши да започне съвсем просто в началото.

Светлината се процеждаше през обикновените муселинови завеси — горещата лятна слънчева светлина се процеждаше през обикновените муселинови завеси, и яркият блясък събуди детето, което спеше в леглото — в украсеното с дърворезба легло. Франсин Шавие отвори очи — сините си като метличина очи — за поредния прекрасен ден в дома си във фермата в Прованс. Вече чуваше шепот на гласове и жуженето на бойлера в дестилационния цех за лавандула. Познатото изтънчено ухание на прясно, чисто лавандулово масло полъхна откъм отворения прозорец. Франсин го вдъхна, без да мисли за него, отметна назад завивките си — безупречно изпраните чаршафи, и стъпи върху голите дъски на пода.

Изобел кимна със задоволство. Клавишите потракваха успокояващо под пръстите й, обичаше почукването им, което говореше за напредък в работата. Харесваше й как движи пръсти бързо, без да гледа. Беше се учила да пише на машина, без да гледа клавишите, по настояване на баща си, който никога не беше очаквал от нея научна кариера, и беше работила като временна секретарка през повечето от летните си ваканции. Увереното почукване на пръстите й по клавишите беше толкова голямо удоволствие за нея, колкото сигурно изпитва един художник от чувственото полагане на боята. Писането на Изобел се случваше в мозъка й, в острия й, трениран интелект, и се изразяваше в танцуващите върхове на пръстите й по клавиатурата.

Тя продължи да пише, проследявайки пътя на малката Франсин през лавандуловите поля надолу към селото, където тя ходеше на училище. Пред портата на училището тя се срещна с приятелите си, сред които беше и Жан-Пиер, чиито родители притежаваха лавандуловите поля от другата страна на селото, малкото момче, което я беше обикнало още когато за първи път бяха влезли в училище един до друг.

Изобел кимна. Нямаше нужда да се съсредоточава твърде много върху описания на израстването на децата, освен това щеше да се наложи да се консултира с карта и пътеводител на района, ако смяташе да пише повече. Остави празно място на страницата и продължи с тийнейджърските им години в селцето. Двете деца се подпираха на една порта, взрени в изгряващата луна. Сега беше моментът Франсин да изрече амбициите си, а Жан Пиер да каже, че не иска нищо друго, освен тя да го обича.

Изобел се отблъсна леко от бюрото и сви рамене, за да освободи напрежението в сухожилията. Гърбът и вратът й бяха напрегнати от навеждането към клавиатурата. Откри, че не се вълнуваше особено от прости признания в любов. Много повече я влечеше неясното, двусмисленото.

Отиде в кухнята да си приготви чаша кафе. Остатъците от закуската на Мъри бяха още на кухненската маса. Беше закусвал овесена каша и беше приготвил истинско кафе: очевидно пристрастието му към „Мусонен Малабар“ още не беше затихнало. В каната беше останало малко кафе. Изобел взе чиста чаша от полицата и си наля. Той беше свършил прясното мляко: Изобел пи кафето черно и го вкуси като непозната и екзотична напитка.

Облегната на плота в кухнята на Мъри, Изобел можа да се замисли на спокойствие над този случай, много популярен в романите от типа на тези, които пишеше Зелда Виър — как някой можеше безкрайно дълбоко да желае някого и да не е наясно с това. Нима някой в истинския живот можеше да е силно обичан или да изпитва силно, несъзнателно желание, и да не го знае? Тя сви схванатите си рамене. Това беше просто характеристика на този вид литература; не беше нужно да я обмисля, трябваше само да я развие. Върна се в кабинета с кафето на Мъри и вдигна телефона, за да набере номера на Трой.

— Ало — каза той с безразличие.

— Съжалявам — каза Изобел бързо. — За преди малко. Не исках да бъда рязка. Имаше малко затруднение.

— Какво има? — попита Трой. — Филип ли?

— Не. Филип е добре. Всъщност никога не е бил по-добре. Невероятно е, като си помисля колко добре се чувства.

— Да не би човекът с басейна да ти създава проблеми?

— О, Господи. Искам да кажа. Не. Той е… — Изобел замълча. Не се сещаше за дума, с която да опише Мъри. — Работата започна — каза тя. — Ужасно шумно е. Наех стая в селото, за да не се налага да се опитвам да работя вкъщи.

— Чия стая? — попита Трой.

— На една приятелка — излъга Изобел. — Всичките й деца са напуснали дома. Има свободна стая. Каза, че мога да я използвам. По цял ден е на работа, така че изобщо не й преча

Изобел слушаше с известен ужас как лъжите се сипеха с лекота от езика й. Беше ужасена от способността си да лъже Трой, което й се струваше някак по-лошо, отколкото да лъже Филип. Но беше ужасена и от това, че имаше желание да го лъже. Не можеше да проумее защо избягваше да му каже, че е в къщата на Мъри. Беше твърдо решена да не мисли защо би избягвала да му каже, че е в къщата на Мъри.

— Е, как си? Как върви работата?

— Бях блокирала за момент, но сега започвам. Днес ще напиша една глава, а утре — още една, и още една на третия ден. Ще ти изпратя всичко към средата на другата седмица.

— Това е добре. Имах среща с Дейвид Карле. Той наистина е запален по идеята за нова книга. Казах му най-общо какво смяташ да правиш, и той каза, че точно такова нещо са се надявали да получат от теб.

— Стана ли дума за пари?

— Говорихме със заобикалки по въпроса за парите — уточни Трой. — Мисля, че ще е склонен да плати нещо от рода на още двеста и петдесет хиляди лири.

— О — каза Изобел. Колкото и нелепо да беше, се почувства разочарована. Само преди няколко месеца това щеше да бъде цяло състояние, надхвърлящо и най-големите й надежди, но сега виждаше съвсем ясно, че това е със сто хиляди лири по-малко от последния й роман.

— Не очаквах да платят същата сума като за първия, не забравяй, че това беше наддаване, другите направиха така, че цената да се вдигне. И няма да си върнат парите, вложени в първия роман, до публикуването с меки корици догодина, а дори и тогава може би не, а чак след пет-шест години.

— Да го оставим ли тогава за догодина?

— От теб зависи — каза Трой. — Смятам, че в момента ти върви и е добре да се възползваме от това.

— Да — каза Изобел. — А двеста и петдесет хиляди лири са много пари.

— Така е — каза Трой.

Настъпи кратко мълчание.

— Ще ти изпратя главите, когато са готови — каза Изобел неловко.

— Може да ги донесеш — каза Трой, с тон, неутрален като нейния. — Можеш да ги донесеш и да останеш за през нощта, ако искаш.

Изобел се размърда леко в тапицирания стол пред бюрото на Мъри. По някаква причина изпита остро усещане на неудобство да говори с Трой така, по телефона на Мъри, в офиса на Мъри.

— Сега не мога да отговоря със сигурност — каза Изобел немощно.

Настъпи мълчание.

— Изобел, мисля, че би трябвало да ми кажеш какво не е наред — заяви твърдо Трой. — Имам усещането, че нещо никак не е наред, и ти не ми помагаш с мълчанието си.

— Нищо — каза Изобел бързо.

— Знаеш, че не ми дължиш нищо — каза той сопнато. — Можеш просто да кажеш, ако не искаш да дойдеш и да останеш. Можеш просто да кажеш, ако не искаш отново да бъдеш Зелда Виър. Можеш да кажеш, ако не искаш да напишеш романа й. Не ме е грижа, това няма да има последствия за мен. Имам други клиенти, все ще си изкарам прехраната.

— Не е това — каза тя. — Наистина искам да бъда Зелда, наистина искам да напиша книгата. Наистина искам да те видя отново. Но в момента всичко тук е толкова странно.

— В какъв смисъл странно? — запита той.

— Филип е много по-добре, и двамата с Мъри са такива добри приятели…

— Чувстваш се пренебрегната?

— Не! Не е това. Филип говори за връщане на работа, иска да работи на свободна практика.

— Е, това е хубаво, нали?

Настъпи ново мълчание.

— Не виждам какъв е проблемът — каза Трой търпеливо. — Щом Филип е по-добре и всичко върви добре?

— Не — каза Изобел. — Просто всичко е различно.

— Защото Филип вече не е инвалид?

— Да — каза тя, вкопчвайки се в това обяснение. — Защото е такъв, какъвто беше преди.

Трой, в офиса си в Лондон, бързо си помисли какво можеше да означава това.

— Искаш да кажеш, че отново си правила секс с него.

Изобел внезапно осъзна, че подновяването на сексуалния й живот с Филип беше нищо в сравнение с това, че Мъри й открадна обувките. При това прозрение леко ахна от ужас.

— Предполагам, че искаш да се събереш отново с него — заяви безцеремонно Трой.

— Да — каза Изобел колебливо, мислейки единствено колко невъзможно беше да се съсредоточи върху каквото и да е освен проблема с липсващите обувки. — Предполагам, че искам.

Трой замълча за момент.

— Виж, не е проблем — каза великодушно. — Казах ти, че това не те обвързва с нищо. Не трябва да се чувстваш неловко заради това, или нещо подобно. Не е абсолютно никакъв проблем. Имахме чудесно, изненадващо изживяване заедно, и може би ще го имаме отново, а може би не. Но и двамата сме големи хора, Изобел. Не сме си обещавали нищо. Не сме сключвали договор.

— Да — каза Изобел със слаб глас. — Ако съм създала впечатление…

— И двамата създадохме впечатление за хора, които се държат по доста необичаен начин — каза Трой мило. — Не сме си давали обещания, Изобел. Не се оплаквам от нищо.

Трой си пое дъх и смени темата, за да овладее положението.

— А сега, нека се справяме с нещата едно по едно. Довърши главите, свърши работата, това е важното. Да оправим деловата страна. После или ми ги изпрати, или ги донеси лично, не възразявам срещу двата варианта, както предпочиташ. Ще ги изпратя на Дейвид и ще ти уредя възможно най-добра сделка, и после ще преценим как ще се чувстваме. Всичко ще отнеме около месец, нали така? Можем да преценим как ще се чувстваме в края на март.

— Всъщност не става въпрос за Филип — призна Изобел.

— Какво?

Изобел си помисли да се опита да обясни на Трой за изчезналите си обувки, за лекия дъх на Мъри по лицето й, за устата му, приближаваща се толкова плътно до нейната, че тя си помисли, че ще я целуне.

— За какво става дума тогава? — попита Трой.

— Всъщност за нищо. Края на март ли каза?

— Да.

— Дотогава басейнът ще е почти завършен — каза Изобел без връзка с досегашния разговор. — Ще съм се върнала в собствения си кабинет. Строителите на басейна ще са си отишли.

Трой се поколеба.

— Ще ти уредя да получиш остатъка от парите за басейна — обеща той, мислейки, че тя има предвид това.

— Да — каза тя. — Благодаря ти.

Изобел завърши първа глава от романа на Зелда Виър, и написа първите три абзаца от втора глава. После стана от бюрото и отиде в кухнята на Мъри. Седна на масата за закуска с купата му пред себе си и празната му чаша за кафе до дясната си ръка. На масата до неговото място лежеше отворена книгата, която му беше заела: „Английска обществена история“ на Тревелиън. Беше стигнал до десета страница. За отбелязване му служеше писмо с подател „Съншайн Пуулс Ю Ес Ей“, което го уведомяваше за разпродажба преди ликвидация на Компания за оборудване на плувни басейни в Лос Анджелис. Продаваха целия бизнес като функциониращо предприятие, Имаше и възможност изложбеният салон, офисите и оборудването да бъдат купени поотделно. „Уникална възможност за предприемчив човек“, пишеше в писмото.

Телефонът иззвъня. Изобел трепна, сякаш я бяха заловили да върши нещо нередно. Влезе забързано в кабинета и вдигна неуверено слушалката, прочитайки непознатия номер от дисплея на телефона. Не беше човек, който търси Мъри, а самият Мъри.

— Извинявай, че те безпокоя, Изобел, но Филип ме помоли да ти се обадя и да видя дали искаш да те откарам вкъщи за обяд? Той ще остане при семейство Делби, но аз ще мина покрай къщи след десетина минути.

— Благодаря — каза Изобел неуверено. — Да, бих искала да си отида у дома. Свърших с писането за днес.

— Сметнах за най-добре да те предупредя, че идвам — каза той.

— Благодаря — каза Изобел с престорено хладен тон.

— За мен е удоволствие. Значи десет минути — каза той вежливо и затвори.

Изобел запази написаното и копира главите на диска си, за да ги отнесе, така че Мъри да не може да я шпионира, както тя беше шпионирала него. Поседя няколко мига в стола пред бюрото на Мъри. После си помисли, че ще е по-добре да го чака на прага, за да не остават насаме в къщата, което би било неловко след вчерашната случка. Облече си палтото и излезе от къщата, затваряйки входната врата зад гърба си. След няколко мига колата му се зададе по алеята и спря до нея. Изобел тръгна към колата, усещайки как обувките й с високи токчета стъпват нестабилно по чакъла, отвори пасажерската врата и се качи. Мъри й отправи любезна, неутрална усмивка.

— Как вървят нещата със семейство Делби? — попита Изобел бързо, за да предотврати по-интимни разговори.

— Със страхотни темпове — каза той и обърна колата. — Оставих ги да обсъждат цветови схеми с Филип. Смятат да се спрат на остъклена постройка над басейна, и пълно обновяване на басейна. Можеш ли да повярваш? Проектът е огромен.

— О, браво — възкликна Изобел.

— До голяма степен благодарение на Филип — каза Мъри. — Имат много стар басейн и искаха да сменят облицовката му с по-съвременна и да купят няколко модерни допълнения. Но Филип свърши цялата работа по придумването…

— Цялата работа по кое?

— Придумването — Мъри видя неразбиращото й изражение.

— Приказките. Много се разпали и каза, че басейнът бил истинско съкровище и че би било направо вандалски акт да го префасонират и че би трябвало да бъде грижливо модернизиран и ремонтиран.

— Защо, колко е стар?

— Построен през 1930 г. и е невероятно грозен — каза той поривисто. — Но те започнали, търсейки най-ниската оферта: ние бяхме третата компания, която им направи предложение, и сега те си въобразяват, че са нещо като обект, защитен от Националния тръст за паметниците на културата. Филип им обещава огромна снимка на две страници в „Кънтри Ливинг“. Казва, че това е впечатляващ образец на ар деко.

— А така ли е? — попита Изобел, развеселена.

— Не — каза Мъри спокойно. Бръкна в джоба си и измъкна пакет цигари, вдигна го към устата си и издърпа с устни една цигара. Допря светещата запалка на колата до края на цигарата, а после внезапно попита: — Съжалявам, нали не възразяваш?

— Не възразявам — излъга Изобел. — Не знаех, че Филип разбира от стил ар деко и от басейни.

Мъри й се ухили.

— Не разбира — каза. — По-точно не разбираше. Но сега е наясно. Просветих го накратко, докато пътувахме.

— В такъв случай, ако ти си този, който разбира от тези неща, защо не говори ти?

Мъри намали малко, за да влезе в тесния път към къщата на Изобел.

— Казах ти — напомни й той. — Защото той има класа. Когато аз говоря за басейни в стил ар деко и отговаряща на стила реставрация, звучи назубрено. Когато го прави Филип, говори като джентълмен. Те се влюбиха в него. Вероятно ще го поканят да остане на обяд.

Изобел беше обзета от чувство на пълна паника, че може да се наложи двамата с Мъри да обядват насаме.

— О, не биха го направили, нали? Да поканят човека за басейна на обяд?

Мъри я стрелна с развеселена усмивка.

— Вие го направихте — изтъкна той.

— Не исках да кажа… — смутена, Изобел млъкна рязко. — Исках да кажа, такива хора… не исках да кажа, че хората от компаниите за продажба на басейни не са…

— Знам точно какво имаше предвид — каза доволно Мъри.

Спряха пред къщата на Изобел. Изобел излезе от колата, но се поколеба, все още задържайки вратата отворена, тъй като Мъри не беше изключил двигателя.

— Няма ли да влезеш? — покани го тя, ужасявайки се, че ще приеме.

Той й се ухили, сякаш я беше хванал в грешка.

— Каниш човека от компанията за басейни на обяд? — А после, когато Изобел не каза нищо, той поклати глава. — Не мога, трябва да наваксам с работата по документите. Искаш ли да използваш офиса утре?

— Ако може — каза Изобел.

— Чудесно — отвърна той. Зачака я да затръшне вратата. Тя се поколеба за момент. Моментът се проточи. Мъри я погледна, застанала в тъмносинята пола и блуза и тъмносините обувки с висок ток. Изобел отвърна на погледа му. После затръшна пасажерската врата, докато той вдигна ръка за поздрав към нея и потегли.