Аферата „Зелда“

Едно

Въпросът между тях, сам по себе си неразрешим, остана нерешен. Неувереността им: неговата и нейната, и присъщата неразрешимост на връзката им, се издигаха между тях като стена… като скала… като..

Изобел се откъсна от клавиатурата и се допита до синонимния речник до нея на бюрото.

Като бариера, бастион, крепостна стена, дига, вал… Като непробиваема крепостна стена, като непревземаем бастион, като бастион, като крепостен вал…

Тя се поколеба. Съпругът й подаде русата си глава през вратата на кабинета й.

— Не можеш ли да си вземеш почивка за обяд сега? — попита той жално.

Тя погледна часовника си. Още нямаше един часа, но състоянието на Филип налагаше той да получава малки порции храна, но редовно, и ако Изобел не ги осигуреше, той огладняваше и ставаше раздразнителен.

— Какво ни е оставила госпожа М.? — попита тя, като стана от бюрото си и хвърли поглед назад към екрана, мислейки разсеяно за супа и бариера, бастион, крепостна стена и крепостен вал.

— Отново супа и хлебчета — каза той. — Но я помолих да купи пържоли за вечеря.

— О, добре — каза тя, без да го чува.

Кухнята беше приятна стая с украсени с бродирани клонки завеси и дървени шкафове. От прозореца над умивалника се разкриваше гледка нагоре по хълма зад къщата — зеленото разклонение на разположената в Кент част от Уийлд[1], сега обрасло с ярка пролетна растителност. До печката „Ага“ бе поставена тенджера, пълна с домашно приготвена супа. Филип гледаше как Изобел я сложи на котлона и извади хлебчетата, от кутията за хляб.

— Аз ще сложа масата — предложи той.

Когато Изобел занесе купичките до масата, откри, че той е забравил ножа за сирене, нямаше и сол. Тя ги донесе, без да се подразни, все още размишлявайки за бастиона, крепостната стена или крепостния вал.

— Търсиха те два пъти по телефона, докато работеше — каза Филип. — Някой от издателите ти, записах името. И Трой.

— Какво искаше Трой?

— Това е такова нелепо име — отбеляза той. — Мислиш ли, че родителите му наистина са го кръстили Трой? Или са го нарекли Тревър и оттогава се опитва да го преживее?

— На мен ми харесва — каза тя. — Отива му.

— Понеже никога не съм имал честта да го срещна, не мога да потвърдя. Но името е нелепо.

— Както и да е — каза Изобел търпеливо. — Какво искаше?

— Нали не си представяш, че би ми казал? — запита той. — Аз съм просто вестоносецът, телефонистът. Служителят на рецепцията в хотел „Литература“.

— „Hotel des Lettres“[2] — предложи тя и беше възнаградена от блясъка на усмивката му.

— Tres belles[3]

Настъпи кратко мълчание: той се пресегна през масата и стисна ръката й.

— Извинявай — каза кратко.

— Болки и проблеми? — попита тя.

— Малко.

— Защо не си полегнеш?

— Разполагам с остатъка от живота си за лежане — сопна се той. — Това е едно от нещата, които трябва да очаквам. Прогресираща инвалидност, или, както би казала ти: едно хубаво полягване. Не изгарям от желание да избързвам с това.

Изобел сведе глава над купичката си със супа.

— Разбира се, че не — каза тя тихо. — Съжалявам.

Филип пусна лъжицата в празната си купичка и дояде хляба си.

— Мисля, че ще отида да си направя разходката — каза той. — Да се поразтъпча.

Тя хвърли поглед навън към чистите небеса. Къщата им се намираше в една падина на Уийлд: той имаше избор — да тръгне нагоре към билото или надолу към селото.

— Може да отидеш пеш до кръчмата, а аз мога да дойда с колата да те взема оттам по-късно — предложи тя.

— Искаш да кажеш, за да не се налага да се натоварвам с изкачването?

Изобел мълчеше.

— Това ще е хубаво — каза той неохотно. — Благодаря ти. След около час?

Тя кимна.

Той стана от мястото си до масата и въздъхна, раздразнен от усилието, когато трябваше да се раздвижи. Отиде до „буркана за домакинството“, който тя пълнеше с пари, и си взе банкнота от десет лири. Тя го загледа как пъха спечелените от нея пари в джоба на памучните си панталони.

— Ще се видим по-късно, към два и трийсет следобед — каза той и излезе.

Изобел стана и сложи чиниите в съдомиялната. За миг погледна отражението си в прозореца над умивалника. Едва се позна. Чертите си бяха открай време същите: силно очертана костна структура, големи сиви очи, но тъгата и разочарованието бяха вдълбали бръчки около очите и устата й. За миг прекъсна работата си, загледана в бръчките около очите си и гънките, които ограждаха от двете страни устата й. Би могла да ги нарече „линии на смеха“, но в последните три години не се беше смяла много. В ума си чу Филип да казва, толкова рязко: „Прогресираща инвалидност; или, както би казала ти: едно хубаво полягване“.

— Господи, как можах да кажа такава глупост — тя поклати глава. — Каква глупачка съм.

Наведе се и затвори вратичката на миялната. Когато се изправи и отново видя отразеното си лице, отправи към бледото отражение пестелива, решителна усмивка. — Ще трябва да се постарая повече — каза на образа си. — Просто ще продължавам да се опитвам.

По телефона Трой винаги се представяше в най-добрата си светлина. Изобел се радваше, че ще говори с него без мълчаливото присъствие на Филип, потънал в мрачни мисли в кухнята или крачещ бавно из градината.

Трой отговори на третото позвъняване.'

— Трой Картрайт — каза той дружелюбно.

— Изобел е — каза тя и усети как започва да говори по-бодро.

— Моята звездна писателка! — възкликна той. — Благодаря, че връщаш обаждането. Как си?

— Добре съм.

— А Филип?

— Чудесно — каза тя бодро.

— Звучи прекрасно. Как върви книгата?

— Завършена е — каза тя. — Всъщност цялата, с изключение на една дума.

— Една ли?

— Да.

За миг Трой си помисли дали да я попита коя дума, но реши, че това беше в областта на специалните дарби на писателката, и извън компетентността на нейния агент.

— Ела на обяд да го отпразнуваме! — нареди той. — Трябва да ме видят да излизам с красива жена.

Изобел се усмихна при представата, че Трой Картрайг, слаб и строен, в средата на трийсетте, изискан, живеещ в сърцето на модната част на Лондон, има нужда да го видят как обядва с нея.

— О, това е нелепо.

— Ни най-малко. Издирвах в списъка на клиентите си някой, който да съчетава ум и красота, и нямаше кой да ти съперничи.

Колкото и абсурдно да беше, тя се чу как се кикоти — необичаен звук в тихата къща.

— Предполагам, че бих могла да ти предам ръкописа.

— О, моля те! Много искам да го видя.

— Утре?

— Страхотно. Ще запазя маса в някой скъп ресторант.

Тя се поколеба:

— Не е необходимо…

— Ако ще извеждам Изобел Латимър на обяд, искам светът да го узнае — гласът му се снижи и той продължи топло и ласкаво. — Така че се постарай да облечеш нещо красиво.

— Добре — каза тя, отстъпвайки пред насладата от ласкателството. — Ще дойда в офиса ти в един.

— Лично ще почистя с прахосмукачка червения килим — обеща той.

Разходката беше подобрила настроението на Филип. Седеше в градината на кръчмата с чаша уиски с лед пред себе си. Махна с ръка, когато Изобел се зададе във волвото, и я загледа как паркира и излиза от колата. Помисли си, че тя изглежда по-възрастна от петдесет и двете си години, докато я гледаше как върви през паркинга към него. Беше стройна както винаги, а лъскавата й кестенява коса беше избледняла съвсем леко до светлокафяво. На пръв поглед тя все още можеше да е младата аспирантка, която беше седяла срещу него на конференция по въпроса за етиката във фармацевтичната промишленост и беше изложила доводите си с такава неприсъща за възрастта си увереност и спокойствие, че бе събудила у него желание да се смее и да флиртува с нея. Тогава си беше помислил, че една високоинтелигентна съпруга с академични постижения би могла да бъде ценен актив за мъж в неговото положение. Тогава си беше мислил, че може да си позволи такава съпруга. Можеше да печели парите, вършейки работа, която тя смяташе за подозрителна в морално отношение, можеше да носи у дома покварените блага на капитализма, а тя можеше да изучава философия. Тя можеше да бъде луксът, който той да си позволи, съпруга, безкрайно по-престижна и интересна от лъскавите блондинки на неговите колеги. Умението му да печели пари можеше да й осигури добър стил на живот, щеше да й позволи да чете, да мисли и да пише. А в замяна той можеше да й се наслаждава.

Всичко се промени в момента, когато той се разболя. Сега знаеше, че можеше да е умрял без нейната спокойна сила на духа, без решимостта й той да оцелее. Но докато я гледаше как върви към него и виждаше приведените й рамене и умората, долавяща се дори в стъпките й, не изпита благодарност, нито дори нежност. Изпита раздразнение. Напоследък тя все беше уморена. Винаги изглеждаше толкова нещастна. Всеки би си помислил, че болната е тя.

— Ела да пийнеш нещо — повика я той. — Не се налага да бързаме, нали?

Тя се поколеба.

— Смятах да работя този следобед.

Филип изцъка с език. Проблемът на Изобел се крие в това, че работи твърде усърдно, помисли си той. Агентът й Трой, издателите й, рекламните й агенти — те всички си мислеха, че имат еднакво право да се разпореждат с времето й, а тя беше твърде вежлива да откаже. Хората се разпореждаха с нея, а тя беше достатъчно неразумна да се опитва да угоди на всички.

— Вземи си почивка — нареди той. — Имаш нужда от почивка.

— Добре — каза тя, мислейки си, че въпросът с бастиона, крепостната стена, крепостния вал или дигата можеше да бъде решен утре сутринта, преди да вземе влака за Лондон.

Той влезе, накуцвайки, в кръчмата, донесе й чаша бяло вино и двамата седнаха на слънце. Изобел отметна глава назад, излагайки лице на топлината.

— Идилично — каза тя. — Обичам месец май.

— Най-хубавото време от годината — съгласи се той. — Нивата, която Ригби остави на угар миналата година, е просто пълна с иглики.

— Такива късметлии сме, че живеем тук — каза тя. — Не бих понесла да живея в Лондон.

— Беше добър избор — каза той. — Просто ми се иска да знаех докога ще можем да останем в тази къща.

Тя хвърли поглед към него крадешком, докато той пиеше бавно питието си.

— Със сигурност имаме поне още няколко години.

— Първата трудност ще бъде със стълбите — каза той.

— Можем да вземем една от онези движещи се платформи за стълби.

Филип направи гримаса.

— По-скоро бих преместил спалнята ни на долния етаж. Бихме могли да използваме кабинета ти, а ти можеш да пишеш горе. Няма да има никакво значение за теб.

За един кратък миг тя съжали, че щеше да изгуби красивата гледка от прозореца на кабинета си, която обичаше, и лавиците за книги, чийто модел сама беше измислила.

— Разбира се. Би било чудесно.

— При условие, че госпожа М. е готова да продължи да идва, и може би да върши малко повече неща. Ще имаме нужда от някой да поддържа градината.

— Толкова ужасно скъпо е — отбеляза Изобел. — Разходите по заплащането на други хора са толкова големи. Заради плащането на осигуровките става направо ужасно.

— Това е нашият стил на живот — напомни й той. — Има логика да харчим пари за удобствата си.

— Стига парите да продължат да идват.

Той се усмихна.

— Защо да не идват? Досега още не си написала книга, която да не е спечелила една или друга награда. Трябва ни само някой да купи филмовите права, и можем да преустроим обора и да направим вътре плувен басейн и гимнастически салон.

Тя се поколеба, питайки се дали да изтъкне очевидното: че нямаше вероятност за екранизация на нейна книга, и че литературните награди и хвалебствия не бяха гаранция за добри хонорари от издателите. Въздържа се. Беше си обещала, че никога няма да го тревожи с парични проблеми. Беше приела като свое задължение да печели парите и да го освободи от страха от дългове, когато той беше изправен пред толкова много други, по-големи страхове.

— Старият обор ще е идеален за плувен басейн — повтори Филип. — Онзи ден четох едно изследване. Плуването е най-доброто упражнение за човек в моето състояние. Много по-добро от ходенето. А ако го направим в обора, ще може да се използва целогодишно. Трудно е да спортуваш през зимата.

— Не съм сигурна, че можем да си го позволим — каза Изобел предпазливо.

Той поклати глава, забелязал неохотата й, и настоя:

— За какво си пестим парите? Говориш така, сякаш ще живеем вечно. Е, аз със сигурност няма. Знаем това достатъчно добре. Не виждам защо трябва да бъдем толкова предпазливи.

Изобел се насили да се усмихне и вдигна чашата си към него:

— Прав си, знам. Да пием за варианта с Холивуд и за нас — вече милионери, с плувен басейн в някогашния обор и яхта в Средиземно море!

— Може да погледна цените на басейните — каза той.

— Да, направи го — каза тя. — Защо не?

Офисът на Трой се намираше в Излингтън, в префасонирана редова къща във викториански стил. Той живееше в апартамент на горния етаж, а приземният етаж се заемаше от други двама литературни агенти, красиво момиче седеше зад гишето на рецепцията, имаше и една претоварена с работа асистентка, която беше наета да върши административната работа на всички.

Изобел седна на ръба на един стол, заобиколена от ръкописи, докато Трой навлече сакото си „Армани“, оправи го на раменете и приглади копринената си вратовръзка. Тъмносин костюм и тъмносиня вратовръзка. На фона на строгия цвят светлокестенявата коса и чистата кожа на Трой изглеждаха по момчешки красиви.

— Изглеждаш великолепно — отбеляза той, като потупа джобовете си, за да се увери, че е взел кредитните си карти. Взе мобилния си телефон, за да го носи в ръка: никога не би развалил линията на сакото, като го сложи в джоба си.

При този комплимент Изобел засия. Носеше лятна права рокля в бледосиньо със сини, ниско изрязани леки обувки с нисък ток, меката й кафява коса беше прибрана в кок на тила. Като цяло приличаше на доста елегантна директорка на училище за подбрани момичета. Не като жена, която някой мъж някога бе наричал „великолепна“.

— Абсолютно съблазнителна — потвърди Трой, и Изобел се изкикоти.

— Едва ли. Къде отиваме за обяд?

— „Номер Петдесет и две“ — ресторантът е нов. Много нашумял. Трябваше почти да умолявам за маса.

— Нямаше нужда…

— Имаше, и още как. Нима не празнуваме раждането на нов роман? А, освен това искам да обсъдя с теб някои неща.

Изобел последва Трой надолу по стъпалата до улицата и изчака, докато той повика такси с властно махване на ръка. Но едва когато седнаха в ресторанта — огледала с потъмнени стъкла, подове от истинско дърво, маси с мраморни плотове, зашеметяващо неудобни столове, но пък красиви цветя по всяка налична повърхност — той се наведе напред и каза:

— Мисля, че може да имаме известен проблем.

Тя чакаше.

— Става дума за „Пенсхърст Прес“ — каза той. — Не предлагат толкова голяма сума за тази книга, колкото дадоха за предишната.

— Колко? — попита тя направо.

Келнерът дойде да вземе поръчката им и Трой поклати глава:

— След минута — обърна се отново към Изобел. — Много по-малко. Предлагат двайсет хиляди лири.

За момент тя си помисли, че не го е чула добре. Реши, че сред дрънченето на прибори и жуженето на разговори може да е казал нещо съвсем различно.

— Извинявай. Какво каза?

— Казах двайсет хиляди лири — повтори той. Видя, че тя беше пребледняла от шока. Наля чаша вода и й я подаде. — Съжалявам. Знам, че е по-малко от половината на онова, което очаквахме, но те отказват да променят решението си. Съжалявам.

Изобел не каза нищо: изглеждаше зашеметена. Трой се озърна из ресторанта, раздразнен от неудобната ситуация. Сервитьорът се върна и Трой поръча за двамата, и изчака мълчаливо, докато Изобел отпи от чашата си с вино, вдиша спретнато фризираната си глава и проговори:

— Това е близо двегодишен труд — каза тя. — Двегодишен труд за двайсет хиляди лири?

— Знам. Освен това ще има продажби на правата в чужбина, разбира се, може би споразумение с някой читателски клуб, и обичайните екстри…

Тя поклати глава:

— Напоследък не са кой знае колко.

— Не — каза той тихо.

Келнерът им донесе две малки чинии с предястия. Изобел сведе поглед към изящните хапки от многолистно тесто с напълно безучастно изражение.

— Защо са предложили толкова малко?

Трой преглътна една от хапките наведнъж.

— Признаците бяха налице. Плащаха малко по-малко за всяка поредна книга, която си писала през последните десет години. Гледат отчетите и виждат, че продажбите ти спадат. Истината е, Изобел, че макар да печелиш литературните награди и да няма съмнение относно качеството на писането ти, то е безспорно — остава фактът, че не продаваш много книги. Всъщност си твърде добра за пазара. А те не искат да изплащат хонорари, когато не печелят добри пари от продажбите.

Тя отпи нова глътка вино.

— Да се обърна ли към друг издател?

Той реши да рискува и да бъде напълно честен:

— Вече поразпитах, много дискретно. Боя се, че всички казват едно и също. Никой не може да измисли как да продаде повече, отколкото „Пенсхърст“ вече успяват. Никой не е склонен да ти плаща повече.

— Двегодишен труд за двайсет хиляди лири — повтори тя. Отпи още една глътка вино и после още една. Сервитьорът напълни отново чашата и тя отпи голяма глътка.

— Едно нещо не бива да забравяш — никой не отрича, че си една от най-изтъкнатите автори на високоинтелектуални, философски романи в Англия днес.

Погледът, който тя му отправи, не беше такъв, какъвто бе очаквал; очакваше да се обиди, но вместо това тя изглеждаше ужасена.

— Но какво ще правя? — проплака тя. — Трябва да печеля достатъчно, за да издържам нас двамата. Трябва да печеля достатъчно за себе си и Филип. Не мога да се върна към преподаването в университета, не мога да съм извън къщи по цял ден, сега той се нуждае от мен у дома. Ако не мога да печеля пари от писането си, как ще живеем?

Той не разбра какво имаше предвид тя.

— Да живеете?

— Всички пари, които влизат вкъщи, се печелят от мен — каза ожесточено Изобел. — Филип няма пукната пара.

Трой изглеждаше зашеметен.

— Мислех, че има пенсия за инвалидност, или нещо от този род.

Тя поклати глава:

— Няма я вече. Цялата. Използвах я, за да платя къщата наведнъж. Казах му да не се тревожи. Казах му, че с нея сме изплатили ипотеката и сме купили спестовни полици. Но не бяхме. Сумата стигна само за изплащане на ипотеката. Мислех, че мога да го издържам до края на живота му.

Тя извърна поглед.

— Мислех, че ще умре. Мислех, че ще трябва да го издържам една-две години, да се погрижа да се чувства наистина удобно и сигурно. Но сега той е в ремисия. Не знам какво ще стане по-нататък. А ти ми казваш, че не мога да печеля парите, които са ми нужни за него.

Трой отпи голяма глътка от виното си:

— Би ли могла да поемеш писането на повече рецензии?

— Това не носи пари, нали? — каза тя горчиво. — Не каквито би трябвало да носят романите. А сега ти ми казваш, че романите ми не се продават. За да продаваш, трябва да си някой като Сузи Уейд или Чет Дрейк. Никой не се възхищава на работата им, но всички ги четат.

Той кимна.

— И колко получават за тези… тези глупости?

Той сви рамене:

— Не знам. Може би по около двеста хиляди лири на книга? Може би повече. А после има и права за филми или телевизионни мини-сериали. И двамата са милионери благодарение на творбите си.

— Но аз бих могла да правя това! — възкликна тя горчиво. — Бих могла да напиша такава книга за една година! За половин година!

Келнерът се появи и сложи пред тях първото блюдо. Трой взе вилицата си, но Изобел не хапна.

— По-трудно е, отколкото изглежда — напомни й той внимателно. — Тъкмо ти би трябвало да знаеш това. Дори тези комерсиални романи изискват умение. Те не са сложни истории, нито пък красиво написани; но тези хора притежават истински талант да пленяват въображението на читателите, завладяват читателската аудитория.

Тя поклати глава и отпи още една голяма глътка вино. Сервитьорът напълни отново чашата й. Трой видя с известно безпокойство, че нивото на течността в бутилката бе спаднало доста драматично.

— Бих могла да пиша така! — възкликна тя. — Всеки глупак би могъл.

Той поклати глава и каза:

— Трябва наистина да познаваш мечтите на читателите. Именно в това тях ги бива наистина. Всичко е емоции, всичко е способност да предусещаш какво искат читателите. Това не е едно от нещата, които правиш ти. Ти пишеш, водейки се от интелекта, Изобел.

— Мога да го направя — упорстваше тя. — Още сега бих могла да ти разкажа такава история.

Той й се усмихна, посрещайки охотно всяка промяна в тона, която би я отдалечила от ужаса на първоначалния шок.

— Как би я нарекла?

— „Ученикът на дявола“ — каза тя мигновено. — „Синът на сатаната“. Някакво заглавие с дявола в него, това искат всички, нали? Да знаят, че в книгата става дума за сатанисти, и такива глупости?

— Вярно е — призна той.

— Ще бъде историята на млада жена, която трябва да спечели пари, голяма сума пари, за да плати за операцията на сестра си. Нещо, о, нещо сложно. Но нещо, за което всички сме чували — тя щракна с пръсти. — Трансплантация на костен мозък. Сестрата е почти на смъртно легло и само тази експериментална операция би я спасила.

Той кимна усмихнато.

— Те са близначки — каза Изобел, импровизирайки бързо. Една къдрица се беше измъкнала от спретнатия кок, бузите й бяха поруменели. Сервитьорът наля още вино. — Близначки са и по-младата сестра открива, че една сатанистка секта е готова да плати точно сумата, която им трябва, за момиче, което може да докаже, че е девица, и което е готово да позволи да правят с него всичко — за една нощ.

Келнерът продължаваше да се навърта около тях, с бутилка в ръка, подслушвайки неприкрито.

— Продължавай — Трой беше заинтригуван.

— Прегледана е от лекар, потвърждава се, че е девствена, и после тя тръгва към голямата къща в провинцията, за да се предостави на членовете на сектата да се възползват от нея, както пожелаят, в продължение на двайсет и четири часа.

Трой се приведе напред да слуша. Жената на съседната маса също се приведе.

— Те се възползват сексуално от нея, връзват я, режат я е ритуални сребърни ножове, белязвайки тялото й с окултни символи, после я полагат върху олтара и тя си мисли, че ще й прережат гърлото на разсъмване. Около нея се вие благоуханен дим, дават й питие със странен вкус, един мъж, смугъл и красив мъж, идва бавно към нея, като държи сребърния си нож пред тялото си…

Трой не смееше да продума. Келнерът наля на Изобел още вино, като лепта за разказвача на истории.

— Тя се събужда. Вече е бял ден. Спомня си единствено лицата на тринайсетте души от сектата. Но в ръката й има чек за лечението на сестра й.

— О, да — прошепна Трой. Жената на съседната маса и келнерът слушаха в захлас.

— Тя си тръгва от къщата, отива в банката да депозира чека — Изобел направи пауза за постигане на драматичен ефект. — Чекът е невалиден. Не съществува такова име, нито такава сметка. Тя няма пари. Сестра й умира в ръцете й.

— О, Боже мой! — възкликна неволно келнерът.

— Тя се заклева да отмъсти докрай на тринайсетимата, участвали в сборището.

— Твърде много, твърде много — прошепна Трой.

— На петимата, участвали в сборището — поправи се Изобел, без да губи нишката. — Отива в полицията, но никой не й вярва. Тя решава да проследи и открие всеки един поотделно.

— Много в стила на Джефри Арчър — промърмори Трой под нос.

— Това са две жени и трима мъже. Тя проследява и открива всеки от тях, а после го съсипва. Опозоряване пред обществото, банкрут, смърт в автомобилна катастрофа, къща, опожарена до основи, а после стига до последния, водача на сектата, онзи с невалидния чек.

Сервитьорът дойде да вземе чиниите им, като оправдание да се задържи до масата им.

— Той се е преобразил — каза Изобел. — Променен е, и е начело на харизматична християнска секта.

— Телевизия — прошепна Трой.

— Той е телевизионен евангелистки проповедник — тя веднага се поправи, чула предложението му. — Не я разпознава, с радост я приема в паството си. Тя трябва да вземе решение: дали да повярва в искреното му преобразяване и да му помага с прекрасната работа, която той върши с…

— Бездомните деца — предложи Трой.

— Бездомни малтретирани деца — допълни Изобел. — Или да му отмъсти? Дали той, всъщност е все още злодей, сдобил се с власт над тези безпомощни деца, само за да продължи да ги тормози? Тя се присъединява към сектата, за да открие най-добрия начин да го унищожи, но после открива, че окончателно се е влюбила в него. Какво ще направи?

— Какво прави наистина'? — запита настойчиво сервитьорът. — О, извинете!

Изобел се съвзе, прибра измъкналата се коса и отпи глътка вода.

— О, не знам. Винаги се затруднявам със завършеците — каза тя.

— Боже мой — Трой се облегна назад в стола си. — Изобел, това беше фантастично. Тази история е фантастична.

Тя придоби самодоволно изражение.

— Казах ти, че мога да го направя — отбеляза. — За мен е въпрос на избор — избирам да пиша добре, вместо да бълвам глупости. Гордея се с работата си. Обичам да правя възможно най-доброто, а не да създавам дебели книги, пълни с безсмислици.

Сервитьорът се отдръпна от масата, жената на съседната маса отправи към Трой лека усмивка, изрече само с устни думата: „Фантастично“, и отново насочи вниманието си към обяда си. Изобел отпи глътка вино.

— Но ако изтънченото писане не помага за плащането на сметките? — намекна Трой.

Настъпи продължителна пауза. Той гледаше как ведростта й пресъхва. Тя завъртя столчето на чашата за вино, с внезапно уморено и посърнало лице.

— Трябва да мисля за Филип — каза тя. — Не става дума само за мен. Ако ставаше въпрос само за мен, можех да продам къщата и да намаля разходите си. Никога не бих направила компромис с изкуството си.

Трой кимна, прикривайки надигащо се чувство на вълнение.

— Знам това…

— Но състоянието на Филип може и никога да не се подобри, а той може да живее много години. Трябва да се погрижа за него. Едва вчера говореше да ремонтираме къщата, за в случай, че вече не е в състояние да се качва горе.

Келнерът им донесе основното ястие и остави чинията пред Изобел подчертано почтително. Трой изчака, докато той неохотно се отдалечи достатъчно, за да не може да ги чува.

— Струва ми се, ти каза, че е добре.

Тя се усмихна — лека, тъжна усмивка:

— Винаги казвам, че е добре, не си ли забелязал? Няма смисъл да се оплаквам постоянно, нали? Но не е вярно. Той е болен и състоянието му никога няма да се подобри, а може да стане много по-зле. Трябва да се погрижа за него, трябва да помисля за бъдещето. Ако умра преди него — кой ще се грижи за него? Как ще се справи, ако не му оставя нищо, освен дългове?

Трой кимна.

— Една голяма комерсиална книга би могла да ти спечели — не знам — четвърт милион лири? Може би половин милион заедно с чуждестранните продажби.

— Толкова много?

— Двеста хиляди лири със сигурност.

— Дали би било възможно да напиша такава книга, комерсиална книга, и никой да не разбере, че съм я писала аз?

— Разбира се — увери я Трой. — Псевдоним. Много автори използват псевдоними.

Изобел поклати глава:

— Нямам предвид псевдоним. Говоря за пълно скриване. Никой не бива никога да узнае, че Изобел Латимър някога е писала нещо друго, освен най-изтънчени творби. Не бих могла да понеса хората да си мислят, че бих написала нещо толкова… — тя се поколеба, а после избра дума, която й беше почти непосилно да изрече. — Толкова вулгарно.

Трой се замисли за момент:

— Ще трябва да създадем фалшива клиентска сметка в агенцията. Банкова сметка на друго име, на името на псевдонима. Бих могъл да бъда титуляр на сметката и да тегля средствата от твое име.

Тя кимна.

— С фалшивото име ли ще трябва да подпиша договорите?

— Мисля, че би могла — каза той. — Ще трябва да се допитам до адвокатите, но мисля, че би могла. Важното е правото на собственост над ръкописа, а той определено е твоя творба.

Тя му отправи прекрасна, потайна усмивка:

— И бих могла да напиша абсолютен горещ хит.

— Би ли искала да го направиш?

— За двеста хиляди лири бих направила почти всичко.

— Но би ли могла да го направиш? Би ли могла да работиш по него ден след ден? Историята с фантастична. Но ще трябва да пишеш, да пишеш. Знаеш, че тези книги са огромни, Изобел. Не са по стотина страници като обичайните ти творби, стигат до седемстотин, до хиляда страници. Най-малко двеста хиляди думи. Ще трябва да пишеш така, както не си писала никога преди, и това ще ти отнеме най-малко шест месеца. Става дума за проект, който ще отнеме много време.

Погледът, с който Изобел го стрелна през масата, излъчваше ведра решителност. Помисли си, че никога не я беше виждал толкова категорична и целеустремена преди.

— В истинска беда съм — каза тя без заобикалки. — Единственото ни притежание е къщата, единствените приходи — авансите ми. Разчитах на добра сума от „Пенсхърст Прес“, а сега ти ми казваш, че искат да платят само двайсет хиляди лири. Живеем в труден свят, нали? Ако не желаят да ми плащат, за да пиша хубави книги, тогава просто ще трябва да пиша лоши.

— Можеш ли да понесеш да го направиш? — попита той тихо.

Изобел му хвърли поглед и той осъзна, за първи път в дългата история на отношенията им, че тя беше страстна жена. Старомодните й дрехи и пастелната й красота бяха скрили от него факта, че е жена, способна на дълбоки чувства. Тя беше жена, посветила живота си на своята любов към съпруга си.

— Бих направила всичко за него — каза тя просто. — Да напиша една лоша книга е най-малкото.

След връщането си от Лондон Изобел беше мълчалива. Когато Филип я попита дали е добре, тя каза, че е малко уморена, че има главоболие.

— Да не си пила на обяд? — попита той неодобрително.

— Само чаша вино.

Той повдигна вежда и каза:

— Този Трой винаги те изтощава. Защо просто не му изпрати ръкописа по пощата? За какво трябва да се виждаш с него?

— Той е забавен — каза тя. — Харесвам го.

— Предполагам, че е приятна промяна в сравнение с мен.

— Не е това, скъпи. Просто обичам да предавам лично завършения ръкопис. Това е малко повдигане на духа, нищо повече.

— Бих предположил, че имаш достатъчно работа за вършене и без да се превръщаш и в куриерска служба — каза той неохотно.

— Наистина имам — каза тя. — Незабавно ще започна нов роман. Идеята ми хрумна по време на обяда.

— За какво ще бъде?

— Нещо свързано е представата за личната отговорност и въпроса дали хората могат наистина да се променят коренно — каза тя уклончиво.

Той й се усмихна окуражително и каза:

— Звучи малко като „Блянът и делото“ — цитирайки заглавието на една от по-ранните й книги. — Винаги съм я харесвал. Хареса ми как героинята трябваше да избере не за кого да се омъжи, а всъщност да избира между две противоположни ценностни системи. Беше много задълбочена книга.

— Да, мисля, че доста ще прилича на това — каза тя. — Ще се качиш ли да си легнеш?

— Ще пийна едно преди лягане, и после ще се кача.

Изобел спря за миг.

— О, качи се, преди да заспя.

Филип се усмихна.

— Разбира се — отвърна той уклончиво.

Откакто се разболя, сексуалното му желание към Изобел бе изчезнало почти напълно. Категорично отказваше да обсъжда това било с Изобел, било с лекаря си, и ако Изобел настоеше да си легнат по едно и също време, или ако се опиташе да го целуне и погали сутрин, той внимателно, но твърдо я отблъскваше. Това сякаш бе едно от многото неща, които се бяха изпарили от живота на Изобел, като привлекателността й, като младостта й, усещането й за радост, а сега — и способността й да печели пари от изтънченото си писане. Тя не се оплакваше. Когато Филип най-напред се разболя, тя падна на колене и започна да се моли. Беше сключила мъчителна сделка с Бога във въображението си — ако Той пощади живота на Филип, тя никога повече няма да моли за нищо.

Когато най-накрая им казаха, след няколкогодишни изследвания, че Филип ще отпада прогресивно през остатъка от живота си, но няма да умре в близко бъдеще, тя си помисли, че Бог беше злоупотребил с доверието й. Бог я беше измамил със сделката. Филип нямаше да умре, но мъжът, когото беше обичала и за когото се беше омъжила, си беше отишъл завинаги.

Изобел чувстваше, че не е във властта й да оттегли предложението си към Бог. Беше обещала, че ако Филип оживее, никога повече няма да моли за нищо, и възнамеряваше да спази това обещание. Никога нямаше да изисква нищо от Филип, никога нямаше да моли Бог за огромен късмет или прекрасни възможности. Беше решила, че пред нея се простира живот, посветен на дълга, който щеше да бъде огрян от радостта на саможертвата. Изобел си мислеше, че може да създаде живот, който е сам по себе си нещо прекрасно — живот, в който двама души, талантливи и отдадени един на друг, насочват енергията и способностите си към създаването на съвместно щастие въпреки болестта, въпреки страха от смъртта. Предполагаше, че тя и Филип можеха по някакъв начин да бъдат облагородени от ужасно лошия си късмет. Беше си мислила, че може да му покаже колко много го обича чрез постоянна, любяща, доброволна саможертва.

Вместо това, в действителност, преживяването беше смазващо. Но тя знаеше, че много жени са принудени да понасят смазващи преживявания. Някои имаха противни, заядливи съпрузи, или тежка и неблагодарна работа, или трудни деца. Остроумният, чаровен съпруг на Изобел се беше превърнал в самосъжаляващ се инвалид. Любовта на Изобел към него премина от еротична в майчинска. Самочувствието на Изобел като привлекателна жена бе унищожено от безкрайната поредица нощи на изключително тактично, но непреклонно сексуално отхвърляне.

Помисли си, че това не би трябвало да променя нещата. Все още беше твърдо решена да спази своята част от сделката с Бог. Беше обещала да не моли за нищо никога повече, и се придържаше към обещанието си.

— Добре — каза тя с усмивка, давайки ясно да се разбере, че няма да постави и двамата в неудобно положение, отправяйки му сексуален намек. — Ела да си легнеш, когато искаш, скъпи. Във всеки случай, предполагам, че ще съм заспала.

Тя наистина заспа почти веднага, но се събуди в светлината на лятната сутрин в пет. Чуваше как птиците започват да пеят отвън, пред прозорците, и настойчивото гукане на гривяка, гнездящ в дъба до къщата. За момент остана да лежи до Филип, наслаждавайки се на топлината на леглото и отблясъците от светлината на ранното утринно слънце по тавана. Обърна се и го погледна. Спокойно заспал, той изглеждаше по-млад и по-щастлив. Русият му перчем падаше привлекателно върху лицето с правилни черти, тъмните му мигли се очертаваха невинно, като на спящо дете, върху гладката кожа на бузите му. Изобел почувства как я изпълва нежност към него. Повече от всичко друго на света искаше да го опази, да се грижи за него, сякаш й беше дете. Искаше да печели достатъчно пари, за да може той винаги да отива до буркана с парите за домакинството и да си взема колкото иска, без да моли, без да се налага да благодари. Искаше да го подсигури изобилно, щедро, сякаш обичта и богатството й можеха да компенсират сполетялата го ужасна несправедливост, каквато беше болестта му.

Изобел се измъкна от топлото легло, наметна рамене с халата и пъхна крака в практичните си пухкави пантофи. Излезе тихо от спалнята, слезе долу в кухнята и си направи един чайник със силен чай „Дарджилинг“, а после отнесе чашата в кабинета си.

Компютърът оживя с плътен, успокояващ звън. Тя загледа как екранът светва, а после създаде нов документ. Празната страница беше пред нея, чертичката на курсора чакаше да помръдне, да се раздвижи и оживее. Тя положи пръсти върху клавиатурата, като пианист, който чака сигнала да засвири, поемането на дъх, онзи могъщ момент на посвещаване.

„Ученикът на дявола“ — написа тя. Първа глава.